Стивън Диас
Скалният крал (16)

14.
Когато един принц няма избор

Джехал си пое дълбоко въздух, въздъхна и седна на пода, за да провери дали някой изобщо ще забележи. Беше в Устиярост от две седмици и кръстосваше двореца като животно в клетка.

„Защо все не ми е достатъчно?“ Ковчежетата в хазната му бяха пълни. Градът му процъфтяваше, драконите му бяха силни. Братовчедът Искан се ориентираше към удобен брачен съюз с девойка от Силвалановия род. В Устиярост беше лесно. Тук един крал можеше да вдигне крака на масата, да си угажда и да гледа как кралството се управлява едва ли не само. И ако това не стигаше, Листра носеше в утробата си наследника му, но въпреки това бе все така мека на допир и готова за ласки. „Тогава защо все не ми е достатъчно? Защо все не съм щастлив?“

Нечии стъпки наближиха и спряха зад него. Още по звука им Джехал позна кой е. Чичо му. Метероа.

— Да не ви е зле, Ваше Височество? Или просто размишлявате? Само не ми казвайте, че сте полудели. В това семейство вече имахме предостатъчно луди.

— Не, Наставнико на гнездата. Просто се мъча да скрия, че не ме свърта на едно място.

— И затова безпокоите поданиците си с необичайното си поведение?

— Зафир тласка всички ни към война. Опитах се да не мисля за това, но просто не се получава. Тя не желаеше да ме слуша. Реших, че ще е по-добре да не съм там да гледам как се случва. Стига съм си блъскал главата в каменните стени от глупост, които са издигнали около себе си повечето членове на Съвета на говорителя.

Джейрос беше твърде умен да не забележи какво се готви, но беше безсилен да го спре. Джехал беше сигурен, че Нощният пазител, Тасан, също го съзнава. Беше доста находчив като за командир на Елмазената стража. Обаче останалите… останалите просто отказваха да го осъзнаят. Подсмихна се — може би защото останалите не познаваха принцеса Джаслин достатъчно добре. Той лениво се изправи и се обърна.

— Само че открих, че да не съм там е несравнимо по-зле. По цели нощи лежа буден и прехвърлям в ума си стотиците неща, които Зафир би могла да стори, и нито едно от тях не е за добро. Самовнушавам си, че тя ще опропасти всичко, което постигнахме. Трябва да се върна.

„Но защо? Защо не ги оставя да си трошат главите? Защо не оставя Зафир да се удави в собственото си безразсъдство?“

Той си пое дълбоко въздух и изръмжа:

— Отегчавам се тук, чичо. Кралството си се управлява само.

Метероа се поклони леко.

— Ще го приема като комплимент. Но не се ли отегчавахте и в двореца на Говорителката? Нали затова дойдохте тук? — Той повдигна вежда, но не дочака отговор. — Щом сте отегчен, това ще ви зарадва. Имам новини.

Джехал се отърси от вцепенението. В очите на Метероа проблясваше онова пламъче, което открай време вещаеше неприятности.

— Ти винаги носиш лоши новини, Наставнико. Не знам дали трябва да те слушам. Листра несъмнено ще ме обсипе с по-сладки слова от твоите.

И Метероа звучеше отегчено, но пък той винаги така звучеше.

— О, много ще ме улесните, ако прекарате още няколко дни уединен със своята кралица. Кралството се управлява много по-лесно, когато не сте наоколо да се пречкате.

— Твоята работа е да управляваш гнездата ми, не кралството ми, Метероа. И все пак, ако искаш да побягна, просто ми кажи, че поредният пратеник на Тайтакеите желае да разговаря с мен.

— Те напоследък са малко заети.

— О, нима?

— Вечно кроят планове. — Метероа се прозя. — Да разбирам ли, че вече с Тайтакеите следва да се заеме лорд-камерхерът или някой друг дребен сановник?

Джехал едва не се изсмя. Предполагаше се, че лорд-камерхерът е очите, ушите и гласът на краля. На теория дори Джехал трябваше да се съобразява с нарежданията му, макар че последният камерхер, пожелал да приложи това на практика, набързо се беше простил с поста си преди няколко години.

— Чудесна идея. Понякога се чудя дали да не им дадем някой новоизлюпен. Или едно-две яйца. Да ги видим как ще се справят с последствията.

— Принце! Както сам подчертахте, аз съм наставникът на гнездата ви и подобни предателски слова отдавна не бяха излизали дори от вашата уста. Би трябвало да хукна колкото ме държат краката, за да предупредя Говорителката и главния алхимик. — Той заклати глава. — Как можахте изобщо да го изречете. Джейрос ще нададе вой за главата ви, само да дочуе подобно нещо.

— О, врели-некипели! Не предлагах да им дадем отвари. Само новоизлюпен дракон.

Метероа все така се мръщеше. Джехал въздъхна.

— Е, стори ми се, че перспективата един от корабите им да доплава обратно в пристанището без жива душа на борда, освен пробуден и изключително гладен дракон, би била доста забавна.

Метероа го измери с леден поглед.

— Самият връх на забавлението, без съмнение. Но не, Ваше Височество. Не става дума за Тайтакеите. Новините засягат съпругата ви и не могат да чакат.

— О, в такъв случай ме обзема внезапна увереност, че няма да ми допадне онова, което си така нетърпелив да ми кажеш. Длъжен съм да те предупредя, че възнамерявам да вдъхна нов живот на определени древни традиции, свързани с приносителите на лоши новини.

— Тогава ще ги представя другояче. Чудесни новини, Ваше Височество. Говорителката е свикала Съвета на кралете и кралиците. О, щастливи, щастливи времена.

Метероа говореше така сухо, че би пресушил и морето. И малкото добро настроение, което Джехал се мъчеше да съхрани, мигом го напусна.

— Ще изправи на съд кралица Шезира, така ли?

— Да, както и крал Валгар.

— О, майната му на Валгар. Маловажен крал с маловажен глас.

— Но с далеч не маловажна кралица, Ваше Височество.

— Да, да, женен е за голямата сестра на Листра. Нали не мислеше, че ще си позволя да забравя подобно нещо? Но все пак е маловажен в сравнение с Шезира. — Той притисна силно длани една към друга. — Зафир ще поиска главата на Шезира и най-вероятно ще я получи. Джаслин ще заеме нейния трон, а Алмири вече говори от името на Валгар. Съберат ли се двете, ще са силни поне колкото Скалния крал. Присъедини ли се и Сирион, направо ще разцепят кралствата на две. Война, пламъци, смърт, разруха. Всичко ще изгори.

— Вероятно. — Наставникът на гнездата вдигна вежда. — Обаче не мога да не отбележа, че всичко това навярно ще се случи много далеч от Устиярост.

— Устиярост може и да е достатъчно далеч, Наставнико, но аз не съм. Аз съм точно по средата.

— Много ловък ход, Ваше Височество. Прекланям се пред таланта ви за стратегически забежки. Любовница в единия лагер и съпруга в другия. Можете да се присламчвате към едната или към другата когато ви изнася. Докато съдбините им висят на косъм и двете кротко се разкъсват една друга.

На Джехал му се прищя да го зашлеви.

— Понякога си наивен и късоглед, чичо. Ако наистина се разкъсат една друга, това може и да не окаже пряко въздействие върху нас, но няма да е кротко. Може би ще се изненадаш, но не бих искал кралствата да бъдат изравнени със земята, а една подобна война несъмнено ще постигне тъкмо това. Тогава спокойно можеш да дадеш на Тайтакеите и новоизлюпен дракон, и необходимите отвари. И без това друго няма да остане. — Той закрачи напред-назад. — Тъй като възнамерявам да последвам Зафир на говорителския престол, бих предпочел да властвам над нещо повече от купчини пепел. Не, ще застана помежду им.

— Няма ли да изберете помежду им, милорд? — вдигна вежда Метероа.

— Вече поставих на трона един говорител, Наставнико. Следващият смятам да съм аз самият. Не — сви устни Джехал. — Няма да избирам. Не още. Ще отвърна на призива на Говорителката и ще присъствам на съвета й. Ще заявя пламенно и убедено, че кралствата биха били едно по-сигурно място, ако кралица Шезира оживее. Пък после ще видим.

— Боя се, Ваше Височество, че вие съвсем умишлено не сте поканен на съвета. Баща ви може да присъства и гласът му ще бъде зачетен. Не че някой би разбрал и думичка, дори той да успее да проговори точно през този ден. Вие обаче най-сърдечно сте съветван да си останете у дома и да храните гургулиците. Каквото и да означава това.

Джехал изсъска:

— О! Повярвай ми, Наставнико, Говорителката не би могла да се изрази по-ясно. И все пак… — Той изгледа Метероа продължително и втренчено. — Зафир може да прави с Валгар каквото си ще. Но ако екзекутира Шезира, и двете сестри на Листра ще се вдигнат на война. Това трябва да се предотврати.

Метероа вдигна вежда.

— Значи ли това, че с принцеса Листра вече няма да чуваме оплаквания от скука?

Джехал внезапно се развесели.

— Зависи колко време ми отнеме да променя мнението на Зафир. Може да си вървиш, Наставнико на гнездата.

Когато Джехал остана сам, усмивката му помръкна. Той зарея поглед в пространството. Беше поставил Зафир на трона и винаги бе знаел, че навярно няма да може да й влияе, но не се беше замислял особено върху това.

„А сега е време да го сторя.“ Той се врътна и енергично закрачи към покоите на баща си. И на нещо друго отдавна му беше дошло времето, нещо, върху което често беше размишлявал през годините. Нещо, с което беше най-добре да приключи по-скоро, докато още има волята да го стори. Щом стигна кралските покои, той отпрати всички слуги със заръката да открият и доведат лорд Метероа. Изчака да излязат до един, а после пристъпи вътре, мина през преддверието и влезе в болничната стая на баща си. Дълга, тъмна стая, осветена само от въглените в камината и от тънките ивици слънчева светлина, проврели се през цепнатините на спуснатите кепенци. Стая, в която с течение на времето бе започнал да идва все по-рядко и по-рядко. „В началото идвах тук всеки ден. Държах ти ръката и се взирах в очите ти в очакване на някакъв признак на подобрение, изпълнен със странна смесица от надежда и страх, в случай че стане чудо. Но признаци нямаше и чудо не стана. Ти се влошаваше все повече, а чудесата, оказва се, са за наивниците.“

Принц Джехал седна до леглото на баща си и хвана ръката му. Наведе се към ухото на стареца.

— Знам, че ме чуваш — прошепна той с глас, нежен като коприна. — Знам, че съзнанието ти е незасегнато там вътре, макар и тялото ти да линее. Макар да не можеш да говориш, да се храниш сам, изобщо да правиш каквото и да било, освен да лежиш, втренчен в пространството, пак знам, че ме чуваш. Ако имаш да казваш нещо, това е последният ти шанс. Обаче ми спести натякванията, че никога не идвах да те виждам. Знам, че не бях добър син, но за да бъде един син по-добър, е нужен и по-добър баща, нали? Сега пак трябва да вървя. Кралица Зафир ме чака. Накарах я да ме желае, татко, и сега може да се наложи да я унищожа. Същото сторих и с майка й, Алифера. Това натъжава ли те, татко? Знам, че харесваше Алифера. Но според мен щеше да харесаш Зафир още повече. Тя квичи като прасе. О, извинявай. — Джехал нежно изтри челото на баща си. — Май не бива да говоря за подобни неща. Доставят ли ти удоволствие жените, които пращам в постелята ти? Много се надявам. Лично съм ги избирал.

Той млъкна и стисна ръката на баща си, напрягайки сетива да долови реакция. Стори му се, че усеща помръдване, но навярно беше просто от болестта. Можеше да е какво ли не. Най-вероятно — нищо.

Отново зашепна:

— Не знам дали следиш какво точно се случва, но ако е така, значи знаеш, че времето на Говорителя Хирам в Елмазения дворец вече изтече. Той е мъртъв. Някой каза ли ти? Полудя от мъка и отчаяние с помощта на малката смесица от отрови, която му забърках, и после се хвърли от един балкон. Ти беше моят ключ към него, татко. Ти и Зафир. Нямаше да успея без теб. Макар да си такава жалка, лигавеща се, трепереща, празна човешка обвивка. Ти му показа какво му предстои в бъдеще, докато ужасът не го загриза до мозъка на костите. Докато страхът от възрастта, импотентността и безсилието не разяде душата му. Е, вече го няма — твоя отколешен враг. Ти го надживя и изигра важна роля в кончината му. Реших, че ще искаш да знаеш. Реших, че заслужаваш да знаеш защо те оставих да страдаш толкова дълго.

Джехал стана. В очите му имаше сълзи.

— Убих една кралица и един говорител и поставих на местата им нови. Заради мен на още един крал и една кралица е съдено да умрат. Съжалявам, татко, наистина съжалявам, но се налагаше. Знам, че ме разбираш. Но не съжалявам за това, което ще сторя сега. Трябваше да го сторя отдавна. Не биваше да те оставям да се мъчиш така.

Той се вгледа в празните очи на баща си в търсене на нещо, на някоя мъничка искрица. Бяха мътни и мъртви. Единственият признак за живот беше бавното повдигане и спускане на гърдите му. С преднамерена мудност Джехал взе една възглавница и я притисна силно към лицето на баща си, докато дишането му не спря. Той я задържа там много дълго. Нямаше борба. „Милост. И за двама ни.“

Най-накрая Джехал вдигна възглавницата. Вгледа се за последен път в мъртвото лице на баща си.

— Ще ми се да ми беше казал, поне веднъж, че се гордееш със стореното от мен. Че не съм чудовище като Калзарин. — Той погали бузата на баща си, ледена като стъкло дори докато беше още жив. — Но ти не го стори и вече не би могъл. Върви при предците си. Може би сега, след смъртта, ще бдиш над мен така, както не успя приживе.

Джехал си пое дълбоко въздух и когато това се оказа недостатъчно да спре обзелия го световъртеж, вдиша още веднъж. Внимателно остави възглавницата обратно на леглото и сключи ръцете на баща си върху гърдите. В допълнение, за да уплътни времето, докато сърцето му спре да препуска, той вдигна кепенците и пусна слънчевите лъчи да изпълнят стаята. На дневна светлина кожата на баща му изглеждаше толкова бледа, сякаш сияеше.

— Отпращате ме, пак ме призовавате, отпращате ме, пак ме призовавате. Ще ми се да решите най-после какво искате, Ваше Височество… О!

Джехал се извърна. На прага стоеше Метероа. Имаше дързостта да го обезпокои тук, вместо да изчака отвън. Джехал постави треперещ пръст на устните си.

— Нито дума, Наставнико на гнездата, нито дума повече. В този миг и на това място си на косъм да изгубиш главата си заради собствения си остър език.

Лицето на Метероа беше маска под друга маска. Дълго време той остана неподвижен като статуя, взрян в мъртвия крал. После се поклони:

— Заминавате на север ли?

Джехал кимна.

— Листра остава тук, под твоята закрила. Каквото се случи с нея, ще сполети и теб. Като преди.

— Той ми беше брат, Ваша Светлост.

Погледът на Метероа беше все така безизразен. Джехал почти не го чу.

— Тръгвам веднага. Ще яхна белия си кон. Ще яздя до Стръмния връх толкова бързо, колкото може да ме носи и ще летя тази нощ, по тъмно, независимо дали на Призрачния му харесва, или не.

— И какво да кажа на вашата кралица?

— Кажи й каквото е нужно. Кажи й, че съжалявам, но понякога един принц няма избор. Сега се махай! Щом замина, погрижи се за баща ми.

Метероа заотстъпва назад и потъна в сенките извън стаята. Джехал отправи последен поглед към баща си, а после го последва възможно най-бързо. „Ще спра чак в двореца и няма да поглеждам назад, защото вече съм крал и гласът ми ще бъде чут.“