Стивън Диас
Скалният крал (13)

11.
Малката сестра

Листра стоеше на прозореца. Това беше нейният прозорец, високо в двореца на крал Тиан, на върха на една от кулите, в стая, където съпругът й някога е идвал с любовниците си. Тук я беше довел той в първата им брачна нощ. Стаята не можеше да предложи кой знае какво освен разкошно легло и необичайна гледка. Повечето прозорци на двореца гледаха на юг към морето, но тук Листра беше открила един, през който се виждаше над стените на града, над ширналата се долина на река Яростна и отвъд към далечния и невидим Север. Понякога тя присвиваше очи и си представяше, че ако се постарае достатъчно, погледът й може да стигне чак до Елмазения дворец, до нейния любим, нейния съпруг, нейния господар, нейния принц. До бащата на детето, което растеше в нея. Нямаше го толкова дълго. Твърде дълго. Мъчно й беше.

Понякога, след като се беше чудила и маела достатъчно дълго какво ли прави Джехал, се замисляше за сестрите си. За Алмири, силната и находчивата. Алмири, която винаги намираше начин някак да угоди на всички. И за Джаслин. Най-вече мислеше за Джаслин. Слабата, празна, невзрачна Джаслин, която гореше отвътре със страсти, стиснати здраво и заровени дълбоко в душата й. Онеправданата средна сестра.

Джаслин, която й липсваше повече от всеки друг.

Тя имаше придворни дами да й правят компания и не можеше да се оплаче от липса на забавления. Но когато идваше на този прозорец, ги отпращаше. Дори лорд Метероа, странният чичо на Джехал, наставникът, който управляваше далеч повече от едно гнездо, знаеше, че не бива да я безпокои, когато е застанала на своя прозорец.

Затова и се изненада, когато чу шум от бавни стъпки по стълбището. Походката й беше непозната. Не беше Метероа, който крачеше енергично и обикновено приемаше стълбищата като предизвикателство, което трябва да преодолее възможно най-бързо. Не беше и някоя от придворните й дами — те щяха да се покашлят, за да предупредят за приближаването си.

Тя остави погледа си да се рее още няколко секунди, мечтаейки да види точица в небето, която да се окаже Призрачният, драконът на принц Джехал, поел на път към дома. После се обърна с лице към вратата.

Стъпките спряха отпред. Светът изведнъж потъна в тишина. Внезапен страх обзе Листра.

— Кой е там?

Тишина.

С разтуптяно сърце Листра направи крачка към вратата, после спря. Чуваше дишане, тихо и задъхано.

— Кой е?

— Принцеса Листра — прошепна нечий глас, — обичате ли съпруга си?

— Кой сте вие?

— Обичате ли го, принцеса Листра?

— Да, разбира се.

Тя направи още една крачка към вратата. Лорд Метероа все й забраняваше това и онова, предупреждаваше я за постоянната опасност от пратени от Говорителката убийци, макар че така и не й беше обяснил защо тя би желала смъртта й. Никога не бе обръщала особено внимание на предупрежденията му. Досега.

— Не — изръмжа гласът. — Грешен отговор. Обичате ли го? Сърцето ви копнее ли за него? Бихте ли се жертвали за него, телом и духом? Бихте ли умрели за него?

— Да.

Тя прехапа устната си. Знаеше отлично какво би отвърнал Джехал: „Да, но наистина ли се налага?“ Или: „Разбира се, но чак когато остарея“, или нещо подобно. Би я разсмял. В този миг повече от всякога й се прииска той да е до нея.

— Той също.

На прага застана фигура. Отметна качулката си и Листра изписка и се разрида от радост.

— Джехал!

Тя се хвърли в прегръдките му и той се олюля.

— Леко, леко!

Не го виждаше добре от сълзите на щастие. Той я притисна силно, точно както й се искаше.

— Предци! Другия път, като се завърна неочаквано, ще се постарая да стоя малко по-далеч от върха на дълго, стръмно и вито стълбище, преди да се покажа!

— Толкова дълго те нямаше!

— Това вече е така типично за твоя пол — упрекна я той. — Един принц си има задължения, знаеш. Седмици без теб, далеч от дома, сам и без приятели, се бъхтя за доброто на семейството си. Все работя, работя, работя и когато най-сетне докуцукам до вкъщи, изтощен и натъртен от ездата, ме посреща само мрънкане колко дълго ме било нямало.

Прегръдката му обаче не се отпусна, така че й беше ясно, че се шегува.

— Не мрънках.

— Е, лорд Метероа ме спипа, преди да успея да те открия в скривалището ти тук горе, и той определено мрънкаше. След него, даже да беше мятала кинжали и нощни гърнета по мен и да беше крещяла обиди, едва ли щях да забележа.

Той я избута назад в стаята, все още притисната здраво в обятията му.

— Я виж ти, легло. — Гласът му прозвуча лукаво. — Да не би пък да си разбрала отнякъде, че се връщам?

Тя не си направи труда да отвръща — беше твърде заета да го целува. И така и не разбра дали тя задърпа него или той нея, или леглото някак притегляше и двамата. Само че го спря, когато бяха почти голи, и постави ръката му отстрани на корема си.

— Усещаш ли? — попита и се загледа в лицето му.

Бебето в утробата й риташе, навярно почувствало собственото й въодушевление. Тя видя как очите му засияват, как умът му усилено се мъчи да намери думи, но за пръв път не успява. Видя как по устните му се плъзва плаха, удивена усмивка.

— Твоят син — прошепна.