Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (5)

Глава четвърта

Този ден май никога нямаше да свърши. Не само че за малко не ме хвърлиха в затвора, но получих и смъртна заплаха. Когато съобщих на Мартинес, че няма да имам нужда от лъжливите показания на Боби Майлс, той се метна срещу мен като побесняло куче. Слава богу, че помежду ни се издигаше стъклената преграда.

Имаше само един лек за състоянието ми — заведението „Чукчето“, известно със светкавичното изпълнение на поръчката крилца на грил — преди да стоваря пулсиращата си от болка глава на възглавницата. Да се отбивам в „Чукчето“ на път за вкъщи ми беше стар навик — още от дните на следването в юридическия. По онова време в джобовете ми, меко казано, се гонеше само вятърът. Всяка вечер след занятията посещавах „Чукчето“ навръх „щастливия час“ и си купувах една бира. Пиех я бавно и тя ми даваше право на всички безплатни крилца на грил или натъпкани с телешко месо сандвичи, които можех да погълна. По време на следването в Хейстингс на няколко пъти си сменях квартирите, но през ден, през два редовно се отбивах в малкото заведение с грил. Чувствах го като роден дом.

Съдържател беше един огромен мъжага на име Джейк Хорган. Лицето му наподобяваше картата на Ирландия, а плетеницата от капиляри върху него, резултат от системна употреба на спиртни напитки, представляваше — ни повече, ни по-малко, подробна схема на пътната мрежа. От край време Джейк обичаше да разказва на посетителите истории от времето, когато двама истински гладиатори, адвокатите Джейк Ерлих и Винсънт Хамилтън, успели да извият шията на наказателната правораздавателна система. Аз възмъжах с тези разкази и за мен те се превърнаха в такава част от общата атмосфера тук, както и набитите с мръсотия дъски на пода или постоянно ронещите се найлонови люспи от напуканите навеси.

Заклех се, че ще си поръчам само крилца на грил и сода и ще си тръгна навреме. Но спречкването с Мартинес ми бе разклатило нервите повече, отколкото си мислех. Или поне това ми беше оправданието, когато си поръчах първото питие, чаша „Чивас“. „Ще ударя само едно“, зарекох се. Само това ми липсваше, да започна избора на съдебните заседатели с нов махмурлук.

Докато отпивах от чашата със скоч, седнал на огромния, с формата на подкова бар, забелязах срещу мен Сара Харис. Тя беше потънала в разговор с Марк Томпсън, един от прокурорите новаци. След онази ослепителна усмивка в съда сигурно и сега щеше да ме поздрави. Но както ми беше тръгнало днес, без съмнение за капак щях да й надрънкам каква мръсница е, дето постъпи така с Майкъл Фаръл, отнемайки му лиценза. Нямах нужда от ново вдигане на гири. Огледах се за някое скрито местенце. Навръх „щастливия час“ обаче заведението, както винаги, беше претъпкано. Единствените свободни места бяха тук на бара.

Пресуших уискито си и подадох празната чаша на барманката Деби да ми налее ново питие.

Тъкмо когато напитката ми дойде, Сара вече приключваше своя разговор. Тя се прегърна приятелски с Томпсън на раздяла, а след това, като отметна глава, се обърна към мен. Наведох очи и се заиграх с бляскащите като мъниста капчици кондензирана влага по стените на чашата ми.

— Хънтър — чух гласа й, а след секунда отново: — Хънтър Добс.

— Здравейте — казах и се завъртях към нея.

— Не ме ли помниш?

Сега ме сгащи натясно. Ако й кажех, че я помня, тогава възникваше въпросът защо не отвърнах на поздрава й по-рано днес в залата? Затова за пръв път през този дълъг ден аз избрах по-лесния вариант и просто се направих на пън.

— Вие не бяхте ли днес в съда на Келог? — попитах небрежно.

— Не. Искам да кажа, да — поправи се тя. — Но не говоря за това. Просто не мога да повярвам, че наистина си ме забравил.

— Хейстингс ли сте завършила?

— Да — изкиска се тя, — но май доста след теб.

— Разбирам — избоботих и веднага проумях колко тъпо прозвуча. Бях най-малко шест-седем години по-голям от нея.

— Аз съм Сара Харис. Дъщерята на съдията Харис.

— Сега се сещам — кимнах. — Бая време изтече оттогава.

— Между другото, днес в съда ме гледаше така, сякаш съм се провинила в нещо.

Точно сега беше времето да й кажа какво мисля за нея. Но в главата ми изскочи и се пръсна с пукот като мехурче думата „сноб“ и аз реших да сменя темата на разговора.

— Как я кара съдията? — попитах. И с него не бях успял да меля брашно навремето. Започвах да се питам дали изобщо съществува такъв човек на света.

— Двамата си живеем в Юка.

— Наистина ли?

— Той притежава голямо парче земя до самия бряг на Руската река. Изглежда дебел и щастлив и отглежда коледни елхички.

— Коледни елхички? Без майтап? Никога не съм мислил, че старият хвалипръцко ще изкара и един ден, без да срича законите.

Пак се изразих кофти. Май трябваше да престана с това висене по баровете.

— Все още се хваща с някои случаи. Завещания, пълномощни, такива работи.

— Радвам се за него — излъгах и обърнах чашата до дъно. Сетне разклатих леда вътре и я оставих на бара, като се чудех как да се отърва от Сара, без да изглежда невъзпитано.

— Ти все още работиш в отдела за служебни защитници, както виждам?

— Там и ще си умра — подметнах с лъжливо примирение.

— Марк Томпсън сподели, че си един от най-добрите защитници на процесите. Той каза, че обикновено се занимаваш само с най-заплетените дела за убийства.

— Дано да е така.

— Гласът ти не звучи много ентусиазирано.

— Просто остарявам.

— Нима?

— Дошло ми е до гуша от такъв вид клиенти. Половината си време хвърлям в усилия да измъкна някой бандит или изнасилвач от основателно обвинение срещу него. Това неминуемо дава своя отпечатък.

— Случаят с прелъстяването на непълнолетния повече прилича на купон — отбеляза Сара.

— Вярно, май е паднала голяма пачанга.

— Ама ти наистина изкара съдията от кожата му. Направо щеше да те изпепели, когато те извика в кабинета си.

— Внуците ми няма да се гордеят с това — признах си аз. — Боя се, че нещо много се набих в очите на този пияндурник.

Тя се огледа, като че ли някой можеше да ни чуе.

— Говори по-тихо.

— Да не ти пука. Не съм казал нищо повече от това, което му изтърсих в лицето.

— Ами!

Някой изведнъж ме хвана за дясната ръка. Обърнах се и видях до себе си своя шеф Стив Огдън.

— Ей, Оги — рекох гръмогласно. Вторият скоч вече бушуваше в жилите ми.

— Трябва да поговорим — каза той с каменно изражение, както винаги.

— Стига бе, Оги — бутнах го с лакът. — Толкова ли е спешно? Виж кое време е, а утре сутринта ми започва и процесът.

Той се наклони напред и погледна покрай мен към Сара.

— Стив Огдън — представи се, като протегна ръка.

— Сара Харис.

— Вие не сте ли дъщерята на съдията Харис? — попита шефът ми, без да изпуска ръката й.

— Откакто се помня.

И двамата се засмяха. В мен се появи лека надежда, че те ще продължат да си говорят за татенцето й и аз ще мога да се изнижа незабелязано. Ама не ми се отвори парашутът. Огдън незабавно ме натисна да седна обратно на стола.

— Имаме да си кажем само няколко приказки — каза Огдън на Сара. — Нещо за пиене?

Тя се усмихна и се обърна към Деби, която стърчеше пред нас в очакване на поръчката на Огдън.

— Само една сода.

Огдън махна на Деби да ми налее още едно. За себе си взе мартини с водка. Чак сега схванах колко е объркан. Никога не го бях виждал да пие нещо по-силно от чаша вино — и то само когато вдигаха тост.

— Казвай. Какво те притеснява?

— Твоето шибано отношение. Държа да отбележа, че далеч не съм единственият, към когото не проявяваш никакво уважение.

— Ако говориш за случката в съдебната зала на Келог…

— Може да започнем оттам.

— Виж, Оги — казах. — Не е болка за умиране. Знаеш го Келог. Беше толкова мотан, че на сутринта няма да помни нищо.

— Това няма значение. Не можеш да изнудваш съдиите, за да ги караш да отсъждат в твоя изгода.

— Няма такова нещо. Келог беше пиян. Аз само исках да се уверя, че това обстоятелство няма да окаже въздействие на решението му.

Огдън погледна към небето за помощ.

— Добре знаеш, Добс, че не си единственият адвокат, който работи за мен. Имам още над сто като теб и на тях също ще им се налага да влизат в този съд, но ти, господине, ги превърна всичките в персона нон грата.

Отново усетих, че се изпълвам с гняв.

— Докога ще позволяваме на този пияница да управлява правосъдието, като че ли е някакъв Боб Баркър? Последния път като говорихме за това, ти ми обеща да вземеш мерки. По дяволите, стига си се дърпал. Та ти си главният защитник в цялата проклета област. — Той не отговори нищо. Знаеше, че съм прав. — Съжалявам. Може би трябваше да действам по-фино, но той си го заслужаваше.

— Не. Това, което заслужава един съдия, е уважение.

— Келог не се брои.

Огдън бавно отпи от питието си, като преди това извади с пръсти маслинката.

— Ще има разследване — каза накрая.

— Какво искаш да кажеш?

— Случаят е отнесен до щатския съд. Прокуратурата също започва да души наоколо.

— Наистина ми е жал за Келог, Оги — въздъхнах. — Но той беше пиян и някой трябваше да го изобличи.

— Боже, ти май нищо не разбираш — каза Огдън и пресуши чашата си. — Те разследват теб.

— Мен? — извиках. — Няма начин Келог да е такъв куражлия, че да го направи на въпрос. Шубе го е. Много добре знае, че всеки следобед кръшка здравата.

— Проблемът не е в Келог — сниши глас Огдън. — Ти си обвинен в подстрекателство към лъжесвидетелстване.

— Подстрекателство към лъжесвидетелстване! — Половината бар вече зяпаше в нас. — Какви ги дрънкаш?

— Утре се очакваше да започне твоят процес за убийство, нали?

— Е?

— Някакъв хлапак от арестантите изпял, че си го навивал да излъже в полза на твоя клиент, Сал Мартинес.

— Никога няма да направя такова нещо и ти го знаеш.

— Съжалявам, Хънтър. Прокурорът вече разпита хлапака и щатският съд е запознат с протокола.

— Този хлапак, за който говориш, не се ли казва Боби Майлс?

— Същият, който си опитал да освободиш без гаранция — кимна Огдън. — Защо, по дяволите, си се захванал с това?

Много добре си представях какво се върти в главите на онези от прокуратурата. Че съм се опитал да подкупя Майлс да лъжесвидетелства в полза на Мартинес, като съм му обещал да го измъкна навън без да плаща гаранция.

— Той просто лъже, Оги. Това е един младеж, който се страхува до смърт от Мартинес — обясних. — Първо на първо, Мартинес беше този, който ме помоли да го разпитам. Твърдеше, че хлапакът е видял с очите си как някой друг е застрелял двете жертви. Още в началото на разпита разбрах, че малкият лъже. И на двамата ясно им дадох да разберат, че няма да търпя лъжесвидетели.

— Разбирам — каза колебливо Огдън. — Но момчето разправя друго.

Поклатих глава.

— Само не ми казвай, че прокурорът ще повярва повече на някакъв изплашен до смърт хлапак, отколкото на мен. — Глътнах питието си и треснах чашата на бара. — Нали трябва да изслушат и мен?

— Това няма да ти се размине.

— Искам да говоря с прокурора още сега — настоях. — Как му е името?

Усетих, че Сара постави ръката си върху моята.

— Не мисля, че е подходящо да говориш с когото и да е в това състояние, Хънтър.

Нейните съвети бяха последното нещо на света, от което имах нужда. Дръпнах рязко ръката си.

— Госпожица Харис е права — намеси се Огдън. — Нека да оставим нещата да се успокоят за известно време. Сигурен съм, че ще те потърсят за разговор, преди да приключат разследването.

— Колко време ще отнеме това?

— Ако и щатският съд се ангажира, най-малко два-три месеца — вметна Сара.

— Пълна нелепост — поклатих смаяно глава.

— Ще се наложи да пренасоча твоите случаи — добави внимателно Огдън.

— Защо?

Шефът стана от стола и ме прегърна през рамо.

— Искрено съжалявам, Хънтър. Но докато не приключи тази каша, нямам друг избор, освен да преустановя дейността ти.