Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (1)

Пролог

Дани Бъртън закопчаваше палтото си, застанал на входа на фамилната къща на майка му. Построена във викториански стил, тя бе една от най-внушителните сгради в окръга и майка му много се гордееше с нея. Поне беше така допреди две години, когато един ден баща му ги напусна и тя се видя принудена да преустрои първия етаж в магазин за дрехи втора употреба. Бе казала на Дани, че баща му е отишъл в командировка и ще се върне всеки момент, но осемгодишният хлапак не беше вчерашен. Късно вечер, когато тя си мислеше, че вече е заспал, до него достигаха глухите й ридания. А и съучениците му не спираха да шушукат. Неговият баща Питър Бъртън, треньорът на училищния отбор, в който играеше Дани, беше отпрашил с двайсет и две годишната секретарка на счетоводителя. Оттогава от него нямаше ни вест, ни кост.

Но сега Дани не мислеше за тези неща. Единствената му грижа беше дали се е облякъл достатъчно топло за своята късна обиколка из града. През по-голямата част от съботния ден той бе помагал на майка си в магазина. Накрая тя му даде пет долара, за да си купи нещо.

Пет долара си бяха чиста далавера, но той знаеше точно за какво му трябват. Утре беше рожденият ден на майка му и Дани беше намислил да й купи един парфюм. И то не какъв да е, а парфюм от любимата й марка — „Мания“. Той знаеше, че тя има по-голяма нужда от часовник, отколкото от козметика, но за часовника се налагаше да почака до Коледа. Бяха му нужни поне три месеца, за да спечели необходимите двайсет и четири долара и деветдесет и пет цента, като се прибави и данъкът. Той добре си спомняше предишния й часовник-бижу, който тя носеше с нескривано удоволствие. Беше го получила като подарък от баща му за четиринайсетата годишнина от сватбата им дни преди той да вдигне гълъбите. Беше къде-къде по-хубав от „Таймекс“-а, който майка му премери миналата седмица в един магазин. Бляскав златен обръч, украсен с диаманти опасваше седефения му циферблат. Месец след като татко му изчезна, тя каза на Дани, че го е загубила. Той обаче подозираше, че всъщност го е продала, за да плати сметката при бакалина или за да може да му купи нови дрехи. Главата му се пръскаше от мисълта колко я беше наранил баща му. Дани го бе намразил страшно и повече никога не искаше да вижда физиономията му.

— Не е ли по-добре да излезеш утре сутринта? — попита майка му, като надникна от кухнята. — Не ми се ще да скитосваш сам в тъмното.

— Стига бе, мамо. Нищо няма да ми се случи. Освен това нали утре сутринта ще ходим на църква, а сетне ще ме хванеш да ти помагам.

Майка му провери дали си е закопчал копчето на яката.

— Кога порасна толкова? — промълви тя.

Дани се изчерви.

— Хайде, тръгвай — каза майка му. — И да не си сваляш ръкавиците.

Дани я целуна по бузата и изхвърча навън. Притесняваше се да не затворят магазините. Искаше да й подари парфюма утре сутринта, още докато й поднасяше чашата с кафе.

Когато изскочи на улицата, момчето хвърли един поглед назад. Както и очакваше, завесите на гостната им бяха дръпнати встрани и майка му загрижено гледаше след него. То й махна, за да я успокои, а след това се обърна и продължи напред. Лек ветрец поклащаше клоните на боровете от двете страни на улицата и Дани пъхна дълбоко ръце в джобовете на палтото си. Поне за едно нещо майка му беше права, помисли си. Наистина беше голям клинчар.

 

 

Мъжът чакаше от доста време, седнал в стария си очукан седан под навеса на един паркинг. Той погледна часовника си. Беше осем и четвърт вечерта. Магазините щяха да затворят след по-малко от час. Ако не намереше дотогава това, което търсеше, щеше да се наложи да шофира до денонощния магазин чак в другия край на града.

Изведнъж той подскочи на седалката. Един русокос хлапак бе изникнал от тъмния ъгъл до магазина за обувки с намаление. Усмихнат, мъжът запали двигателя на колата.

Докато вървеше по тротоара край витрините на магазините, Дани забеляза, че помещението, където имаше антикварна книжарничка, сега е празно. „Това е идеално място за магазина на мама“, помисли си момчето, съзирайки на стъклото надписа: „Дава се под наем“.

„Май и помещението е достатъчно голямо“, рече си, застанал пред входа на дрогерията. Автоматичната врата се отвори и в лицето го блъсна струя топъл въздух. Без да се разкопчава, той се запъти към щанда със захарни изделия. Взе си една опаковка с дъвчащи гумени мечета и продължи към щанда с козметика. Знаеше, че парфюмите са там. Като вдигаше една по една опаковките, Дани започна да се вглежда в етикетчетата с цените. Скоро разбра, че даже и да върне дъвчащите гумени мечета, парите пак няма да му стигнат за никакъв парфюм — а за „Мания“ да не говорим. Стана му кофти. Когато реши да купува на майка си парфюм за подарък и през ум не беше му минало, че те са толкова скъпи.

Докато зяпаше по рафтовете, той откри някакви малки опаковки тоалетен сапун. Вдигна една и я допря до носа си. Наистина ухаеше чудесно, но това не беше подаръкът, който баща му щеше да поднесе на майка му. Трябваше да намери начин да се сдобие с любимия й парфюм.

Дани се озърна дали не го наблюдават, грабна една малка жълта кутийка с „Мания“ и я стисна в юмрука си. Сетне отиде до щанда със списанията, взе си един брой от бейзболния дайджест на Бекет с публикувани талони за игра и се направи, че го чете много внимателно. Чувстваше се гузен. Никога досега не беше вършил подобно нещо.

Той пак се огледа, но в следващия миг установи, че държи списанието наопаки. Обърна го бързо и хвърли един последен поглед наоколо. След това плъзна малката жълта кутийка към джоба на палтото си и я пусна вътре. Все така небрежно върна списанието на рафта и се запъти към касата да плати дъвчащите гумени мечета. Докато подаваше банкнотата от пет долара на възрастната касиерка, ръката му трепереше. Жената го изгледа внимателно. Дани се ужаси от мисълта, че тя е видяла какво направи преди малко. Искаше да хукне навън, но се сети, че така съвсем ще се издаде.

— Добре ли се чувстваш, момченце? — попита продавачката.

Дани скри с ръка издутия си джоб и се помъчи да се засмее.

— Супер съм — каза той. — Просто навън е такъв клинчар, че измръзнах.

— Виж дали си се закопчал, преди да излезеш — напомни му тя, докато му връщаше рестото.

Момчето грабна парите, вдигна яката си и хукна навън. Още преди да стигне сградата с надписа „Дава се под наем“, той измисли какво ще направи. Когато събереше достатъчно пари, щеше да се върне в магазина и да остави сумата за откраднатия парфюм на рафта. Тогава вече всичко щеше да е наред.

Дани зави зад ъгъла на магазина за обувки, но изведнъж се блъсна в нещо и от удара падна по гръб на паважа. Когато погледна нагоре, видя размазан силует на мъж. Бяха го гепили. Тъмнината и страхът му попречиха да съобрази, че пазачът в дрогерията надали щеше да носи точно такава бейзболна шапка и армейско яке в защитен цвят.

— Ей, малкия — каза мъжът, като му подаде ръка. — Много си се разбързал.

Дрезгавият му глас парализира Дани. Той не знаеше дали да бяга, или да го удари на молба. Отстъпи две крачки назад, но мъжът го сграбчи и го тласна към паркираната наблизо кола.

Дани извади кутийката с парфюма и я подаде на непознатия.

— Съжалявам, господине. Това ще ми е за пръв и последен път.

Върху лицето на мъжа се изписа недоумение, което бързо премина в подобие на усмивка.

— Голяма каша си забъркал, хлапе — каза той и взе парфюма от протегнатата ръка на Дани. — Сега трябва да ме заведеш у вас и да разкажем всичко на майка ти и баща ти.

— Баща ми го няма — изхлипа Дани и по бузите му потекоха сълзи. — Пуснете ме да си вървя, моля ви.

— Няма да стане.

Мъжът отвори вратата на колата и блъсна Дани вътре. Момчето не оказа съпротива. Измъчваше го единствено мисълта какво ще каже на майка си. Идеше му да потъне в земята от срам; тя никога повече нямаше да му вярва.

— Кажи къде живееш? — изсъска мъжът, докато палеше колата.

Дани трепереше неудържимо. Имаше чувството, че всеки момент ще се издрайфа. Като си обърса очите с ръкав, той посочи натам, където се намираше къщата му.

Мъжът включи на скорост и се отдели от бордюра. След малко таратайката сви към квартала на Дани, но когато наближиха голямата викторианска къща, тя изведнъж увеличи скоростта.

— Аз съм ей тук — махна с ръка Дани.

Но мъжът не намали.

— Тук, не чухте ли! — извика момчето, когато отстрани се мярна лампата над входната им врата, която майка му беше оставила да свети специално за него.

Лампата беше последното нещо, което Дани видя, преди мъжът да се обърне и да го удари с юмрук по лицето.

 

 

Когато се свести, Дани разбра, че колата продължава да се движи, а той лежи на пода между седалките и тялото му се тръска като парцалена кукла. Явно пътуваха по някакъв разбит черен път. Дани не проумяваше нищо. Защо не спряха пред къщи? Къде го караше този човек?

Най-сетне колата спря. Мъжът изскочи навън, като хлопна вратата след себе си. Дани изпълзя на седалката и надникна през предното стъкло, мъчейки се да разбере къде се намират. Пред погледа му се изпречи стена от гигантски борове.

Изведнъж се чу груба ругатня. Той се обърна бързо и видя, че мъжът безуспешно се опитва да отключи вратата на колата.

Трябваше да направи нещо. Момчето легна по гръб и започна силно да рита по стъклото на прозореца.

— Малко говно такова — кресна мъжът и дръпна толкова силно дръжката на вратата, че най-сетне успя да я отвори. Дани спря да рита, когато мъжът се надвеси над него. Той го сграбчи за лакътя и го издърпа от колата с такава сила, че главата му се удари в мократа студена земя.

Дани се опита да хвърли един поглед наоколо, но пред очите му тъмнееше. Освен това се бе смрачило. Не можа да види лицето на човека, защото онзи го хвана за яката на палтото и го повлече навътре в гората. Личеше си, че добре познава пътя.

Накрая излязоха на една просека и мъжът го пусна. Дани се свлече на земята и покри лицето си с ръце.

— Не ме удряйте повече — изскимтя той.

Мъжът го изрита в ребрата. Дани едва си пое въздух и започна да вика за помощ, но гласът му потъна в гъстата мъгла.

Мъжът се ухили и клекна до него.

— Не мърдай — заповяда му той. Сетне с две ръце разкъса копчетата на палтото му и отдолу се показаха жълтата тениска и сините джинси на момчето. Той се вкопчи в ципа на панталоните му, съдра го и като дръпна рязко надолу, с един замах събу Дани. Момчето се сгърчи на земята от студ, страх и срам.

Мъжът го преобърна по корем и вдигна нагоре палтото му. Това възвърна силите на Дани, който ритна силно назад и уцели нападателя си право в слабините. От силния удар мъжът падна встрани и застена от болка.

Когато се съвзе и отново се опита да докопа Дани, момчето вече тичаше като стрела през гората, разтваряйки с ръце мокрите клони. От време на време поглеждаше назад, за да види дали мъжът не го преследва.

Спря чак зад една огромна секвоя. Наоколо беше тъмно като в рог и цареше мъртвешка тишина. Момчето чуваше само собственото си накъсано дишане. Ушите му пищяха. То стоеше безшумно, прегърнало с ръце грубата кора на дървото и се ослушваше. Щеше му се да вярва, че е избягало на достатъчно разстояние навътре в гората и онзи никога вече няма да го намери.

След малко обаче в далечината се чу шум от запалване на кола. Дани спря да диша и конвулсивно преглътна един-два пъти. За части от секундата фаровете на колата заподскачаха из гората, изтръгвайки от мрака трепкащи листа, преплетени клони и цели дървета. Изведнъж сноповете светлина спряха да се движат. Дани гледаше в тях като хипнотизиран. Сега те светеха право в секвоята, зад която се беше скрил той. Светлината докосваше върховете на пръстите му. Той бавно ги сви в юмрук и ги дръпна назад, в спасителната тъмнина. Тъкмо се канеше отново да хукне, когато колата обърна и бавно започна да се отдалечава. Момчето въздъхна с облекчение.

Когато най-сетне реши, че е в безопасност, Дани излезе от скривалището си. Пак се огледа дали няма да съзре отнякъде колата или мъжа, но очите му бяха пълни със сълзи и затова не забеляза рубинените стопове на автомобила, които се отдалечаваха, криволичейки, по шосето.