Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (8)

Глава 8

Училището към Златната академия

— Той не дойде! — възмутено възкликна Ада, когато с нейната приятелка напуснаха класната стая след първия час. — Ти си виновна!

Рая изсумтя в отговор.

— Защо пък аз? Твоят бивш му счупи ръката и нашият медиум сигурно се е уплашил: вчера избяга от часовете, а днес изобщо не се появи. Представяш ли си какво ще му направи заместник-директорът за такива номера?

— Той разговаря по телефона с директорката Князева — напомни Ада. — Малко вероятно е нещо да му се случи. Освен това го чух да говори за местопрестъпление, преди да напусне класа, а татко каза, че вчера точно до училището е извършено убийство.

— Ами да, без него полицията изобщо няма шанс да се справи — подразни приятелката си Рая. — Кажи още, че е специален или, още по-лошо, избран. Любовни романи ли чете?

— Не знам дали е специален или не, но Роман Михайлов наистина е в базата данни на Асоциацията на медиумите. И, между другото, под номер шест хиляди шестстотин и шестдесет.

Блондинката погледна изненадано приятелката си.

— Леле, направила си цяло проучване. Толкова ли го харесваш?

— Това е публична информация — отговори Ада и се изчерви. — Знаеш ли защо казах номера му? Действащите медиуми в Асоциацията са общо малко над четиристотин, и само единици са успели да стигнат до пенсия.

— И какво?

— Това означава, че статистически девет от десет медиуми умират.

— Пропорцията ти не е съвсем вярна — изкиска се Рая. — От любов си започнала да имаш проблеми с математиката. Но като цяло разбрах мисълта ти, той не е лъжец, той е самоубиец.

— Или герой, който рискува живота си, за да се бори със злото — възрази Ада. — Може би в момента е някъде там и проследява убиеца на Лиза.

— Или просто се мотае някъде из града, вместо да учи. Между другото, той така и не ми показа призрака на Лиза — гласът на момичето съдържаше нотки на негодувание. — И аз искам да поговоря с нея и да се сбогувам.

Ада най-накрая разбра защо приятелката й е толкова саркастична — Рая просто беше обидена, че не й бяха позволили да види призрака на приятелката си.

— Може би сега е до нас и чува всичко, което казваш.

— Или шпионира момчетата под душовете във фитнеса — отново се подсмихна блондинката. — Ако аз бях призрак, определено щях да се възползвам от ситуацията — тя се огледа. — Лиза, чуваш ли? Ако още не си го направила, направи го за мен.

— Ами да — възмути се брюнетката, — нека Лиза зяпа момчетата, вместо да търси своя убиец.

Приятелките вървяха по коридора и се шегуваха една с друга, без дори да подозират, че Лиза вече е напуснала този свят. Но някой все пак наистина подслушваше разговора им, но това изобщо не беше призрак, а съвсем жив човек, който изобщо нямаше интерес да бъде открит.

 

По същото време, на входа на Даймънс

Мда, разбира се, Даймъндови са замесени в нещо мръсно, няма как да не са. С моя късмет проблемите в работата започнаха още преди да се заема със самия случай.

— За какво изобщо става дума? — попитах уморено.

— Семейство Даймънд се занимават с…

Изведнъж в небето над нас се раздаде странен звук, наподобяващ бръмчене. Вдигайки глава, с изненада видях малък дрон с четири витла и кръстообразно тяло, в центъра на което зееше око на камера, а точно под нея се виждаше дуло на миниатюрен пистолет.

— Внимавай! — извика Лора, отвори вратата на колата и замахна с ръка, но дронът вече беше успял да стреля.

Дони буквално изскочи от прозореца на колата и се опита да ме прикрие с тяло, но, както се оказа, дронът изобщо не стреля по мен, а по призрака. Куршумът удари натрошеното му тяло и отвори дупка в него, от която тръгнаха пукнатини, и миг по-късно призракът буквално се пръсна на малки парченца. И веднага след това дронът падна разполовен на земята.

Йокаите изскочиха от колата и се втурнаха към мен, но изглежда дронът беше само един и опасността беше изчезнала заедно с него.

— Ти добре ли си?!

Месиел и Госу застанаха от двете ми страни и предпазливо се заоглеждаха.

— Да, добре съм — успокоих ги аз.

— Аз също — напомни за себе си Дони, стана от земята и се изтупа. — Благодаря, че попитахте.

— И какво беше това? — озадачено попита Лора, прикляквайки до разполовения дрон. — Опитваше се да те убие ли?

— Колкото и да е странно, не. Стреля по призрака.

— Откога дроновете убиват призраци?

Бих започнал с това, че за първи път виждах дрон в този свят. Изглеждаше донякъде подобен на добре познатите ми „мавик“^[1], но традиционно беше покрит със защитни руни.

— За първи път виждам такова нещо — отвърнах аз. — И колко навреме атакува, точно в момента, когато призракът се канеше да ми каже нещо важно за семейство Даймънд.

— Много подозрително — съгласи се Лора, продължавайки да разглежда миниатюрното чудо на техниката. — Тук има камера. За всеки случай ще я покрия с дъвка.

— Лора, не си пъхай носа където не трябва, ами ако там има функция за самоунищожение — помоли я Дони.

Момичето изписка и отскочи от дрона. Е, ако имаше такава функция, вече щеше да е пострадала.

След случилото се йокаите дълго ме убеждаваха да продължа в тяхната кола, тъй като телекинезата на Госу определено щеше да ме защити от куршуми. Но аз бях уверен, че лично мен не ме заплашва нищо и това се потвърждаваше от факта, че дронът беше въоръжен не с огнестрелно оръжие, а с въздушен пистолет. Жалко, че не успях да разбера с какво точно беше стреляно, защото патронът беше само един. Но все пак решихме да вземем дрона, така че по-късно професор Семьонов евентуално да успее да измъкне нещо от него. Освен ако, разбира се, това нещо наистина не избухне в багажника ни.

Не можехме да останем дълго, за да не закъснеем за срещата, така че трябваше да продължим. Не знаех с какво точно беше разпръснат призрака и каква е силата му, може би след известно време той ще се появи отново, а може би не. За всеки случай запомнихме мястото, за да го потърсим на връщане. Освен това изпратих съобщение на Катя да потърси информация за Джон Рукър от Даймънс — наистина ли е починал и свързан ли е по някакъв начин с моите клиенти.

— Лора, откога можеш да създаваш толкова силни въздушни остриета? — обърна се Дони към сестра си, когато отново потеглихме. — С лекота разряза машинката.

Между другото, да, ако може да прави така, защо тогава не използва същото умение по-рано срещу Прокажената хрътка? Щеше да й отреже главата и нямаше да се налага да лекуваме Дони от отровата й.

— Хм… след комата способностите ми някак станаха много по-силни от преди — смути се Лора.

— Защо не ми каза досега? — намръщи се Дони.

— Ами не е ставало дума… — момичето видимо неохотно продължи: — Зъбите ми също се възстановиха напълно, пломбите ми изчезнаха, както и малките белези.

Хм… по принцип имаше логика в това, нали вирусът се опитваше да защити своите носители, а в Лора беше Алфа вирусът. Очевидно той не само е излекувал тялото й, но и по някакъв начин е развил способностите й.

— Надявам се, че девствеността ти не се е върнала — подразни я Дони. — Или…

Лора се изчерви до върховете на ушите си.

— О, наистина ли?! — възкликнахме и двамата в един глас.

— Ето защо си сигурна, че еднорог би ти позволил да го яздиш! — Дони се закикоти толкова силно, че без малко да излезе от пътя. — А някои хора за такива операции се ръсят с дебели пачки!

Интересно, дали и другите заразени са получили подобни бонуси? Тоест, майката на Дони и Лора сега също е… Бррр, дори не искам да мисля за това.

— Ето защо не ти казах нищо — измърмори момичето и се нацупи. — Сега никога няма да го забравиш.

— О-о, да-а-а — радостно възкликна младежът. — Такова нещо трудно се забравя.

Влязохме в град Даймънс сред шегите на Палмърови. И той изглеждаше, трябва да призная, доста добре. Луксозни три и четириетажни градски къщи с прекрасни градинки, плодови дървета и дори фонтани заемаха голяма част от улиците, само от време на време се смесваха с малки търговски центрове. Хотелът, до който имахме среща с Кристина Даймънд, се намираше на пешеходен булевард в самия център на града, сред множество магазини и кафенета. Изненадващо, но спретнатите, чисти улици в центъра на Даймънс изглеждаха не по-малко пренаселени от тези на Барса, въпреки че градчето изглеждаше малко.

— Хей, трябва да внимаваш с тези Даймъндови — със закъснение отбеляза Лора. — Ако средното синче е убиец, то и останалите сигурно не са много приятни хора. В крайна сметка кой ще ги арестува, камо ли да ги съди в град, който всъщност им принадлежи? Тук могат да правят каквото си искат.

— Да, каката е направо икономическа акула — съгласих се аз. — На такава не слагай пръста си в устата й. Но тя не прилича на убиец.

— И дронът също е странен — напомни Дони. — Не се знае кой и защо е унищожил призрака. Как мислиш, трябва ли изобщо да го споменаваме?

— Зависи от ситуацията — свих рамене аз. — На призраците също невинаги може да се вярва, може всичко да е точно обратното и Даймъндови да са най-милите хора на света.

Много ми се искаше да е така, но дълбоко в себе си знаех, че няма шанс, и с това семейство ще бера ядове до степен „о, я се разкарай“.

Кристина Даймънд ни чакаше пред входа на хотела. Три огромни, дори за стандартите на този свят, джипове заемаха цялата улица и другите коли бяха принудени да ги заобикалят, като се качват на тротоара. Изглежда, точно както каза призракът, семейство Даймънд се чувстваха тук като абсолютни господари.

— А тези кои са? — попита вместо поздрав Кристина Даймънд, сочейки Палмърови и спокойно излизащите от втората кола йокаи.

— Моите помощници и телохранители — спокойно отговорих аз. — Добро утро и на вас.

Момичето трепна.

— Нали сте наясно, че работата ви тук е строго поверителна и ще има сериозни глоби за разпространяване на каквато и да е информация?

— Разбира се — уверих я аз, като неволно погледнах към Лора, а тя се престори, че е видяла нещо интересно в краката си. — Всички те са проверени… служители.

Не можех да изтръгна от себе си думата „хора“, колкото и да опитвах.

— Добре, ще ви осигурим още две стаи в хотела — отвърна Кристина Даймънд. — Настанете се и след десет минути ви чакам тук, ще отидем до полицейския участък, а след това и до мината.

Е, ние сме хора послушни, не възразихме. Хотелът се оказа не лош, дори по-добър от онзи, в който преди живеех в Барса, и ни дадоха стаи на един етаж. За да не се изсипем цялата тълпа в полицейското управление, беше решено да се разделим — Дони и Месиел отидоха да се поразходят из града и да събират информация, а Лора и Госу ми правеха компания в полицията. Госу, защото имаше добри познания в мистичните области и анатомията, а Лора просто се включи доброволно и не успях да я разубедя.

— Там ще показват ледени трупове с диаманти в очите, такова нещо няма да пропусна! — веднага се заинати тя.

— Само не си и помисляй да правиш снимки — предупредих я аз. — Не ми трябват допълнителни проблеми.

— До-обре — отвърна Лора някак прекалено сговорчиво и веднага ми се прииска да проверя дали не е скрила камера някъде в копчетата на деколтето.

В резултат на това Дони и „котаракът“, под надзора на един от хората на Даймъндови, тръгнаха да разглеждат града, а ние се отправихме пеша към местното полицейско управление, което заемаше доста внушителна сграда, в която моята работодателка влезе като в собствения си дом, като на практика отвори вратата с крак. На Кристина дори не й се наложи да казва „те са с мен“ на охраната, която просто застана мирно при нейната поява.

След това ни заведоха в моргата, която, разбира се, по стара традиция беше разположена в мазето. Май вече започвах да се чувствам като у дома си на такива места. Този студ дори ми действаше успокояващо.

— Покажете им замразените — нареди нашата работодателка на служителя в моргата.

Слабият мъж, толкова бледен, че сякаш самият той беше труп, издърпа от стоманения шкаф две носилки с покрити с плат тела. Какво да кажа, двете тела приличаха повече на ледени скулптури от градски парк, отколкото на човешки трупове. Включително и защото и двамата бяха доста млади и добре сложени. Но, интересно, дрехите им бяха останали нормални, в лед се бяха превърнали само самите тела. А очите… вместо тях на светлината наистина блещукаха прозрачни диаманти.

— Хм… интересно…

Госу се наведе над носилката и започна внимателно да оглежда първото тяло.

— Яко! — прошепна Лора и за малко да забие нос в надничащите от очните кухини диаманти. — И двамата са били красиви мъже… много е тъжно, че са умрели.

От името на всички „не красиви“ се почувствах малко обиден, но гордо премълчах. Без да се преструвам, че разбирам нещо от подобни неща, просто хвърлих бърз поглед на двете тела за всеки случай. От каквото и да бяха умрели, очевидно е било едно и също явление или същество. Но ако първият беше умрял в мината, то вторият го беше направил в апартамента си, което беше и основната причина за недоволството на семейство Даймънд от работата на Джеймс.

— Е, някакви идеи? — попитах Госу, когато изглеждаше, че е приключил огледа си.

— Те са заледени — лаконично отговори йокаят, което предизвика пренебрежителна усмивка от служителя на моргата. — При това процесът е тръгнал отвътре навън и все още продължава. От тях се излъчва студена енергия, затова ледът не се топи.

Колко само ми пречеше публиката, дори не можех да му задам въпросите, които ме интересуваха. Но все пак бих могъл и сам да направя някои изследвания, за да установя дали душите наистина са напуснали тези тела. Всичко се случва, може пък те също да са запечатани в леда и всъщност хората да са още живи. Използвайки гофу за търсене на души, аз се убедих, че телата наистина са празни.

— А диамантите? — попитах Госу. — Те истински ли са?

— С тях всичко е ясно — намеси се патологът. — Очите са били изрязани и на тяхно място са поставени диаманти. И чак тогава телата са били замразени.

— Точно така — съгласи се Госу.

— Значи вътре в тях има нещо, което генерира студ? — уточних аз.

— Много вероятно — отговори йокаят и погледна към патолога. — Правихте ли аутопсия?

Лекарят само сви рамене в отговор, сякаш искаше да каже, че и така се вижда — телата са непокътнати.

— Чакахме вас. Не се знае какво може да се случи, ако въздействаш на тялото, може да е опасно.

Искаше ми се да знам защо Джеймс не се беше заел. Съдейки по записите, той просто дошъл тук, погледнал тялото, поставил защита на мината и веднага си тръгнал.

— Добре, хайде да я направим заедно — предложи Госу.

Лора толкова доволно потри ръце, сякаш винаги е мечтала да присъства на аутопсия. Макар че може и да е точно така.

— Не искате ли да почакате отвън? — обърнах се аз към Кристина Даймънд. — Ще отнеме известно време, а и гледката може да не е много приятна.

Момичето ме погледна надменно.

— Мисля, че мога да се справя.

— Може и да е опасно — опитах се да настоя аз.

— Но вие сте тук именно за да се справите с опасностите — подигравателно се ухили момичето.

— До-обре.

Приближих се до Госу и шепнешком попитах:

— Не е опасно, нали?

— Аз мога да се справя с всякаква физическа опасност, но от останалото по-добре да се подсигурите с руни.

След като помислих малко, извадих чантата си, взех няколко преградни гофу и ги закрепих към трупа, чиито дрехи Госу вече беше успял да среже. Какво пък, моите бариери бяха успели да спрат дори трупоядите, така че ще се справят и с това, което би могло да излезе от замръзналите тела.

Патологът взе хирургически трион, подобен на ъглошлайф, и започна да реже гръдната кост. Не разбирам много от анатомия, но процесът протичаше учудващо лесно и равномерно, сякаш разрязваха хомогенен лед, а не човешко тяло. И в един момент точно по средата на гърдите на мъжа плъзна пукнатина, която буквално раздели тялото наполовина. От изненада патологът отскочи назад, изпускайки триона на пода, и той започна да стърже по плочките.

Кристина Даймънд ахна, но бързо се престори, че не е тя. Веднага след това от тялото изскочи яркосиня топка енергия, удари се в преградата, отскочи обратно на масата между двете половини на трупа и започна да се оформя в някакъв малък фрагмент. Моите преградни гофу изгоряха, но студената енергия вече не се опитваше да избяга, а сякаш се успокои, превръщайки се в триъгълно парченце от огледало. Освен това самото тяло буквално пред очите ни започна да се топи и да възвръща нормалния си вид. Ако, разбира се, може да смятаме за обичайно човешко тяло, разцепено по средата. Едва когато то се върна в нормалното си състояние, всички вътрешности се изсипаха на масата…

Лора се обърна и изпразни стомаха си в много подходящо поставена урна, докато аз приех видяното съвсем спокойно. Човекът е такава гад, че с всичко свиква.

Госу вдигна странния фрагмент с телекинеза и го пренесе на масата.

— И какво е това? — попита пребледнялата Кристина Даймънд, без да бърза да се приближава към масата.

— Знаете ли, мисля, че имам идея — озадачено казах аз, сам не вярвайки на своята догадка. — Това е парче от огледало.

— Виждаме — нетърпеливо казаха момичетата буквално в един глас.

— И какво? — недоволно ме пришпори Кристина.

Госу погледна първо фрагмента, а след това и мен.

— На мен също не ми говори нищо.

— Ама вие никога ли не сте чели приказки? — възмутих се аз. — Парче от магическо огледало в сърцето. Това е Снежната кралица.