Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (7)

Глава 7

Останалата част от вечерта прекарахме в проучване на възможностите на състава за съхраняване на душевна енергия: пълнехме ампули, активирахме и засичахме времето на действие на способностите, опитвах се да поглъщам една способност върху друга. Уви, така и не успях да постигна достъп до две способности наведнъж; просто се активираше последната погълната. Това го знаехме и преди, но сега разнообразихме експериментите, като променяхме обемите на душевната енергия, за да разгледаме всички възможни варианти. Госу и Месиел се върнаха от разходката из града и взеха активно участие в изследването, дори китсуне изглеждаше заинтересована от тази тема, но, разбира се, тя отказа да сподели способността си, така че все още не знаех каква е. По някаква причина промяната на лицето на Месиел не се смяташе за основна способност и не ми се предаваше; от него получавах само вече познатото влияние върху йокаите. Затова пък душевната енергия на Мако отговаряше точно за промяната на лицето, въпреки че всъщност не си представях как да използвам тази способност при утрешното пътуване, но в бъдеще определено можеше да ми бъде от полза. Освен това беше много интересно усещането да застана пред огледалото и да опитвам да оформя лицето си в нечие друго, въпреки че засега успявах да създам единствено известни злодеи от филми на ужасите. Садако ми предаде своята „бойна коса“, но тя не можеше да се удължава безкрайно, само няколко пъти спрямо оригинала, така че с моята къса прическа способността беше практически безполезна. Танукито… имаше много интересна способност за илюзии, която му позволяваше да заблуждава хората, но той никога не я беше използвал пред мен, а и по думите му тези илюзии действали само за кратко и то единствено върху един човек.

— Това е и причината да започна да изучавам руни — неохотно обясни той. — Моите вродени способности са много слаби.

Така изяснихме един интересен факт — не успявах да използвам погълнатите способности на по-високо ниво, отколкото можеше да ги използва техният източник. Или поне това важеше по отношение на петимата йокаи. Честно казано, не разбирах защо другите йокаи толкова се страхуваха от танукито, че чак го бяха заключили за много години в килия.

— Просто имам много добра регенерация, а и съм много силен — с неприкрита гордост отговори Шики, докато се опитваше да демонстрира бицепса на късата си лапичка. — Казват, че в рода ми е имало язовци, а те са истински психопати.

— Само ако можех да се науча да контролирам процеса на поглъщане, регенерацията щеше да ми е полезна — въздъхнах замечтано. — Или способността да остава завинаги след пълно поглъщане на душата. Шики, може би ти ще измислиш нещо?

— Пфф, няма проблем.

— Наистина?!

— Разбира се, че не! — избухна танукито, яростно размахвайки лапички. — Ти какво, идиот ли си?! Това са толкова сложни неща, че дори да се говори за тях на глас е смешно!

— Но ние вече имаме груба представа за това как протича процесът на поглъщане… — опитах се да споря аз.

И отново Семьонов беше напълно съгласен с танукито.

— Виж сега, нали знаеш как работи храносмилането? В стомаха протеините се разграждат до аминокиселини и с кръвта се разнасят из цялото тяло. Ние се раждаме с този процес, но по някаква причина не можем да го контролираме със силата на мисълта. А колко удобно би било, нали? Сам да решаваш кои аминокиселини къде да отидат, да ускориш възстановяването на мускулите, да произведеш повече тирозин и глицин, така че мозъкът да работи по-добре.

— Справедливо — признах аз. — Въпреки че според легендите майсторите на бойните изкуства можели да правят всичко това дори и без X-тела в кръвта си. Йогите пък практикуват самолечение с помощта на своите мудри и медитации.

— Да, дори това да е вярно, подобни трикове изискват десетки, ако не и стотици години тренировки — закова ме професорът. — А ти искаш просто ей така, хоп, и веднага да се научиш да управляваш душевната енергия. Разбира се, ние ще продължим да проучваме този въпрос, но изобщо не разчитай на бързи резултати.

— И да помечтая ли не може — промърморих аз.

Разбира се, подготовката за утрешния ден не се ограничаваше до експерименти с поглъщане на душевна енергия. Също така разпитах йокаите дали знаят нещо за същества, свързани с диаманти и планински пещери. Сред японските йокаи имало много подземни и планински същества, и много от тях обичали скъпоценни камъни, и точно поради тази причина никога не биха забили диаманти в очите на убити хора. Имало и ледени вещици, нещо като нашата Снежна кралица, само че сто пъти по-страшни. И те наистина обичали да замразяват враговете си, но предпочитали да живеят сред хората, защото те самите обичали топлото.

Във всеки случай решихме, че Месиел и Госу ще ме придружат в пътуването и на място ще ми помогнат да разбера какво се случва. Разбира се, нямаше да слизат в пещерите, както ме беше посъветвал Макаров — йокаите определено не смятаха да пренебрегнат съвета на ужасния Господар. Въпреки че самият Госу принадлежеше към планинските отшелници, той не притежаваше никакви специални способности, свързани с пещерите. Просто йокаи от неговия вид обичаха да се заселват в слабо населени местности, за да не влизат в конфликт с хората.

Тази вечер се случи и друго важно събитие: Мако и Садако откриха душите си пред мен и ми позволиха да нанеса защитни руни. Изглежда мечтата им да посещават търговски центрове и да си купуват модерни дрехи толкова ги увлече, че просто забравиха за недоверието си към мен и към хората като цяло. Вярно, ако Мако изглеждаше като обикновена жена, а и можеше да променя лицето си, то Садако притежаваше, меко казано, не много приятна външност. Въпреки детската й наивност, лицето й представляваше застинала маска на ужас, изкривяваща буквално всеки лицев мускул. А във филмите от моя свят я представяха като не чак толкова страшна жена, само с малко повече бял грим и набръчкани очи.

— Това, разбира се, е проблем — съгласи се Семьонов. — Но винаги можем да поканим професионален гримьор. Просто трябва да намерите някой, на когото можете да се доверите на сто процента, и да подпишете споразумение за неразкриване.

— Грим — възхитено прошепна Садако. — Козметика!

— Не ни трябва гримьор — възрази Мако. — Аз самата навремето бях доста на ти с гримовете, дори играех в театъра. А през последните две седмици гледам уроци по съвременен макиаж. Просто трябва да купите всичко нужно по списък, а аз ще направя останалото.

Като цяло нашите момичета се подготвяха психически и физически за излизане на бял свят, което силно подразни и без това недоволната китсуне.

— Добре, това е! — каза тя недоволно. — Вярвам ти напълно, приложи проклетите си руни!

Разбира се, въпреки думите й, отново нищо не ми се получи. Не знам какво се беше случило с „лисицата“ в миналото, че тя така да не се доверява на никого, а може просто това да е изначална черта на характера й, но руните изчезваха веднага след нанасянето им.

— А може би просто ти си некадърен? — изсъска китсуне след поредната неуспешна сесия.

— Разбира се — съгласих се. — Тогава си потърси друг, по-кадърен онмьоджи, имаш огромен избор. Ще ти кажа адреса на болницата, в която лежи Макаров, може би той ще те поеме…

— Искаш да ме предадеш на Господаря?!

Китсуне се опита да ме хване за врата, но Госу спря ръката й с телекинеза.

— Успокой се, китсуне — смъмри я Месиел, — не е нужно да обвиняваш други за личните си проблеми.

— О, вървете по дяволите всички! — изсумтя тя раздразнено. — Въртите си задниците като мръсни юджьо^[1].

Проклетата „лисица“ за пореден път развали настроението на всички и с чувство за изпълнен дълг гордо се оттегли в стаята си.

— Рано или късно ще ти се довери — увери ме Месиел. — Между другото, тя сега дори не извади ноктите си, когато те атакува, и това вече е напредък.

В паузите между експериментите се качвах горе в имението, за да хапна нещо и да направя ежедневната си тренировка във фитнеса. Не можех да си позволя да пропусна нито ден, защото физическата подготовка беше твърде важна за оцеляването ми. Не исках да разкъсвам мускули и връзки с всяко прекалено рязко движение, защото не беше известно кога Шики ще завърши руните си, за да ограничи силата ми. Бедното тануки и така имаше море от задачи за вършене, въпреки че изглеждаше, че изпитва истинско удоволствие от това. Освен това трябваше да ме научи как да рисувам руни направо във въздуха, както се бяхме разбрали първоначално. Всъщност аз мислех, че са нарисувани във въздуха, а се оказа, че руните са нанесени върху най-горния слой на „обратната страна“! За съжаление до това обучение не бяхме стигнали — нито аз имах време, нито танукито.

В крайна сметка някъде около два часа сутринта бях напълно готов за сутрешното пътуване до Даймънс. Заредихме и трите ампули в гривната: две със способността на трупоядите и една с телекинеза. Всичко на максималната възможна продължителност на действие — по един час, въпреки че Семьонов ме убеждаваше да не се доверявам на тези числа на сто процента, а най-добре да се опитам изобщо да не използвам тези способности. Илюзиите, промяната на лицето и „бойните коси“ решихме да не вземаме — прекалено специфични бяха и едва ли щяха да ми бъдат полезни. Първоначално исках да взема повече ампули с различни способности, но когато Семьонов каза производствената цена на своя „семьоний“, който освен това беше за еднократна употреба и губеше свойствата си след употреба, реших, че и три броя ще са ми достатъчни.

Освен това имах със себе си стандартен набор гофу: защитни, атакуващи, търсещи, запечатващи, плюс много празни листове енергопроводима хартия в резерв и боя. Е, и на хълбока си сега носех пет малки метателни ками, които автоматично уцелват целта си, дадени ми от Князев в замяна на изгубените. Много полезно нещо, тъй като абсолютно нямах време да тренирам с обикновени ками.

След кратка консултация с Джен по телефона решихме, че не си струва да вземам с нас иконома на Михайлови, все пак той е на служба в семейството и не може да напуска имението за дълго, особено в отсъствието на Михайлов-старши. За моята защита напълно достатъчни бяха двамата йокаи — едва ли щяхме да срещнем нещо, с което те да не могат да се справят, а икономът Хан да може. Госу и Месиел вече бяха получили официални документи, така че Джен ги регистрира като мои телохранители, а двамата Палмър ми бяха прикрепени като ученици. Забавно, защото доскоро самият аз бях такъв ученик, а сега, само месец и половина по-късно, вече уча други, пък дори и само на хартия засега. С тези мисли заспах.

Рано сутринта до имението спря колата на Дони: сиво-черно чудовище на огромни колела и с мощна турбина на капака. Запознанството с йокаите мина доста непринудено — Дони и Лора вече бяха имали опит с Хухлик и с някои призраци, така че не показаха страх или изненада. Въпреки че Лора гледаше Месиел много странно, може би защото в човешка форма той изглеждаше като захаросана азиатска филмова звезда, сигурен съм, че момичето харесва точно такива. Госу, за разлика от „котарака“, не можеше да променя външния си вид, така че когато излизахме на публично място, слагахме висок цилиндър на огромната му глава. Разбира се, трябваше да подбираме останалите му дрехи според него, така че сега старецът изглеждаше като английски джентълмен.

Решихме да пътуваме до Даймънс с две коли, за да не се тъпчем, така че йокаите получиха собствена кола с шофьор, а аз заех задната седалка в чудовището на Палмърови.

— Нека аз да карам — предложи Лора, когато се качвахме в колата.

— Вече сто пъти ти казах, че моето бебче го карам само аз — недоволно се намръщи Дони.

— И аз бих си карала моята кола, ако някой не я беше разбил — отбеляза Лора, като погледна многозначително брат си.

— Аха, демонът — изобщо не се смути той. — Нищо не знам, в тази кола ти си просто пътник.

Това изглежда беше честа тема за спор и имах чувството, че репликите им са по познат сценарий.

— Седни отпред — предложи ми Лора. — Там е по-удобно, има масажор в седалката. Не искам да говоря с този досадник.

Интериорът отдавна беше почистен от кръвта на кралицата на гномите, но по някаква причина не исках да сядам на предната седалка — в паметта ми веднага изникваше образът на окървавената глава. Разбира се, това не беше страх, а по-скоро отвращение — ако можех да не седя там, където всичко беше залято с кръв, то бих предпочел да не седя.

— Не, не, аз ще седна отзад — казах бързо.

— Защо? — подозрително присви очи Лора, долавяйки нотки на отвращение в гласа ми.

Ох, как ми се искаше да се сдържа и да не отговоря на въпроса й, но…

— Отпред всичко беше покрито с кръв от отрязаната глава, моята приятелка Мъгливата котка уби кралицата на гномите и хвърли трофея си тук.

— Какво?!

— Хей, сменил съм целия салон! — увери я Дони. — Тук няма абсолютно нищо, по което да е имало кръв.

Лора скептично прокара пръст по седалката.

— Наистина ли?

— Честна дума!

Но Лора, както се оказа, я вълнуваше нещо съвсем различно.

— А поне снимка на главата направихте ли?

— Разбира се, че не!

— Как е възможно! — възмути се момичето. — Ако в Даймънс ще има трупове, непременно трябва да снимаме всичко! Особено такива с диаманти в очите!

Честно казано, странните наклонности на момичето вече започваха да ме плашат.

— Конфиденциалност — напомних аз. — Никакви снимки.

— Трябва да добавиш клауза към договора, позволяваща публикуването на информация след приключване на работата, а може и по време на нея. Като за целта ще направиш някаква отстъпка — предложи Лора. — Дори може да спретнем такъв канал.

— Ще помисля върху предложението ти — обещах честно.

Никога не съм планирал да заставам пред камера, но в моя свят инфлуенсърите имаха огромно влияние, на което не можех да не завиждам. Така че не можех напълно да изключа по-нататъшно развитие в тази посока. Както и да използвам музиката от моя свят, все още събираща прах на твърдия диск, който получих от професор Семьонов. Между другото, бащата на Ада е свързан с „Глобал ТВ“, може би си струва да го подпитам за евентуално сътрудничество?

Предстоеше ни дълго пътуване, така че имахме време да се подготвим подобаващо и да обсъдим цялата достъпна информация за семейство Даймънд и тяхната мина. Те добиваха диаманти от почти трийсет години и живееха щастливо в малкото си градче, където Хенри Даймънд — главата на семейството, беше избран за кмет. Синът на престарелия глава на семейството, Виктор, се занимаваше с икономическите въпроси, докато съпругата му предпочиташе благотворителността, организирайки в столицата приеми в подкрепа на различни малцинства. Двойката имаше три деца: Кристина, която вече познавах, средният син Рей и най-малкият Сам. Не съм сигурен, че цялата тази информация ще ми бъде полезна, но все пак трябваше да имам поне груба представа с кого ми предстои да работя. Кристина беше завършила Златната академия и сега работеше на висока позиция в „Даймънд корпорейшън“, най-малкият беше още в училище, а средният, осемнадесетгодишният Рей, току-що беше влязъл в Академията и беше единственият в цялото семейство, за когото имаше нелицеприятни записи в полицейското управление на Барса. Дребно хулиганство, превишена скорост, участие в нелегални гонки — типично разглезено богаташко хлапе.

— Между другото, Дони, исках да попитам колко трудно се взима книжка за кола и мотоциклет. И колко време ще отнеме?

Младежът се замисли.

— Е, ако се мине по каналния ред, около два месеца. Ако е през познати, тогава, разбира се, е по-бързо. На теб ще ти е по-лесно да се обърнеш към баща си, той вероятно бързо ще разреши този проблем. А защо ти е мотоциклет?

— Криза на средната възраст — изтърсих аз.

— На шестнайсет? — саркастично попита Лора, обръщайки се назад.

— Развивам се бързо — намигнах й аз.

— Между другото, възможно ли е точно възрастта да е нещото, което те отличава от всеки друг, когото би могъл да вземеш със себе си? — предположи Лора, продължавайки темата. — Или пък, ако продължим логическата връзка още малко… може би девствеността?

— Какво? Аз не… — започнах, но веднага спрях.

Нямаше значение какво се е случвало в моя свят с тялото ми, тук аз наистина съм девственик. Но как това може да е свързано с мината и опасността? Не е като там да живеят еднорози, които допускат до себе си само девственици.

— Теорията ти е доста странна, все едно да бъркаш с пръст в небето, от друга страна, други засега нямаме — смутено кимнах аз. — Трябва да проучим дали има мистични същества, които реагират по някакъв начин на невинността на хората, по подобие на еднорозите.

— Аз всъщност се шегувах — изкиска се Лора. — Но дори да е така, какво не харесваш в еднорозите? Много бих искала да видя истински еднорог, ако изобщо съществуват.

— До теб те дори на топовен изстрел няма да се доближат — ухили се Дони и веднага получи удар с юмрук по рамото от сестра си.

— Ще се доближат! И дори ще ми позволят да ги пояздя!

Дони само се захили в отговор, което още повече ядоса сестра му.

— Всъщност много неща ще станат по-ясни, след като огледам телата и поставената от Джеймс защита — побързах да сменя темата аз. — Може и да не разбирам много от защити, но ще поддържам връзка с танукито и професора, те ще помогнат.

Лора въздъхна тежко.

— Ех, така и не ни показа нито танукито, нито другите йокаи.

— Това не ти е зоологическа градина — обади се Дони, — за да ти ги показват като животни.

— Ще се запознаете — уверих я аз и погледнах часовника си. — Между другото, не закъсняваме ли?

— Освен ако не се случи нещо извънредно, като пробив от Лимба, ще пристигнем навреме — отговори Дони.

— Пепел ти на езика!

— По дяволите, това би било страхотно — възхитено завъртя очи Лора. — Никога досега не съм виждала демони отблизо — но като видя погледите, които й хвърлихме с Дони, се смути: — Шегувам се, не съм толкова луда!

За наше щастие засега непланирани пробиви не се случваха често. Всеки такъв случай се превръщаше в истинско бедствие, но за последния месец имаше само седем, включително този, при който изчезна Ника, и отворилия се на Бронзовия остров, когато бяхме там с йокаите. Така че шансовете да се натъкна на демони, дори и с моя късмет, на практика клоняха към нула.

Когато вече наближавахме града и отстрани на пътя започнаха да се появяват самотни къщи, изведнъж видях натрошена фигура на призрак, седнал сам отстрани на пътя.

— Спри! — извиках и Дони веднага послушно спря.

— Какво става?

— Там има призрак, искам да пробвам да поговоря с него.

Изскочих от колата и изтичах до мъжа:

— Здравейте. Бих искал да знам какво се е случило с вас? Как умряхте?

Всъщност въпросът беше доста глупав, тъй като по вида на човека беше очевидно, че го е блъснала кола. При това с много висока скорост, създаваше се впечатлението, че в тялото му не е останала нито една здрава кост. И си личеше, че не е умрял веднага, успял е да почувства всички получени травми. Наистина е било ужасна смърт.

— Ти да не си идиот? — раздразнено изхриптя призракът.

— Добре, прав сте — признах аз. — Глупав въпрос. Но как така ви е блъснала кола толкова далеч от града?

— Рей Даймънд — изграчи мъжът. — Подло хлапе… нарочно ме блъсна с максимална скорост.

Дони и Лора бяха отворили прозорците на колата и внимателно слушаха всичко, което казвах. Йокаите спряха малко по-назад. Месиел излезе, за да разбере причината за спирането, но още щом го видя, призракът опита да се потопи в „обратната страна“.

— Чакай, спри! — бързо му извиках аз. — Никой няма да се доближи до нас.

Веднага изкрещях на йокаите да останат в колата, както и Палмърови.

— Не вярвам на никого, може да работят за семейство Даймънд.

— Всъщност и аз работя за тях — изтърсих неволно и изругах под нос. Сега призракът определено ще избяга. — Аз съм медиум, наеха ме да разследвам убийство в мината.

— И на глупака е ясно, че си медиум, щом можеш да ме видиш — неочаквано спокойно реагира призракът, като отново стана максимално видим. — Но виждам твоята светлина, ти не би могъл да си заедно с тези мръсници.

Хм, за „светлината“ вече бях чувал, включително и от отец Павел, това е силата на моята душа, която кара призраците да ми се доверяват, а при съществата и демоните от Лимба предизвиква повишено слюнкоотделяне и желание да ме изядат.

— А откъде знаете, че именно Рей Даймънд ви е убил? — продължих да разпитвам плашливия призрак.

— Всички в града познават малката гадинка и колата му.

— Някъде наблизо ли живеете? Как се казвате?

— Джон Рукър, живея недалеч оттук.

— Може би… трябва да предадете нещо на някого? Имате ли нещо нерешено в този свят?

— Живеех сам, роднини не ми останаха… Но знаеш ли, може би има нещо, което можеш да направиш за мен — призракът сякаш опита да се усмихне, но не можех да съм сигурен, прекалено смачкано беше лицето му. — Бих искал Рей Даймънд и цялото му гадно семейство да умрат. Можеш ли да уредиш това?

Не сдържах усмивката си.

— Едва ли, аз не съм убиец.

— Жалко. Ами ако ти кажа ужасната тайна на Даймъндови, заради която ме убиха? Ще можеш ли да я използваш, за да унищожиш тези гадини?

— Ако е нещо незаконно, то вероятно да — отговорих колебливо.

Разговорът взе много странен обрат, аз просто исках да разпитам призрака за мината и за града, а се забърках в някаква много тъмна история. Какво ще правя, ако работодателят ми внезапно се превърне във враг?

— Това е нещо, което е не само противозаконно, но и противоестествено, и дори отвратително…