Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (14)

Глава 14

Е, досега още не съм работил като сводник. Или се казва сватовник? Намирането на съпруг с идеално добро сърце за кралица Снежанка ще е доста трудна задача. Разбира се, веднага се изключвам от списъка с кандидати, на мен определено ми е рано да се женя. Освен това не е много ясно какво ще се случи с мъжа й по-нататък? Ще заживее с нея в планината? И какво ще прави тук? Интернет няма, телевизия няма, а ако тя се окаже и ревнива? Тук дори няма с кого да си общуваш. И какво ще стане, ако на нея не само краката й са студени, както на всички момичета, но и цялото й тяло? Как ще спиш с такъв човек? Не, не, не, това определено не е за мен.

— Трябва да помисля — отговорих уклончиво на джуджето. — А вие как общувате с кралица Снежанка? Тя къде и как живее? И, не знам… но с какво се храни? Има ли някакви хобита? Или страница в мрежата? Снимка, между другото, също би била полезна за показване на кандидатите.

Успокойн ме погледна с напълно празен поглед.

— Нали трябва да й намеря съпруг? — опитах се да обясня. — Трябва ми повече информация.

— Кралицата живее в леден замък в най-дълбоката пещера — отговори той след кратка пауза. — Тя изглежда… като богиня. Хоби… гледане на външния свят през огледала?

— Едва ли ще успеете да говорите с нея, кралицата отдавна не реагира на околните — присъедини се един от нинджите. — А пръв да я заговориш не бива, ако ти се живее. Тя унищожава всичко, което я разсейва от преглеждането на гледките от огледалата. Но можем да ти покажем замъка и покоите й. Тъкмо наближава време да й носим храна.

— А с какво всъщност се хранят богините?

— Със същото като нас — незнайно защо се смути свещеникът. — Но за нея това не е необходимост, тя рядко яде от нашите ястия, основно за удоволствие. И ако в момента, когато й се прииска да хапне, наблизо няма прясна храна, тогава става лошо.

Мда, определено булка-мечта. Е, поне си има собствено жилище, факт…

— А Джеймс каза ли и нещо друго за това, което трябва да направя? — попитах с надежда. — Някакви подробности, може би?

— Не, само това, че вие трябва да намерите жених за кралица Снежанка — Успокойн се замисли. — Но тук мога да помогна малко. Първото нещо, което нейният бъдещ избраник трябва да направи, е да оцелее след попадение на парченце огледало в сърцето. И второто — да се яви след това пред кралицата и да й предложи брак.

Ами да, изобщо нищо сложно. Но къде да намеря такъв искрен глупак? А имаше и добра новина: първото условие ме изхвърляше от това глупаво уравнение, защото фрагментите изобщо не реагираха на мен.

— О, Джеймс също така каза, че оставащото време за това е до десето число — изведнъж си спомни свещеникът. — После защитата ще започне да се разпада и фрагментите ще се разлетят из целия град. Ние също ще пострадаме, макар и по-малко от хората.

— Фрагментите и вас ли преследват?

— Не специално. Но те могат да влязат в града и да причинят огромни щети. Нас фрагментите дори не ни забелязват, просто ни замразяват и летят нататък.

— Ясно. А десето число по какъв календар?

— По вашия, разбира се — сви рамене Успокойн. — Ние също го използваме.

Извадих телефона си и погледнах днешната дата. Осми. И защо ли изобщо не се учудвам? Добре, че имам цели два дни, а не един. Въпреки че, дори и месец да ми дадете, пак няма да мога да намеря човек, готов доброволно да отиде в подземен затвор с ледена жена. Ако беше лесно, Джеймс вероятно щеше да го направи сам.

— Ако този човек е дошъл да ни помогне, то какво да правим с останалите? — попита Клане. Запомних го по тънката кама. — Облечени са в униформи на Даймънд.

— Даймъндови са наши врагове — каза друг нинджа. — Мисля, че трябва да ги хвърлим в пропастта, като другите.

— Другите?! — шокирано попитах аз. — Имало е и други?

— Разбира се — потвърди третият нинджа. — Преди няколко дни дойде цял отряд. Опитаха се да стигнат до кралицата и да направят нещо с нея, но почти всички умряха от огледалните парчета. Само няколко души избягаха от пещерата, дори не ги довършихме, така или иначе щяха да умрат по-късно. Снежната кралица не пуска никого, който идва в нашите пещери със зло в сърцето си.

— Преди два дни?! Сигурни ли сте?

Джеймс беше забранил на Даймъндови да влизат в мините и Кристина ме увери, че хората й са изпълнили всичките негови указания. А сега се оказва, че са организирали цели експедиции, пренебрегвайки всички предупреждения, а след това дори обвиниха Джеймс в недостатъчен професионализъм. Изглежда, когато се измъкна оттук, ще трябва изцяло да предоговорим договора, а може направо да го хвърля в… в шредер за хартия.

— Разбира се, сигурни сме! Дори мога да покажа къде стоят ледените скулптури на много изненадани въоръжени мъже — каза нинджата с двата широки ножа за рязане на месо, очевидно Касапин. — Между другото, предлагам и тези петимата да ги пратим не в пропастта, а в същата пещера. Лично аз обичам да се разхождам сред заледени мъртви хора. Това ме успокоява и ме настройва философски.

— Но първо ще им прережем гърлата, така че да застинат в смъртна агония — радостно потри кукленските си ръчички едно от джуджетата-нинджи, подозирах, че се казва Убиец, макар и да не бях сигурен. Можех да ги различа само по оръжията в ръцете им, в останалото седмината изглеждаха абсолютно еднакви.

„Толкова малък и толкова кръвожаден“ — помислих си изненадано. Но какво друго може да се очаква от най-агресивните обитатели на подземното градче? Едва ли едно добро джудже биха го нарекли Убиец или Токсин.

Като цяло не ми пукаше за хората на Даймъндови, но въпреки това не можех да позволя на джуджетата да ги убият. Дори Плешивия. Все пак те влязоха в мината с мен, което означаваше, че аз нося отговорност за тях. Затова трябваше да вляза в конфронтация с нинджите, но за щастие Успокойн успя да успокои кръвожадните си другари и те обещаха да оставят цялата петорка живи. Решихме да ги държат в безсъзнание, а после да ги върнат в пещерата заедно с мен, след като приключа с всичко тук.

И първото нещо, което направих, колкото и да е странно, беше да се запозная с останалите жители на града. Успокойн ме изведе на улицата и организира нещо като малък митинг, на който ме представи като ученик на Джеймс. Почувствах се като Гъливер в страната на лилипутите, въпреки че джуджетата ме посрещнаха много по-приятелски и дори организираха малък пир в моя чест. Направо не можех да си представя как медиумът е успял да спечели толкова много доверието им — та те направо го боготворяха — но бях благодарен, защото това отношение се разпростря и върху мен. Но все пак, познавайки Джеймс, реших да уточня:

— Кажете ми, а вие случайно да не сте споделили диамантите си с моя учител? — попитах свещеника, когато представянето на любимия мен пред хората и малката общоградска трапеза приключиха. — Може би ги е използвал по някакъв начин, за да създаде защита срещу ледените фрагменти?

Успокойн поклати глава.

— Той не ни поиска нищо, но, разбира се, в знак на благодарност за свършената работа, ние му се отплатихме със скъпоценни камъни. В крайна сметка Джеймс цели две денонощия поставяше руните, които да улавят фрагментите. Благодарение на него градът ни вече е в безопасност, така че трябваше да му се отблагодарим по някакъв начин.

По някакъв начин? Интересно, колко ли диаманти е получил? Сигурен съм, че на фона на цената на тези камъни тристата хиляди, получени от семейство Даймънд, са просто джобни пари.

— А моят учител общувал ли е със самата кралица Снежанка? — със закъснение зададох аз доста логичния въпрос.

— Не, разбира се, той каза, че сърцето му не е достатъчно чисто, за да оцелее при срещата с нея. Затова и чакахме вас, неговия ученик с чисто сърце, който няма да се притеснява от ледените късове.

— Тоест… вие можете да ме заведете в ледения замък и да ме представите на кралицата? — попитах предпазливо.

Честно казано, и аз самият не бях напълно сигурен дали искам да се срещна с кралица Снежанка. Ами ако тя реши да ме задържи в замъка си? Или сърцето ми се окаже не толкова чисто, колкото си мислеше Джеймс? Въпреки че фрагментите не реагираха на мен по никакъв начин, което означаваше, че уж съм в безопасност.

— Ако го искате — кимна джуджето. — Но не съм сигурен, че трябва да го правим.

— Аз също — съгласих се. — Но въпреки това ще поема риска.

Първо, надявах се, че ще мога да избягам във всеки един момент, като потъна в камъка, и второ, наистина ми беше интересно да видя тази приказна богиня на студа. Спомнях си я само от съветския анимационен филм и от „Леденото кралство“ на Дисни, а двата образа много се различаваха. Освен това се надявах в нейния замък да открия някаква полезна информация, която да помогне за разрешаването на проблема.

— Но нашите тунели не са предназначени за хора, така че може да ви е много неудобно — гледайки ме замислено, каза свещеникът.

— Може би ще е по-лесно да го транспортираме на колички — предложи един от нинджите, очевидно не изпитвайки особено благоговение към мен. — Можем дори да го приспим.

— Благодаря, но няма нужда. Това не е проблем — уверих ги аз. — Вие се движете по вашия проход, аз сам ще сляза. Просто ми покажете накъде да вървя.

Свещеникът, разбира се, ме беше видял да излизам от пода, но способността ми свободно да се движа в плътната планина доведе него и другите джуджета до неописуем възторг. Очевидно с моя помощ те, както и всички миньори, биха могли да улеснят много работата си. Само дето за нищо на света не бих повярвал, че джуджетата не познават тези планини като пръстите си.

Пещерата със замъка на кралица Снежанка се оказа доста далеч от селището на джуджетата, наложи ни се да вървим почти час. Вече започнах леко да се изнервям, че с тази скорост ще трябва да използвам и втората ампула с душевна енергия на трупояд, а тя беше последната. И тогава, ако в бъдеще възникне опасна ситуация, за самозащита ще трябва да се задоволя само с телекинеза.

Леденият замък беше впечатляващ. Не знам как го е построила кралицата, но изглеждаше наистина красиво: островърхи кули, орнаменти на всеки прозорец, старателно оформени ледени тухлички. Замъкът най-много приличаше дори не на замъка на Дисни, а на онзи, който е послужил за вдъхновение — немския Нойшванщайн.

— Красиво — казах с възхищение, неспособен да се сдържа.

— О, да — съгласи се Касапина. — Нашите бащи са ни разказвали, че навремето, когато кралица Снежанка още не била загубила ума си, тя често устройвала приеми в замъка за нас и правела снежни представления. Целият замък преливал в различни цветове, а в главната зала танцували ледени фигури.

И седемте нинджи, като куриери за доставка от моя свят, бяха натоварени с квадратни чанти, съдържащи множество ястия за кралицата.

— Значи невинаги е била обсебена от огледалата? — уточних аз.

— Разбира се, че не! — възмути се Убиеца. — Това се случи преди няколко десетилетия, когато самотата започна да тежи много на кралицата. Ако тя беше в нормално състояние, никакви Даймъндови нямаше да могат дори крачка да направят в нашите пещери, камо ли да добиват скъпоценни камъни. Тя щеше да ни защити.

— О, значи така стоят нещата — кимнах разбиращо.

Това наистина обясняваше много. А аз се чудех защо джуджетата боготворят същество, което не им носи нищо добро. Но явно в миналото кралица Снежанка наистина е била тяхна защитничка и покровителка.

— Имай предвид, че ако се опиташ да навредиш на кралицата по някакъв начин или да откраднеш нещо, ще отрежа всичките ти крайници — заплаши ме Касапина. — Бъди изключително внимателен в замъка, не докосвай нищо и не вдигай шум.

Това не съвпадаше съвсем с казаното от свещеника по-рано, но аз не възразих. А щом влязох вътре, чух вече познатия ми женски писък, после звук от счупено стъкло и парчета лед прелетяха покрай нас. Нинджите, които вървяха до мен, буквално се разлетяха, прилепяйки се към тавана и стените. Може би трябваше и аз да се отдръпна, но фрагментите просто прелетяха покрай мен.

А после влязохме в огромна тронна зала. Кралица Снежанка изглеждаше изненадващо млада. По някаква причина смятах, че създание, живяло много десетилетия, трябва да е по-близо до възрастна жена, но пред мен седеше реалната версия на Елза от анимационния филм — стройно, красиво момиче с дълга бяла коса и светлосини дрехи. Десетки огледала висяха във въздуха пред нея, като монитори в стая за наблюдение, и всяко от тях излъчваше изображения… не, не на животите на някакви абстрактни двойки и хора, както каза Успокойн, а различни мелодраматични сериали, включително и азиатски сапунки, а тук-там дори виждах цветни анимета.

Значи тя просто е станала фен на анимета и телевизионни сериали?! Джуджетата явно не знаеха какво е телевизия и затова не разбираха какво всъщност гледа кралица Снежанка. Наивници, мислели са си, че е самотна и си търси половинка…

— Как смее да не й каже, че я обича! — възмутено възкликна белокосото момиче, махна с ръка и огледалото се пръсна на парчета, но на негово място веднага се материализира точно същото.

Хм… според мен тя няма нужда от годеник, а от курсове за управление на гнева. Е, и от лечение на зависимостта от сериали.

— Как само страда от самотата — тъжно поклати глава един от нинджите.

Не знам, според мен кралицата им се чувства прекрасно. Има си две дузини екрани с телевизионни сериали, носят й храна, какво още й трябва, за да е щастлива? Удивително е, че с такъв начин на живот е запазила толкова перфектна фигура.

— И от колко точно години седи така? — уточних аз.

— Шестдесет и две.

Ами да, логично. Някъде по това време по телевизията започват да излъчват първите сериали. И излиза, че е със сериозен стаж като маниачка.

Джуджетата разчистиха празните подноси от плодове, напитки и закуски от масата пред кралица Снежанка, сложиха нови, поклониха й се и ме измъкнаха от залата. Много исках да пробвам да заговоря леденото момиче, но интуицията ми подсказваше, че не трябва да го правя само от любопитство. Да, преди да притесняваш някого по работа, трябва три пъти да помислиш. Сигурен бях, че ако джуджетата можеха да се обърнат към нея за помощ заради появата на хората на Даймънд в техните пещери, отдавна щяха да са го направили.

— Да вървим, да не пречим на тъгата на кралицата.

Ами да, добре, да. Да пречиш на момиче да гледа сериал — това си е все едно да ходиш по много тънък лед над пропаст, пълна с прегладнели крокодили. Но преди да тръгна, аз я снимах с телефона си, в случай че наистина трябва да я покажа на потенциален жених. А на връщане ми стана горещо и свалих няколко ледени огледала от стената, внимателно ги опаковах в руни и ги прибрах в една раница. Може би, след като ги проучат, Шики и Семьонов ще успеят да измислят някакво решение. Основното тук е да се формулира точно самия въпрос — дали просто да екранизираме напълно замъка и да оставим кралица Снежанка да седи и да гледа сериалите си до края на времето, или наистина да й намерим годеник, към когото да прехвърли вниманието си. Но със сигурност не възнамерявах да я убивам, въпреки че с моите способности шансовете за това бяха доста големи. И, между другото, за в бъдеще, ако тя се върне в адекватно състояние, аз бих запечатал част от нейната душевна енергия в ампули; способността да се контролира студа със сигурност няма да е излишна.

С джуджетата напуснахме замъка и се върнахме в града при Успокойн. А после, съвсем очевидно, пътят ми беше обратно към лагера. Трябваше спешно да обсъдя цялата получена информация с йокаите, да предам образците в лабораторията на танукито, а също така и сериозно да си поговоря със семейство Даймънд. Нямах търпение да кажа всичко, което мисля за Кристина и нейните претенции относно професионализма на Джеймс.

— Ще се върна утре — обещах на свещеника. — Надявам се да успея да намеря някакво решение.

— Просто влез в пещерата, ние ще те посрещнем — ми обеща Убиеца, което от устата на свирепия миниатюрен нинджа прозвуча малко зловещо.

Джуджетата ме заведоха в пещерата с втория лагер на миньорите и разтовариха петимата мъже, както си бяха в безсъзнание, след което изчезнаха в тунелите си, преди те да се свестят.

— Ще те държим под око — отново някак излишно ми обеща Убиеца, докато бавно потъваше в сенките. Вярно, зрението на трупоядите ми позволяваше да видя душевната енергия дори през камъка, да не говорим за най-обикновен мрак. — Ако тези хорица се опитат да ти навредят, просто ни извикай.

Пръв се събуди Гриша. Той скочи на крака, огледа се трескаво и започна да проверява екипировката си.

— Какво стана?! Някой ни нападна. Къде са?

— Тръгнаха си — отвърнах лаконично. — Аз спасих всички ви.

Виждайки останалите четирима мъже, той изтича до тях и започна да проверява пулса им.

— А те?

— И те са живи. Скоро трябва да се свестят.

Той ме погледна подозрително.

— А ти защо си добре?

— Защото съм медиум. Обитателите на пещерите са много по-благосклонни към мен, отколкото към хората, които работят за Даймъндови. Не беше трудно да се споразумея с тях.

— И за какво се споразумяхте? — Гриша хвана автомата и го насочи към мен. Честно казано, не очаквах това от него, той изглеждаше доста приятен. — Проклетите джуджета са те подкупили?

Изглежда, че за джуджетата знаеха всички освен мен.

— За съжаление, не — не можах да сдържа насмешката си. — Аз работя за идеята.

Честно казано, не се сетих да извадя куршумите от оръжията им, така че да продължа разговора под дулото на автомат беше твърде рисковано и най-важното, всеки момент джуджетата-нинджи можеха да убият Гриша. Един от тях вече се приближаваше към него по тавана. Затова бързо се гмурнах в земята, излязох зад Гриша и го ударих по врата. И, между другото, никога не съм разбирал как хората удрят така, че веднага нокаутират противниците си. Що се отнася до мен, имам толкова много сила, че повече се притеснявах да не му откъсна главата с удара. Но като че ли всичко беше наред, главата му остана на мястото си, а Гриша се свлече на земята.

Изобщо не ми харесваше случващото се. Ако и петимата са дошли с мен, за да ме убият, тогава как да ги измъкна оттук? А трябва и от огледалните фрагменти да ги защитя. Между другото, на какво ли е разчитал Гриша, когато ме заплаши с оръжие? Ако нещо се случи с мен, те едва ли ще се измъкнат оттук живи, дори без да се вземат предвид кръвожадните джуджета-нинджи.

Все пак намерих решение. Можех просто да ги обезоръжа, но и петимата носеха със себе си толкова много оборудване, че щеше да ми отнеме много време.

— Казах ти, че ще е по-лесно да ги убием всичките — долетя от тъмнината гласът на Убиеца. — Може би трябва да изпратим Саботьора навън с теб? Той е нашият специалист по външния свят, поне ще те пази там.

— Отвън имам кой да ме пази — уверих го аз. — По-добре направете така, че те да не идват в съзнание още няколко часа. Също така, колко далеч отнесохте горивото от колите?

— Ще го донесем — изсумтя Убиеца и по негова команда двама нинджи изчезнаха в един от подземните тунели. Скоро се върнаха, уверено влачейки двайсетлитрова туба, въпреки че самите те тежаха максимум четири килограма. Те да не са мравки? Могат да вдигат товари десет пъти повече от собственото им тегло?!

В крайна сметка джуджетата изляха в устите на бойците някаква отвара и ги натовариха на ремарке, закачено за АТВ. След като се сбогувах със седемте нинджи, този път окончателно, аз подкарах ескорта си към изхода.

Пред стоманените порти не се наложи да чакам дълго, отвориха ги веднага щом се появих. Навън вече беше късна нощ, но районът на лагера беше добре осветен от прожектори. Намерил връзка, телефонът ми веднага извибрира и започна да получава пропуснатите съобщения, но нямах време да ги погледна. На изхода от пещерата охраната веднага ме взе на прицел.

— Какво е това? Да не ме заплашвате?

Охранителите явно се смутиха, но въпреки това не свалиха оръжията си. Впрочем, те бързо се обадиха на Кристина Даймънд и тя се появи само няколко минути по-късно.

— Какво им е? — попита, посочвайки петимата бойци.

— Спят — отвърнах спокойно. — Двама от тях се опитаха да ме убият, така че реших за всеки случай да ги приспя всичките, за да не ми се пречкат.

За моя голяма изненада, момичето въздъхна облекчено и незнайно защо погледна някъде нагоре.

— Аз ще се оправя с тях. Сега ми трябва пълен доклад за случилото се в мината. Отървахте ли се от проблема?

— О-о, да, имаме какво да обсъдим — отвърнах злорадо и отново насочих вниманието си към телефона. — Но първо трябва да се консултирам за някои неща с адвоката си…

Основният екран беше пълен със съобщения от танукито и „брат ми“, но интуицията ме накара първо да прочета съобщенията от Дони и от тях целият изстинах вътрешно:

„00:02 Лора изчезна, излезе от хотела заедно с Месиел и двамата ги няма вече час.“

„02:03 Изминаха два часа, а телефонът на Лора все още е извън обхват.“