Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (3)

Глава 3

Когато на следващата сутрин влязох в училището, някакъв работник тъкмо заменяше снимката на Лиза с черна лента с друга, по-артистична. Самото момиче-призрак, като видя това, толкова силно се зарадва, че буквално пред очите ми светна ярко и изчезна. Така за един миг загубих своя главен помощник и консултант в суровия и безмилостен училищен свят. Уловил момента на възнесението на момичето, спрях точно по средата на стълбите, леко объркан.

„Сериозно?! — помислих си шокиран. — Всичко, което я е задържало в този свят, е било лошият избор на снимка за некролога?! Ще срещна ли поне един призрак с нормални предсмъртни желания?!“

Бях разчитал, че Лиза постоянно ще ме консултира, за да избягвам проблемите в клас, а сега оставах съвсем сам срещу тийнейджъри с бушуващи хормони и всевъзможни магически способности. Да, те не са толкова силни, колкото в много филми и книги от моя свят, но въпреки това техните способности могат да бъдат опасни за мен. Разбира се, бих могъл да отвърна на всеки, за щастие сила имам достатъчно, но далеч не е факт, че при това няма сам да пострадам от разкъсани мускули и връзки. Между другото, Шики още миналата седмица предложи решение на този мой проблем, по време на пауза между експериментите с частици души на създания. Да се науча сам да контролирам силата си щеше да отнеме много време и въпреки това в даден момент инстинктивно бих могъл да ударя твърде силно, или да се опитам да бягам твърде бързо, и да получа травма, както се случи наскоро в пещерата. Затова танукито замисли да създаде и приложи върху душата ми система от руни, която принудително да ограничи силата на мускулите и да позволи тя да се освобождава в строго определени обеми, които аз сам ще мога да контролирам. С течение на времето, когато физическото ми тяло укрепне, аз ще започна да използвам повече сила без риск от получаване на травми. Шики обеща да поработи върху руните в най-близко време, но при всички случаи една от основните ми цели сега беше физическата подготовка и поддържането на диета, любезно разработена от професор Семьонов, за укрепване на мускулите, ставите и костите.

— Хей, какво се пречкаш? — прозвуча недоволен глас и толкова силно ме бутнаха с рамо, че едва не загубих равновесие.

— Спокойно. Те са просто деца — тихо измърморих на себе си фразата, която постепенно се превръщаше в мантра.

По пътя към класната стая изведнъж осъзнах, че макар да бях посетил библиотеката, така и не получих учебниците си. Затова на първия урок отивах неподготвен. За щастие това беше добрата стара икономика, основните трудове по която бяха писани преди разделянето на нашите светове, така че тук можех да кажа това-онова. Но всичко се размина и никой не ми зададе никакви въпроси по време на този урок, затова пък веднага след икономиката Ада и приятелката й изтичаха при мен и насила ме завлякоха в кафенето. Дори не ми позволиха да си взема поднос с храна, а веднага ме настаниха на маса в най-далечния ъгъл на помещението.

— Разказвай! — заповяда Рая, вперила строг поглед в мен.

Дори не я домързя да си извади телефона, да включи фенерчето и да го насочи право в лицето ми. Изглеждаше като кукла Барби, която работи за Гестапо.

— Какво по-точно? — попитах, присвивайки очи, докато се опитвах да не обръщам внимание на сянката на смъртта над момичето, защото способността на банши все още действаше.

— От колко време си медиум? Наистина ли виждаш призраци и ги ловиш?! Или Ада си е измислила всичко, за да оправдае среща с теб?!

— Среща? — повторих неразбиращо.

— Видели са ви да излизате заедно от училище — недоволно обясни момичето. — Не знам какво сте правили в библиотеката, но според моята информация сте се появили на прага петдесет и осем минути след края на часовете. За това време могат да се направят мно-ого неща! Кажете честно — между вас е избухнала изгаряща страст, на която е било невъзможно да се устои?

— Не си измисляй глупости — възмути се Ада. — Рома убиваше Марта, тоест баншито. Лиза ще ти потвърди всичко, когато той я призове. След училище ще останем в класната стая и…

— О, не — престорено се ужаси блондинката. — Искате и мен да ме завлечете във вашата бездна на разврата? Тройка ли искате да правите?!

Горката Ада се изчерви чак до корените на косата си.

— Ама ти… аз сериозно ти казах всичко, поверих ти тайна…

— Добре, добре — момичето успокояващо протегна длани с розов маникюр на тънките си пръсти. — Човек да не може да се пошегува. Но трябва да признаеш, че е трудно да се повярва, че ето този слабак — тя доста пренебрежително махна с ръка към мен — е медиум, работещ в училището по нареждане на директорката Князева.

Не знам как си представяше медиумите, но аз изглеждах съвсем в стила на много млад Джон Константин. Или като младия чирак на свещеник-екзорсист от някой филм на ужасите, онзи, когото убиват пръв, като му чупят врата.

— После ще ти покажа удостоверението си — казах, неволно усмихвайки се на мислите си. — Ако много се помолиш. Повярвай ми, за да се бориш с призраци, мускули определено не ти трябват. Само мозък.

Рая ме погледна скептично.

— Тук също има съмнения.

— О, стига вече — смушка я с лакът Ада.

— Окей — съгласи се Рая. — Тогава да говорим сериозно. Ада каза, че нашата библиотекарка, макар и да е била някакво чудовище, не е убила Лиза, което означава, че убиецът все още е някъде в училището? Това вярно ли е? Някакъв призрак е убил Лиза?

— Не викай толкова — отвърнах тихо. — Едва ли е призрак, по-скоро е някакво мистично същество. А може и човек да е, този вариант също не бива да се изключва.

— Аха, веднага си личи специалиста — изсумтя Рая. — Толкова конкретно.

Ада явно се притесняваше заради шегите на приятелката си и дори ме хвана за ръката, за да ме успокои.

— Не я слушай…

И, разбира се, точно в този момент в столовата влезе бившият приятел на Ада. Името му така и не запомних, но е трудно да забравя тази класическа арийска красота. Острият му поглед веднага ни намери и дори видях как зениците му се стесняват и юмруците му се свиват. Няколко секунди по-късно той вече беше до нас.

— Леле, колко бързо се развива връзката ви — каза младежът с напрегната усмивка, надвисвайки над мен като скала.

— Добро утро и на теб, Лешнър — през зъби поздрави Ада. — Пак ли си пъхаш носа в чуждите работи?

— Просто се притеснявам, с теб все пак не сме си чужди, каквото и да говориш. Появява се тук някакъв незнаен, и двамата с него вече сте станали толкова близки — колкото и да се опитваше да говори подигравателно, в гласа на младежа се прокрадваха нотки на обида. — Или се познавате от преди? Прекарвате много време заедно в библиотеката, държите се за ръце… странно е.

Дори такова голямо училище всъщност е един малък свят, в който всеки познава всеки, новините се разпространяват много бързо и също толкова бързо се допълват с измислени подробности.

— И дори да е така, теб това какво ти влиза в работата? — намеси се в разговора Рая.

Младежът сложи ръка на рамото ми и стисна силно пръсти, продължавайки да се усмихва.

— Просто ми е любопитно, притеснявам се за Ада. Какво знаем за новодошлия? Ами ако се окаже, че не е добър човек.

Разбира се, хватката му ми причиняваше болка, въпреки че не го показах. След изтезанията на Орлов подобна болка едва ли можеше да ме засегне, но все пак беше твърде неприятна, за да я понасям спокойно. Затова станах от масата, принуждавайки го да пусне рамото ми, и протегнах ръка.

— Казвам се Роман, сигурен съм, че можем да станем добри приятели — казах, опитвайки се да проявя дружелюбие.

Младежът погледна скептично тънката ми длан и я разтърси, а аз веднага стиснах пръсти, за да му покажа малко от силата си. И не, не ми беше жал за неговите пръсти, повече се притеснявах за моите, които от усилието можеха да се счупят още по-бързо. И наистина, в този момент се чу хрущене.

— Ау! — възкликна младежът, опитвайки се да издърпа ръката си от хватката ми. — Боли!

Какъв женчо, а изглежда толкова здрав на вид. Мен също ме боли от усилието, но търпя.

— О, стига — продължих да се усмихвам аз. — От подобни фрактури още никой не е умирал.

Освобождавайки ръката си от хватката ми, младежът раздвижи пръсти.

— Твоята хватка със сигурност е силна, но не достатъчно, за да ми счупи нещо.

Погледнах дланта си и разбрах, че хрущенето все пак не е дошло от него, а от мен.

— Мисля, че трябва да отида на доктор.

— Какво? — възкликнаха момичетата. — Дейвид, ти си му счупил ръката?!

Младежът се отдръпна от мен шокиран.

— Аз?! Не съм си го и помислял!

— Спокойно, няма нужда да крещиш, нищо страшно не се е случило — казах, оглеждайки мигновено посинелите си пръсти. — Имам много крехки кости.

В крайна сметка наистина си бях счупил ръката, така че вместо да закуся, бях принуден да отида до медицинския кабинет. Мда, това ще ми е за урок, да не се излагам повече, поне докато Шики не изпълни онова, което обеща. Момичетата, разбира се, ме последваха, както и същият този Дейвид, който внезапно изгуби напереността си и буквално ме молеше да не подавам жалба срещу него.

— Успокой се де, аз наистина имам слаби кости, сам си счупих ръката — казах за пореден път. — Отивай вече в час.

На четвъртия път младежът най-накрая се вслуша в думите ми и си тръгна. Веднага след това Рая ме заля с порой от ехидни забележки относно работата ми като медиум. Но това си беше напълно заслужено, все пак опитът ми да демонстрирам сила беше прекалено идиотски. Нали уж казах, че около мен са само деца, а се държах точно като типично глупаво дете.

Сестрата ми даде някакво лекарство и ме превърза с бинт, подобен на гума, като обеща, че до края на деня всичко ще зарасне. Благословена да е съвременната медицина. И най-интересното беше, че моето счупване се оказа не нещо необичайно или неочаквано — жената реши проблема за няколко минути с отработени движения, а след това буквално ме изрита от кабинета, без дори да попита за името ми.

— Това всъщност нормално ли е? — обърнах се учудено към момичетата.

— При нас непрекъснато нещо се чупи, макар че не си спомням някой сам да си е чупил кост — изкиска се Рая.

— Момчетата постоянно решават споровете си с бой — присъедини се към нея Ада. — Особено по-големите.

— И никой не прави опит да ги спре?

— Има наказателни точки за поведение. Всеки, който натрупа десет наказателни точки, подлежи на изслушване, след което се взема решение за отстраняването или изключването му. Но обикновено не се стига до това — ще ти се скарат, може би ще ти възложат да си отработиш наказанието, и ще ти простят. Деца сме все пак.

— Разбрах — кимнах аз. — А защо Дейвид беше толкова притеснен да не бъде обвинен?

— Той вече има девет наказателни точки — потвърди Рая. — И обича да се бие. Между другото, относно наказателните точки, ако не искаш да ги получиш за закъснение, ще трябва да побързаш.

Връщането ми в клас с бинт на ръката предизвика смут, но урокът беше започнал, така че до междучасието никой не ме притесни. А после аз бързо се изнесох от класната стая към столовата, за да избегна въпросите. Все пак нямах идея как да общувам със съучениците си, те ме дразнеха като досадни комари. И особено исках да се скрия от неразделната двойка — Ада и Рая. Може би някои хора биха се зарадвали на вниманието им, но аз гледах на непълнолетните момичета изключително от гледна точка на моята психологическа възраст на тридесет и пет годишен мъж. И, честно казано, се чувствах много неудобно от техните заигравания.

И да, позорно се скрих от двете момичета и останалите ми съученици до следващия урок. А той беше по химия, с която никога не съм се разбирал добре, особено с теоретичната й част. Трябваше наистина да напрегна мозъка си, за да вникна в темата, а учителят, престарял сивокос мъж, не се стараеше много и монотонно мърмореше материала.

Телефонът ми завибрира в най-неподходящия момент по средата на часа, но когато видях кой звъни, веднага приех обаждането, пренебрегвайки правилата на училището.

— Здрасти, Роман, имаме второ убийство — веднага каза Князева.

— Сигурно ли е?

— Разбира се, че не е сигурно, аз не съм детектив. Но познати от полицията току-що ми казаха, че убийството има същия почерк и е само на няколко пресечки от моето училище. Това изключително много ме притеснява.

Учителят ме погледна много изразително и се прокашля.

— Михайлов, пречим ли ви?

— Не, не, продължавайте — отговорих по инерция, а когато осъзнах на кого какво съм казал, беше твърде късно да отстъпвам. Затова реших спокойно да довърша важния разговор: — Ще ме допуснат ли до местопрестъплението?

— Това вече не е въпрос към мен, а към полицията. Мисля, че твоят статус на медиум е отличен пропуск.

— Добре, ще се оправя — казах аз след кратко замисляне. — Можете ли да ми изпратите адреса?

— Разбира се. Разчитам на теб.

Хм, кой би си помислил, че ще стана нещо като детектив. Дори ловът на призраци е по-лесен, там поне ми е ясно какво да правя. Във всеки случай сега вече ми е ясно. А как да открия убиец? Все пак не съм Шерлок Холмс. Цялата ми надежда е някъде наблизо по време на убийството да е имало осъзнат призрак, когото да мога да разпитам.

— Михайлов! — излая учителят, който за момент беше онемял от нахалството ми, но бързо се овладя. — Как смееш да говориш по телефона по време на час?! За това можеш да получиш пет наказателни точки!

— Виновен — сведох глава аз, докато събирах нещата си от чина. — Лош, лош Михайлов. Сам се гоня от час.

— Какво правиш? — изсъска ми Ада, а Рая с доволна усмивка ми вдигна палец.

— Чувствам се зле, спешно трябва да отида в болницата — продължих да говоря, докато излизах от класната стая и показвах бинтованата си ръка. — Ръката ми се възпали, всеки момент ще потече кръв и гной, ще залея всичко тук…

Веднага щом изскочих от класната стая, проверих изпратения ми адрес на картата и се убедих, че мястото на убийството наистина е на пешеходно разстояние от училището. Излизайки от сградата, аз преминах в бяг, като се ориентирах по картата.

Да намеря точната къща се оказа лесно — в двора й бяха спрели няколко полицейски коли и линейка, а наоколо се суетяха униформени и шепа зяпачи на различна възраст. Триетажната сграда беше изградена в английски стил, с червени тухли, очевидно нещо като триплекс или дуплекс за няколко семейства, както и всички къщи наоколо. Входът не беше преграден, затова уверено се насочих към него, надявайки се, че нахалството отваря не само градски порти.

— Спрете, това е местопрестъпление, не може да продължите — буквално като дяволче от кутийка изскочи пред мен някакъв полицай — слаб мъж на средна възраст, със заострени мустаци а ла Еркюл Поаро.

Извадих и показах удостоверението си.

— Аз съм медиум.

— А-а… от Асоциацията ли ви изпратиха?

— Не — не можах да излъжа аз. — Но замествам Джеймс Харнет, а той сътрудничеше на полицията.

Мъжът ме погледна със съмнение.

— Така или иначе не мога да ви пусна, без да се консултирам с началниците. Изчакайте тук.

— Добре — спокойно се съгласих аз и се огледах в търсене на призраци. И веднага забелязах два, които се мотаеха покрай входа на съседната къща. Мъж и жена с леко обгорени домашни дрехи се разхождаха из градината и много емоционално си говореха нещо. Съдейки по плътността на телата им, бих си помислил, че са „зациклени“, но те общуваха помежду си по много съзнателен начин. Приближих към тях и тихо ги поздравих, след което ги попитах дали са видели какво се е случило в къщата отсреща.

— Нямам представа — изсумтя мъжът. — Не ни е до такива глупости.

— Разбира се, за теб всичко е глупости, освен любимите ти сериали и пушенето! — възмути се жената. — Докато аз изкарвах хляба и за двама ни, ти по цял ден седеше на компютъра и пушеше наргиле!

— Аз съм писател, това ми е работата — да седя на компютъра!

— И колко си написал, писателю нещастен?! — излая в отговор жената.

— Имах творческа криза…

— Две години, увиснал на врата ми?!

— Изкуството иска жертви!

Жената посочи обгорените си дрехи.

— Аз съм главната жертва на твоето изкуство, бездарнико! Апартаментът изгоря заради теб и тъпото ти наргиле!

Явно пожарът е бил доста отдавна, тъй като къщата, в която се намираха, изглеждаше съвсем нова.

— Ти също го използваше!

Да, май съм излишен тук. Явно няма да получа отговори от тях, а съдейки по това, че продължават да се карат години след пожара, значи все пак са „зациклени“. Явно този техен диалог се повтаря от години.

— Младежо! — извика ми същият полицай. — Офицер Грант ви разреши да влезете.

По пътя писах на Катя да слуша всичко, което се случва около мен. Нейните умения й позволяваха с лекота да записва звук от телефон, но по наша договорка тя можеше да прави това само с мое разрешение — все пак не е много приятно постоянно да те следят.

Качихме се на втория етаж, минахме под жълтата лента и влязохме в апартамент, където се бяха събрали няколко полицаи, фотограф и жена в костюм с наметнат отгоре халат. Явно работата им беше вече свършена, защото покритата със засъхнала кръв част от пода в средата на стаята беше закрита с тъмна, плътна мушама.

— Това ли е медиумът? — учуди се снажен мъж на около четиридесет години, с очила и с черна папка в ръцете, докато ме гледаше скептично. — Толкова млад?

— Роман Михайлов — представих се аз, показвайки превързаната си длан. — Извинете, не мога да се ръкувам. Аз съм приемникът на Джеймс Харнет и поех всички негови дела.

Между другото, сянката на смъртта над следователя беше малко по-тъмна, отколкото над другите хора тук, но нямах представа какво да правя с тази информация. Не можех да видя никакви възможни причини за смъртта му, освен че сянката леко докосваше тялото му в областта на гърдите.

— А, така значи — кимна мъжът. — Синът на Евгений, чух. Аз се казвам Даниел Грант и съм следовател по особено тежки престъпления в управлението на Барса. И какво ви доведе на местопрестъплението? Празно любопитство?

— Не. Бях нает да разследвам престъпление в училището, опасявайки се, че убиецът може да е призрак или някакво същество. Тийнейджър е бил убит по особено жесток начин, като вътрешните му органи са били изтръгнати, а тялото му буквално е било обърнато наопаки. Може би тук се е случило нещо подобно?

Полицаите си размениха погледи.

— Може би.

— Може ли да погледна?

— Това не е много добра идея — намеси се жената с халата. — Начинът, по който е бил убит собственикът на този апартамент… един млад човек не трябва да вижда това.

Въздъхнах тежко.

— Повярвайте ми, за да получа званието медиум, трябваше да премина през много неща. Не съм от хората със слаби нерви.

— Какво пък, нека погледне — неочаквано лесно се съгласи следователят. — Ако е виновно мистично същество, това ще облекчи задачата ни. Така че окажете максимално съдействие на нашия… — той ме измери със скептичен поглед — колега.

Жената поклати неодобрително глава, но ме въведе в стаята и дръпна покривалото…

Дойдох на себе си на колене в тоалетната, докато се освобождавах от съдържанието на стомаха си. Не мога да си представя как са успели да ме докарат тук, преди да съм оцапал местопрестъплението по изключително срамен начин.

— Значи не сте от хората със слаби нерви? — леко саркастично каза жената.

— Не нервите ми са слаби, а стомахът. Напълно различни неща — отвърнах аз, докато си бършех устата с тоалетна хартия.

За съжаление или за щастие, предишното убийство бях видял само на снимка. Но това тук ми стигаше, за да разбера със сигурност, че тук е действала същата твар, която е била и в училището. Не вярвах, че човек може да направи нещо подобно, дори и да е толкова болен в главата като Орлов-младши, който беше свалил лицето на горкото момиче. Това тук беше съвсем друго ниво на насилие над тялото.

— Вие сте съдебен криминалист, нали? — попитах жената, докато се надигах.

Тя кимна в отговор и се представи:

— Елена Фролова. Главен съдебномедицински експерт в полицейската лаборатория на Барса.

— Какво можете да кажете за това убийство? Как е бил убит?

В този апартамент тоалетната беше комбинирана с банята, така че за да се измия, отидох до мивката. Разбира се, на стената имаше огледало и когато автоматично погледнах в него, видях отражение на себе си, на жената съдебен експерт и на още някой. Рязко се обърнах и осъзнах, че този някой съществува само в отражението.

— Тя — поправи ме жената. — Била е момиче. Студентка.

— Блондинка, азиатка — казах, гледайки отражението. — С красиви кафяви очи и малък родилен белег на врата.

Момичето се усмихваше и се въртеше пред огледалото, сякаш в банята няма никой друг. Толкова жива и естествена, че просто главата ми не го побираше, че в стаята отвън лежи това, което е останало от нея.

— Вероятно — озадачено отговори съдебният експерт, като ме погледна внимателно. — Все още не знам такива подробности, но вие откъде ги знаете?

Обърнах се и още веднъж се уверих, че призракът не е тук. И беше логично, защото това, което виждах в огледалото, по отношение на плътността на душевна енергия дори не се усещаше като „зациклен“. Беше като едва забележима остатъчна следа, оставена от душата.

— Момент — помолих Елена и опитах да се обърна към обитателката на огледалото. — Чуваш ли ме? Можеш ли да отговаряш на въпроси?

Но момичето мълчеше, като продължаваше да се движи така, сякаш просто се любува на себе си в огледалото.

— Виждаш призрака на момичето? — досети се жената. — Какво казва?

— Нищо. За съжаление, това е само остатъчно явление.

Продължих да гледам момичето в огледалото като хипнотизиран. Просто не можех да повярвам, че това сладко усмихнато момиче и онова… нещо, което лежеше на пода в стаята…

Отново ми прилоша и едва сдържах желанието си да повърна.

— Добре ли сте?

— Да, да, всичко е наред.

В крайна сметка краткият „запис“ свърши и момичето изчезна. И колкото и да гледах в огледалото, тя повече не се появи.

— Кажете ми, какво още се знае за убийството? — попитах, поемайки си пресекливо дъх.

Честно казано, не знам какво разчитах да чуя. Може би всяка информация би могла да бъде полезна, и тогава ще помоля Катя, нашия призрак-хакер, да потърси, и ще разпитам Госу и Месиел, като специалисти по йокаи. Също така си струва да се обадя на Джеймс и стареца Макаров, може би някой от тях ще отговори.

— В момента, без изследвания, не мога да кажа много, но е очевидно, че убийството е точно същото като в училището. Онова тяло също се озова при нас в лабораторията. Вътрешните органи са били извадени още докато е била жива, явно нарочно, за да усеща всичко.

— Не — не се съгласих аз. — Повярвайте ми, момичето не е изпитвало болка. По-скоро ме интересува кои органи липсват. Или, може би, кръв? Някакви следи от инструменти или зъби?

Лиза Жданова изглеждаше съвсем нормално, а и самата тя каза, че не си спомня как е умряла, което означаваше, че определено не е страдала. Това поне беше някакво успокоение.

— Никакви инструменти, нито една следа от пръсти, камо ли отпечатъци. Сякаш тялото е било разчленено с помощта на някаква телекинеза. Липсват абсолютно всички органи, останали са само мускули, кости, кожа и нокти.

Едва устоях на желанието отново да изпразня стомаха си.

— Кхм… ясно.

— И какво ще каже специалистът? — с лек сарказъм попита следователят, надниквайки в банята. — Кой е нашият убиец?

— Има ли огледала в стаята? — попитах, игнорирайки въпроса.

— Мисля, че да, имаше едно малко до масата — отговори мъжът след кратко замисляне. — Но е било счупено в момента на убийството. И какво?

Мълчаливо се върнах в стаята, намерих няколко парчета на окървавения под и се вгледах внимателно в най-голямото от тях. Извадих късмет почти веднага — в огледалото се появи остатъчен образ на обитателката на апартамента, нанасяща си грим пред него. И в един момент върху нея се нахвърли тъмна сянка, а огледалото полетя надолу.

— Какво виждате там? — попита Елена.

— Изображение на този, който е извършил убийството.

— И това ли можете? — учуди се жената.

— Оказва се, че да — отвърнах неуверено. — Но тук се вижда само тъмна сянка.

Събрах парчетата от пода едно по едно и във всяко от тях се случваше едно и също: момичето си слагаше червило, след това зад нея се появяваше тъмна фигура и я удряше по главата. Огледалото падаше и се чупеше. За съжаление, тук нямаше възможност за превъртане назад или поставяне на пауза, така че фрагментите показваха изображения само веднъж. Добре поне, че огледалото се беше счупило на много парчета, така че можех да видя спомена във всяко от тях поотделно.

В едно от парчетата от самия край на кръглото огледало все пак успях да видя нещо, а именно мярнала се женска фигура с червена коса, миг преди огледалото да се счупи. И поне външно това определено беше човешко същество.