Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (20)

Глава 20

— Ъ-ъ… какво му е? — подозрително попита Лора.

— Защо мен питаш? — изсумтя танукито. — Питай него.

Лора клекна пред Даймънд и го попита с такъв тон, сякаш говори на дете:

— Хей, какво ти е?

— Толкова ме е срам, бях такова чудовище — жално проплака младежът и погледна Лора със зачервени очи. — Ти… Исках да те пусна на приятелите си и след това да те убия. Какъв ужас…

Дони стисна юмруци, явно много силно искаше да удари изрода, но като по чудо се сдържа. Все пак е трудно да удариш човек, по чието лице са размазани сълзи, сополи и лиги. Най-малкото, защото можеш да се изцапаш.

— А колко момичета пострадаха от моите действия… — продължи да нарежда младежът. — Аз и хора съм убивал, малтретирах ги, осакатявах ги… Господи, какъв съм изверг…

Тук вероятно и психолог не би измислил думи за успокоение. А ние просто си мълчахме и гледахме Даймънд без сянка на съчувствие. Но в един момент той изведнъж потръпна, грабна от масата някакъв остър инструмент и опита да си пререже гърлото. За щастие Дони беше по-бърз и успя да избие желязото от ръката му, а нещастникът се отърва само с лека драскотина по врата.

— Не заслужавам да живея! — изкрещя младежът и заплака още по-силно, падайки на колене пред Лора. — Убийте ме!

Танукито се почеса с лапичка по темето.

— Мда. Възможно е леко да съм подценил ефективността на инверсията. Той е направо обърнат наопаки.

— А тук има ли някакво успокоително? — предложих аз. — Че този като нищо ще се самоубие още сега.

— Може и да има — спокойно отговори Шики. — Аз не разбирам много от човешки лекарства. Потърсете ей там на рафта.

Лора започна да рови в ампулите и хапчетата, докато Дони придържаше нашия самоубиец.

— Но ти нали му инжектира нещо, за да стои в безсъзнание — внезапно си спомних аз. — Защо казваш, че не разбираш?

— О, просто взех две разноцветни ампули от онзи рафт, смесих ги и му ги инжектирах, така или иначе не ми пука за него — безгрижно махна с лапичка йокаят.

Леле! Можел е просто да убие нашия кралски жених, който с толкова труд откраднах! Ама че безотговорно поведение… Макар че, какви ги говоря, това е тануки, тях дори сред йокаите ги смятат за най-безразсъдните.

— Всичко, което си сторил, вече е в миналото и не може да бъде променено — чух да казва Дони някъде на заден план. — Но вместо да бягаш от отговорност, трябва да направиш всичко, за да поправиш грешките си.

— Това вече не може да се поправи! — потънал в сълзи, изхлипа Даймънд. — Разруших толкова много човешки съдби! Пуснете ме, оставете ме да умра!

— Не мога да се ориентирам какво от това тук може да му се инжектира — разстроено каза Лора, показвайки ми дузина разноцветни ампули. — Той все пак ни трябва жив, нали?

Очевидно за самоубиеца беше най-добре да стои в безсъзнание, поне докато не застане пред очите на бъдещата си изгора. За щастие, професор Семьонов беше на линия и бързо обясни какво трябва да му се инжектира, за да заспи, и какво да взема със себе си в пещерата, за да го събудя.

— Е, остава само да измислим как да го транспортираме до пещерата — потрих доволно ръце аз, когато младежът най-накрая беше приспан.

— Под масата има голям пластмасов сандък — посочи с пръст Лора. — Мисля, че би трябвало да се побере в него. Само да му се пробият дупки за дишане, въпреки че по принцип може и без тях.

— Ние можем да дойдем с теб и да го носим! — с готовност предложи Дони.

— Да! — веднага се присъедини към него сестра му.

Глупости, тук май си имаме още двама самоубийци, нали вече бях обяснил защо обикновени хора не бива да влизат в пещерите. Въпреки че разбирах мотивите им, на Лора й беше адски интересно да влезе вътре и да види джуджетата, а Дони искрено искаше да помогне, това беше основна черта на неговия характер.

— Не — казах твърдо. — Из пещерите хвърчат фрагменти от огледала и защитата ми не може да се справи напълно с тях. А дори не мога да си представя какво ще се случи, ако се озовете в пещерата на кралица Снежанка, където има стотици от тези огледала.

— Добре-е — разочаровано въздъхна Лора. — А какво ще се случи с Даймънд след това? Да, ти ще го занесеш на кралицата, но после…

— Нямам представа — казах честно. — Ще действам според ситуацията. Доколкото разбирам, тя трябва по някакъв начин да реагира на доброто му сърце, да се откъсне от ледените си огледала…

— Оптимист — изсумтя танукито. — Никога нищо не е толкова просто, със сигурност ще възникнат някакви усложнения.

— А и едно момиче със сигурност няма да се откъсне от любимия си сериал заради такъв сополив и мърляв „младоженец“ — присъедини се към разговора Лора. — Може би трябва малко да го пооправим, а? Самата кралица изглежда прекрасно, не знам как успява да поддържа такава фигура с този заседнал начин на живот?

Бях показал на приятелите си снимките от пещерата, затова те знаеха как изглежда кралица Снежанка, а тя беше красавица, въпреки напълно застоялия си начин на живот: стройна, елегантна, в бели дрехи, със сладко личице, което никога не е виждало грим. Магия в най-чист вид.

— Мисля, че това джуджетата ще го направят — отговорих несигурно. — Те, като пазители на кралицата, би трябвало да знаят какво ще следва. Едва ли може да я оценяваме като обикновен човек, все пак тя е мистично създание.

— На първо място, тя е жена — не се съгласи Лора. — Разочаровала се е от мъжете, зарибила се е по сериалите и е избягала от реалността. При мен също беше така, но ми бяха достатъчни няколко седмици, за да се съвзема, а тя вече десетилетия е така… — Лора щракна с пръсти. — А може би не й трябва мъж, а нормална приятелка, с която да пийнат и да се оплачат една на друга какви свине са мъжете? Така и меланхолията ще й мине като с магическа пръчка.

— Да оставим този вариант като резервен — подсмихнах се аз. — Ако нищо друго не сработи, непременно ще ви запозная.

Докато прехвърляхме Даймънд в сандъка, си мислех как да го закарам в мината за срещата с джуджетата. Очевидно най-добрият вариант би бил да го натоваря на АТВ.

— А телекинезата? — саркастично попита танукито. — Ти вече имаш способността на Госу. Просто накарай сандъка да се носи до теб във въздуха, не е толкова трудно.

Лесно е да се каже, но за разлика от другите способности телекинезата така и не успях да я овладея добре. Все пак след малко тренировки успях да се справя със сандъка. Както се оказа, повдигането на предмет не е толкова трудно; това е просто един постоянен вектор на сила, излъчван от земята. Ненапразно Госу казваше, че силата му е свързана със земята. Оказа се много по-лесно от пълната левитация в три измерения. Вярно, за да се движи сандъкът в хоризонтална равнина, трябваше леко да го бутам с ръка.

Не знаех как ще завърши слизането ми в мината и срещата ми с кралица Снежанка, затова убедих двамата Палмър да останат в буса и да чакат на предварително уговорено място извън града. Имайки ампула с душевна енергия на трупояд подръка, винаги можех да избягам, но ако приятелите ми бъдат взети за заложници, не е сигурно, че ще успея да ги спася. Ако танукито беше до тях, щях да съм много по-спокоен, но тогава стана ясно още нещо — танукито реши да влезе с мен в мината.

— Много ми е интересно да видя руните, създадени от ученика на Господаря, а и самата кралица Снежанка. И не е нужно да се тревожиш за мен, сега, когато знам каква е опасността и съм проучил парченцата огледало, мога и сам лесно да се защитя.

Изобщо не спорих с йокая, нали можех да го вкарам в пещерата като просто го запечатам в гофу, а нататък той сам щеше да отговаря за своята безопасност. Всъщност с това нашата подготовка приключи. Запечатах танукито, с Дони натоварихме сандъка с инвертирания младеж в друга кола и с нея, придружен от хората на Даймъндови, се насочих към мината. Двамата Палмър с буса тръгнаха към уговореното място за среща, готови във всеки един момент или да ми се притекат на помощ, или бързо да се оттеглят към Барса.

След като влязох в затворената зона близо до входа на мината, аз помолих шофьора да ми помогне да разтоваря сандъка, след което го накарах да се носи във въздуха до мен под изненаданите погледи на пазачите.

Пред мината ме посрещна Кристина Даймънд. Меко казано, момичето не изглеждаше доволно от живота, а по-точно, изглеждаше направо ядосано.

— Най-накрая — раздразнено ме посрещна тя вместо поздрав. — Нещо не бързате много да си свършите работата.

— Сега трябва да се подготвям по-внимателно, за да предвидя всички възможни усложнения — отвърнах язвително. — Като например удари в гърба.

Момичето само направи презрителна гримаса, без да обръща внимание на директния намек, и насочи вниманието си към големия пластмасов сандък, носещ се във въздуха до мен.

— А това какво е? — подозрително попита тя.

— Моето оборудване — отговорих спокойно. — Много скъпо, между другото, практически безценно.

— Трябва да проверим всичко — категорично заяви момичето.

Препречих пътя на втурналите се пазачи.

— Не. Ако ми нямате доверие, мога просто да откажа да свърша работата и да се прибера вкъщи. Нищо не ме задържа тук.

Червенокосата девойка известно време ме гледа гневно, но не подейства, така че в крайна сметка беше принудена да отстъпи.

— Добре. Но на излизане така или иначе ще трябва да ви претърсим, това правило важи за абсолютно всички.

— Няма проблем — съгласих се безгрижно, въпреки че бих могъл и да поспоря.

Ако реша да мамя Даймъндови, мога да намеря десетки начини да го направя, като например да помоля джуджетата-нинджи да донесат всичко, което ми трябва, в града. Или сам да мина под земята и да скрия диаманти някъде далеч от мината, а да си ги взема по-късно.

До входа на мината вървях едва ли не под конвой от въоръжена охрана.

— По-добре отдръпнете хората си малко по-надалеч — посъветвах я, когато приближихме до портата. — Може да е опасно.

— На тези хора им се плаща, за да излагат живота си на риск — рязко отговори червенокосото момиче. — Освен това вчера ме убеждавахте, че защитата, поставена от Джеймс Харнет, работи перфектно. Така че сега ще проверим доколко можем да ви вярваме.

Но, противно на думите й, самата Кристина се скри зад гърбовете на охраната.

— Както желаете — казах уморено. Опитите на момичето да ме унижи, обиди или заблуди изглеждаха безпомощно и нелепо, и най-важното — глупаво. Самата тя би трябвало да разбира, че бъдещето на семейството й зависи от мен. Ако не реша проблема с кралица Снежанка, повече никой човек няма да успее да влезе в мината, а за добив на диаманти и дума не може да става.

— Надявам се, че този път ще свършите работата — опита се да каже последната дума Кристина Даймънд, когато стоманените порти на мината се отвориха пред мен.

В същия момент покрай нас профуча леден фрагмент и прониза сърцето на един от пазачите. Само за миг тялото му се покри с лед, а аз трябваше да сложа запечатваща руна върху него, за да огранича разпространението на студа.

— Надявайте се — съгласих се аз. — Защото иначе можете да се сбогувате и с мината, и с града — и тук ми стана много интересно, така че попитах: — Кажете ми, какво е да знаете, че ето този човек пред вас е умрял само заради вашата глупост?

— Или защото вие лошо сте си свършили работата? — веднага ми върна въпроса момичето.

— Трудно е да си вършиш работата, когато клиентът крие информация и се опитва да те убие — контрирах аз. — Но аз току-що ви предупредих за опасността, а вие пренебрегнахте думите ми и човекът умря.

Момичето направи гримаса.

— На тях това им е работата — да умират за нашето семейство.

Погледнах лицата на останалите пазачи и ясно видях омразата, насочена към момичето. Може би не сега, но някой ден, когато Даймъндови изпаднат в криза, а аз със сигурност ще им я осигуря, тези хора ще си отмъстят за всички обиди и пренебрежение от страна на високомерното семейство.

Реших да не влизам повече в безполезни словесни престрелки с абсолютно непробиваемото момиче и влязох в мината. Портите зад мен се затвориха толкова бързо, че едва не ме удариха в гърба. Но именно когато се оказах в полумрака на мината, се почувствах много по-спокоен, отколкото отвън, сред хората. Бях запомнил пътя до първия лагер, така че бавно се придвижих до там, като периодично спирах и се ослушвах в звуците, идващи зад мен. Даймъндови като нищо биха могли отново да пратят убийци след мен. Но пък тук можех да разчитам на джуджетата-нинджи, те със сигурност щяха да се справят с неканените гости.

— Хей! — извиках, когато най-накрая стигнах до първия миньорски лагер. — Има ли някой тук? Върнах се!

Без зрението на трупояд не можех да видя душевната енергия, така че появата на две малки тъмни фигурки буквално на метър пред мен беше много неочаквана. В едното от джуджетата-нинджи по тънките му ками веднага разпознах Клане, второто най-вероятно беше Отрова.

— Няма нужда да крещиш — каза Клане. — От половин час вървим с теб.

— А защо мълчахте?!

— Проверявахме дали няма „опашка“. Имаме някакво неприятно усещане, но така и не успяхме да намерим никого. Много странно.

Отрова мълчаливо кимна.

— Само двама ли сте? — попитах, гледайки със съмнение сандъка. Едва ли тези двамата щяха да успеят сами да пренесат горкия Даймънд в града на джуджетата, а аз едва ли ще мога да се концентрирам върху телекинезата, докато пълзя през подземни тунели. А и като цяло ще ми е по-лесно да погълна способността да преминавам през камък, това много би улеснило живота ми.

— Другите петима пазят другите входове на пещерата — отговори Клане. — През нощта хората на няколко пъти се опитаха да влязат вътре и да внесат някакво оръжие.

— Някакво?

— Изглежда е нещо като динамит, не сме много наясно с човешката технология. Но за всеки случай изнесохме всичко далеч извън нашата територия.

Е, друго не се и очакваше от Даймъндови, въпреки договорката с мен, те са се опитали да се справят с всичко сами. Вероятно нямаше да имат нищо против да ме взривят заедно с кралица Снежанка, само джуджетата-нинджи не бяха предвидили.

— Тук има човек с добро сърце — посочих сандъка аз. — Трябва да го транспортираме до вашия град.

— Няма проблем — отвърна джуджето. — Ще го доставим. И вас също, или ще дойдете на собствен ход?

— На собствен — отговорих веднага.

Изобщо не исках да пълзя през тесни тунели, а и защо да го правя, когато можех удобно да се нося през камъка. Освен това от ампулата с душевна енергия на трупояд ми се предаваше не само тяхната способност, но и чувството на увереност под земята. Може дори да се каже, че се чувствах комфортно да се движа през камъка.

В града на джуджетата ни посрещна не само вече познатият ми Успокойн, но и няколко други брадатковци, сред които беше Умудриний, главата на града. Преди това всички преговори с мен водеше свещеникът, тъй като въпросът касаеше тяхната богиня, кралица Снежанка, но той в никакъв случай не беше първият човек в града. И ето че сега президентът на джуджетата беше решил да ме почете с вниманието си, както ми се струва, в много неподходящ момент.

— Значи това е човекът, за когото говореше медиумът? — лукаво присвил очи, попита Умудриний. Някои биха ме нарекли расист, но изобщо не можех да различа едно джудже от друго, освен може би по наличието на плешивина и по цвета на брадата. Растителността по лицата им беше твърде гъста, за да се види каквато и да е разлика между тях. Главата на града се различаваше от свещеника само по по-представителното си облекло.

— Точно така — потвърди Успокойн.

— И той е обещал да намери принц за нашата кралица?

— И го намерих — намесих се аз. — Той е в онази… кутия, потънал в сън.

Джуджетата се скупчиха над сандъка и аз отворих капака.

— И това е принц? — гледайки със съмнение чорлавия, разлигавен и подпухнал Даймънд, попита Умудриний.

— Е, не е в много добро състояние, трябва малко да се пооправи, измие, преоблече, но този човек има добро сърце — уверих аз. — Най-доброто възможно.

— Външният вид не е проблем — махна с ръка Умудриний и заповяда на джуджетата, стоящи наблизо: — Подгответе го!

Даймънд беше доста безцеремонно изтръскан от сандъка, поставен на носилка и отнесен нанякъде. Докато го подготвяха за първата му среща с кралицата, Умудриний ме подложи на истински разпит за това какво и как се случва във външния свят, какво положение имат Даймъндови там и каква роля играят в това диамантите, които са „изкопали“. Старецът явно кроеше някакви планове за евентуално отмъщение на семейството, което крадеше скъпоценни камъни от пещерите, но не бързаше да ги сподели с мен. Какво пък, това си беше негова работа, аз си имах предостатъчно свои проблеми.

Когато най-накрая изкараха Даймънд на площада на красива платформа, дълга колкото него, не можах да се сдържа и се разсмях. Не само че го бяха гримирали леко, но и го бяха сложили на бяло покривало с възглавница и го бяха покрили със стъклен капак. Тоест го бяха направили истинска мъжка версия на приспаната от злата кралица Снежанка. Изглежда поредицата от приказки, брутално изнасилени от суровата действителност, продължаваше да расте.

В центъра на площада вече се бяха събрали всичките седем джуджета-нинджи, готови да занесат изрисувания младеж до годеницата му. Целият град ни изпрати, всички хвърляха шапките си във въздуха и викаха „Да се слави Роман!“.

— Ако всичко мине добре, ще имам едно взаимноизгодно предложение за вас — каза на прощаване Умудриний. — Сигурен съм, че ще ви хареса.

Очевидно старецът беше решил да организира търговия с диаманти, но не разбирах как самият аз бих могъл да му помогна с това, въпреки че ако говоря с Михайлов-старши, съм сигурен, че ще може да се измисли нещо. Във всеки случай сега нямах време за това, защото отивахме към замъка на кралица Снежанка. Ставах все по-нервен от случващото се, защото нямах представа какво да правя със спящия принц след това. Освен да кажа на кралицата, че само една целувка може да го събуди, и в същия момент да инжектирам Даймънд с „оживяващата“ ампула на Семьонов?

Руните на Джеймс, които срещнахме по пътя, очевидно вече не можеха да се справят с фрагментите, и периодично покрай нас прелитаха ледени парченца. Въпреки че не целеха джуджетата, те можеха да ги улучат случайно, така че нинджите винаги бяха нащрек. Мен отломките заобикаляха в широка дъга, сякаш се страхуваха, както, между другото, и ковчега с Рей Даймънд.

И ето че малко по-късно най-накрая вкарахме Даймънд в главната зала на замъка. Кралица Снежанка дори не беше променила позата си от последното ни посещение и продължаваше да гледа образите, трептящи в многобройните огледала. Аз също застинах и загледах огледалата с надеждата да намеря нещо познато от моя роден свят.

— И какво следва сега? — делово попита едно от джуджетата-нинджи.

Само да знаех.

— Отваряме стъкления капак — предложих логично.

Още щом капакът се отвори, кралица Снежанка реагира:

— Кой е тук?

Много бавно, сякаш си спомняше как се прави, тя обърна глава и погледна Рей Даймънд с яркосините си очи.

— Усещам човек с добро сърце.

Момичето стана от трона и от кожата й във въздуха полетяха фини снежинки. Фигурата на кралицата беше толкова стройна, сякаш беше кукла, а не жив човек, макар че тя всъщност не можеше да се нарече човек. Мистично същество или може би наистина богиня, както я наричаха джуджетата, тя беше неестествено красива до такава степен, че като я погледнеш, очите ти започват да сълзят като от снежна слепота.

Момичето бавно се приближи до Рей Даймънд, наведе се над него и го погледна в лицето.

— Колко е красив.

На нас с джуджетата тя изобщо не обърна внимание, но това може да беше и за добро. Защо да разсейваш момиче на срещата с нейния избраник? И без това се чувствах малко неудобно, ставайки свидетел на първата им среща.

Кралица Снежанка нежно прокара пръсти по бузата на Даймънд.

— Такова чисто, добро сърце.

И в следващия момент тя заби изящните си пръсти в гърдите на младежа, изтръгна сърцето му и впи зъби в него. Кръвта пръсна във всички посоки, изцапвайки съвършено бялата рокля и кожата на кралицата, която лакомо загълта човешката плът като прегладнял див звяр.