Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (16)

Глава 16

Три часа по-рано. Месиел.

На йокая не му хареса, че ги изгониха от лагера до мината, но нямаше никакво желание да спори. Въпреки външната си увереност и спокойствие, след принудителното си заточение под земята той се чувстваше неудобно сред хората. Затова предпочиташе да се оглежда внимателно, да слуша и да мълчи. Може би тук оказваше влияние и това, че йокаите по принцип бяха свикнали да се крият от хората и да действат в сенките. Дори с приятелите на Роман „котаракът“ далеч не веднага успя да намери общ език. Колкото и да е странно, помогна това, че докато седяха в лабораторията на Семьонов, йокаите гледаха много телевизия и по-специално — сериали. След като намериха някаква обща тема, те постепенно се отпуснаха и се почувстваха много по-свободни, а накрая отговаряха с удоволствие на въпросите на Лора и Дони за времената, когато Асоциацията на медиумите все още не е съществувала и Обединението на островите тъкмо се е формирало.

Връщайки се обратно в хотела с двама от приятелите на Роман, Месиел не можеше да си намери място заради обзелото го лошо предчувствие, и това нямаше нищо общо със слезлия в мината медиум. Четиримата седяха в предоставената им стая и вяло обсъждаха истории от минали години, или по-скоро Госу споделяше спомените си от онези времена с хората. Като погледна по-отблизо брата и сестрата Палмър, „котаракът“ усети присъствието на едва различима тъмна енергия, смътно позната и предизвикваща неприятни спомени. Тази енергия обгръщаше Лора Палмър, сякаш я призоваваше да я последва.

— Дони, ще се поразходя на чист въздух — каза русото момиче.

При това изглеждаше съвсем нормално, нямаше признаци за някаква преструвка или неестественост, но Месиел усещаше, че това не е нейно собствено желание.

— Хайде да излезем заедно — веднага скочи от леглото брат й.

— Ще се разходя сама — бързо каза момичето и очите й за миг помръкнаха, сякаш някой друг беше погледнал от тях, но само Месиел го забеляза. — Не се притеснявай, телефонът ми е с мен и няма да се отдалечавам от хотела.

Лора бързо напусна стаята и „котаракът“ веднага я последва, като увери Дони, че ще се погрижи за безопасността на сестра му. Той ли, като по-голям брат, който е загубил по-малката си сестра, не знае колко е важно това.

След като настигна момичето до асансьора, той спокойно тръгна зад нея, без да привлича вниманието й. Лора вървеше толкова целеустремено, че дори не погледна в неговата посока. Йокаят не се опита да говори с нея, защото беше убеден, че някой й влияе и я притегля към себе си, и ако застане на пътя й, може да привлече вниманието на мистериозния кукловод и да провокира агресията на момичето. Месиел съжаляваше единствено, че изскочи прекалено бързо от стаята и не успя да сподели подозренията си с Дони и Госу. Освен това беше забравил да си вземе телефона, тъй като все още не беше успял да си изгради подобен навик. Така че сега „котаракът“ беше принуден да върви плътно до момичето, надявайки се бързо да се справи с източника на така наречения Зов и да се върне обратно.

Първоначално обаче момичето наистина започна безцелна разходка из града, което леко смути йокая. Но когато след близо час ходене на едно безлюдно място момичето хвърли телефона си на асфалта и го счупи с крак, той беше убеден, че предчувствието му не го е излъгало. И когато след още десетина минути скитане из града той видя червенокосия Рей Даймънд и бледокожото същество до него, йокаят веднага разбра всичко. Вампир, значи? Сега беше ясно откъде идва този Зов.

— Ето я, идва! — радостно възкликна червенокосият младеж и веднага се намръщи. — А за какъв дявол с нея има телохранител? Трябва да се отървеш от него!

Вампирът явно искаше да отговори нещо, усещайки в Месиел същество, но „котаракът“ успя да реагира по-бързо и да въздейства на вампира със способността си от разстояние. Това беше доста трудно и му отне много сила, заради което той едва не загуби равновесие, но все пак успя да се задържи на крака.

— Не се тревожете, просто Зова е хванал и него — отговори вампирът по заповед на Месиел. — Не мога да спра способността сега, така че ще го вземем с нас и ще се справим с него на място. Той е абсолютно безопасен.

За щастие йокая не трябваше да говори вместо вампира, а само да му внуши нужната мисъл, и той даде обяснение със свои думи, за да не събуди подозрение.

— Добре — съгласи се Рей Даймънд. — Но ти сам ще го убиеш, това е твоя грешка.

Месиел обмисляше да се справи с всички още сега и да освободи Лора от Зова, но вниманието му със закъснение беше привлечено от още двама души, които стояха наблизо. И двамата буквално излъчваха сила, значително по-голяма от тази на вампира и червенокосия Даймънд.

„Дали ще успея да се справя с тях така, че Лора да не пострада?“ — замисли си Месиел.

Той все още усещаше слабост от използването на способността, а освен това имаше твърде малко опит в битки с подобни противници, все пак през всичките тези години йокаите не бяха имали никакъв контакт с хора. Освен това „котаракът“ винаги предпочиташе да решава проблемите не със сила, а с хитрост, затова реши да не бърза и да остави да ги отведат там, където искат. И вече на място да избере подходяща ситуация и да избягат. Освен това, бидейки близо до противниците си, той можеше постепенно да изследва енергията им и да разбере с какви стихии са свързани, за да използва тази информация в своя полза. Например сега вече беше разбрал, че Рей Даймънд притежава много слаба способност, свързана с огъня, и изобщо не представлява опасност.

Колата беше с три реда седалки и Лора и Месиел бяха настанени най-отзад, така че „котаракът“ можеше през целия път спокойно да изучава бъдещите си противници. На вампира Месиел просто внуши да не им обръща никакво внимание и да се държи както обикновено. За щастие, това беше доста слаб екземпляр, неспособен да окаже никаква съпротива, след като вече е попаднал под въздействието.

— А ти сигурен ли си, че няма да има проблеми с този медиум? — попита един от хората на Рей Даймънд, азиатец с дълга тъмна коса, прибрана отзад на опашка. — Все пак тя е негова приятелка.

„Този изглежда може да контролира желязото, опасен противник“ — отбеляза си наум Месиел.

— Ох, не ме разсмивай, Хиро. Медиумът е нает да извърши конкретна работа, той не е нищо повече от дребен слуга. Освен това тези двамата просто ще изчезнат и никой няма да разбере за това. Изобщо не се притеснявай.

— Искаш да ги убиеш? — скептично попита вторият, рус мъж с внушително атлетично телосложение и огромни юмруци. — Смяташ ли, че рискът си заслужава?

„А този май е свързан с елемента огън.“

— Няма никакъв риск, Джо. В един от цеховете на завода има голяма пещ, от тях дори прах няма да остане.

— И самият аз мога да ги изгоря — потвърди мислите на „котарака“ блондинът. — Ще е дори по-забавно.

— Не е ли прекалено жестоко? — намръщи се азиатецът.

— Тази мръсница ме удари в лицето — направи гримаса червенокосият. — Пред свидетели. Тя трябва да умре в агония, но първо, разбира се, ще се позабавлявам с нея.

„Интересно, а дали да не ги убия всичките? — сериозно се замисли «котаракът», докато седеше до Лора с напълно безизразно лице. — Доколкото разбрах, семейството на този отвратителен човек е много богато и Роман може да има сериозни проблеми. Но пък и Михайлов също не е кой да е, а и всичко може да се представи така, сякаш ние с Лора изобщо не сме били тук.“

Като цяло, на страната на йокая бяха елемента на изненадата и възможността да настрои вампира срещу неговите господари. Минус беше, че Лора щеше да има нужда от време, за да се възстанови от Зова, което можеше да я остави объркана и изложена на риска да попадне под нечий удар, а и самият Месиел все още чувстваше слабост, след като пое контрола над вампира. От друга страна, всичко, което трябваше да направи, беше да неутрализира двамата най-опасни противници, и при правилен избор на момент това нямаше да е трудно.

Междувременно те стигнаха до висока бетонна ограда с масивни блиндирани порти, които се отвориха и колата беше пусната вътре без никакви проблеми. Сега Месиел реши да изчака, докато ги заведат до помещението със споменатата от Рей пещ, и да започне да действа там.

След като паркираха близо до висока тухлена сграда в самия край на затворената територия, тримата мъже и вампирът изкараха двамата отвлечени и ги въведоха вътре. И това, което Месиел със сигурност не очакваше да види, бе, че цехът работеше на пълни обороти, независимо че беше нощ. Но обяснението беше съвсем просто — тук работеха дружките на вампира, който беше хванал Лора със Зова, въпреки че бяха по-малко развити. Нещо като нисши упири. Бледите немъртви стояха зад машините и работеха нещо с епруветки, прахове и химикали.

— Доста е страшно да ги гледаш — отбеляза дългокосият азиатец, мръщейки се отвратено.

— Но пък не трябва да им се плаща — ухили се Рей Даймънд. — И няма профсъюзи. Ако някой получи травма, просто го изпращаме в пещта и поставяме нов на негово място. Освен това те работят само в специалното производство, където е по-добре да не се допускат излишно хора.

Азиатецът и едрият мъж се спогледаха и Месиел буквално с кожата си усети излъчвания от тях лепкав страх.

— Благодаря за доверието… предполагам — промърмори азиатецът.

Но червенокосият младеж изобщо не обърна внимание на тона му.

— Да отидем да пийнем по нещо — предложи той на другарите си. — Отдавна направих стаята за почивка своя територия, на тях — той махна с ръка към упирите — определено не им трябва почивка. Ако искате, можем да накараме момичето да танцува гола пред нас.

Азиатецът хвърли поглед към Лора и поклати глава. Изглежда случващото се не му харесваше, но не посмя да спори с Даймънд.

— Нека първо да пийнем, после ще видим — предложи той.

Месиел облекчено въздъхна. Мислено той вече се подготвяше за битка, не искаше да им дава възможност да издевателстват над момичето.

— Дръж ги под око — нареди червенокосият на главния вампир и поведе другарите си в стая в ъгъла на цеха. — Ще се върнем скоро.

Веднага щом изчезнаха зад вратата, Масиел приближи до вампира, докосна го, за да засили въздействието, и попита:

— Какво става тук?

— Това е цех за производство на „стим“ — забранено вещество за усилване на X-способностите.

„Котаракът“ не разбра нищо, но мислено си отбеляза по-късно да се поразрови в темата. След това заповяда на вампира да освободи Лора от Зова. Момичето дойде на себе си доста бързо, което лесно се разбра по все по-свързаните и витиевати ругатни, излитащи от сладката й уста. После те заедно продължиха да разпитват вампира:

— А ти кой си? И защо тук работят упири?

— Аз съм слуга, назначен тук, за да създавам работници и да ги ръководя.

— Слуга? — Масиел се напрегна. — Чий?

— На Ветал, моят господар.

— Къде е той сега и как е свързан с Даймъндови?

Като цяло вампирът на име Гибс не знаеше много. Даймъндови работели с някакъв „господар“, който разпространявал някакво вещество, наречено „стим“, и го произвеждали в тази сграда. Защо, ако те и така притежаваха изключително печеливша диамантена мина? Може би Даймъндови бяха разбрали, че диамантите далеч не са безброй и че по-нататъшните конфликти с обитателите на пещерите могат да доведат до най-неочаквани последици? А може би имаха други причини да се занимават с незаконни дейности, самият вампир не знаеше. Господарят на Гибс, който беше и негов създател, почти не се появявал тук, което определено успокои Месиел. Съдейки по описанието, той определено не би могъл да се справи със същество с подобна сила.

— Научихме достатъчно — обобщи „котаракът“. — Предлагам да изчезваме от тук.

— Какво искаш да кажеш с „изчезваме“? — възмути се Лора. — Тези копелета щяха да ме изнасилят! Да бягаме сега и после да се опитаме да решим въпроса според закона?! Що за глупости?!

— А ти какво предлагаш?

— Да ги убием още сега — уверено заяви момичето. — Никой няма дори да си помисли за нас. Главното е след това да напуснем територията на завода незабелязано.

Месиел въздъхна тежко. Знаеше си, че ще е по-добре да остави момичето под Зова, щеше да му е много по-спокойно.

— Както кажеш…

Той се огледа, пресмятайки броя на упирите. Оказаха се около четиридесет. Доста. Но най-хубавото беше, че управлението им не изискваше почти никакви усилия. Благодарности за този, който беше решил да създаде упирите без ни най-малък проблясък на разум, само с набор от основни рефлекси и минимални умения за самообучение. На Месиел му беше достатъчно да мине през целия цех и да докосне всеки, за да станат те негови марионетки. Той би предпочел просто да заповяда на упирите да унищожат всичко наоколо и да избягат шумно, но Лора явно жадуваше за отмъщение и искаше да го види лично.

Тъкмо обсъждаха различни варианти какво да правят по-нататък, когато вратата на стаята за почивка изскърца и се чу гласът на Рей Даймънд. Те бързо се върнаха на местата си и застинаха с безизразни лица, сякаш все още са под влиянието на Зова.

— Също така упирите са много послушни — на висок глас каза червенокосият младеж, очевидно беше доста пиян. — Гледайте — той се приближи до един от упирите и му заповяда: — Ей ти, отвори работещата пещ, влез вътре и затвори вратата след себе си.

— Ъъ… може би не трябва? — притесни се азиатецът. — Все пак той е работник в завода.

Упирът послушно се приближи до стигащата до тавана пещ, отвори стоманената врата, пристъпи в пламъците и я затвори след себе си с вече горящата си ръка.

— На кого му пука, в хладилника имаме още много от тях — махна пренебрежително с ръка Рей Даймънд, затваряйки до край вратата на пещта.

Лора погледна изразително Месиел, едва сдържайки доволната си усмивка. Това беше идеалният момент.

„Тръгнете бавно към хората“ — заповяда „котаракът“ на всички упири в помещението.

Упирите започнаха да напускат работните си места и бавно да се насочват към Рей Даймънд.

— Хей, мисля, че спряха да работят — отбеляза светлокосият здравеняк. — Идват към нас.

Рей Даймънд махна с ръка.

— Невъзможно, те не действат без команда — той се обърна към вампира. — Гибс, контролираш ли упирите?

— Не — лаконично отвърна вампирът. — Но…

Макар вампирът да беше слаб, Месиел беше изразходвал силите си да даде команда на упирите и за момент той се беше освободил от влиянието му. „Котаракът“ трябваше доста да се напрегне, за да го накара да замълчи и да остане на място.

— Те наистина идват към нас — присъедини се азиатецът към другаря си.

Червенокосият младеж вече и сам беше разбрал, че се случва нещо странно.

— Какво става, по дяволите?! — възмути се той. — Хей, твари, връщайте се на работа!

Разбира се, упирите не го послушаха и продължиха да се приближават към него, монотонно плъзгайки краката си по мръсносивите плочки.

— Може би са се разстроили, че накара онзи упир да влезе в пещта? — предположи азиатецът.

— Те не могат да се разстройват! — възмути се червенокосият младеж, а в гласа му се доловиха истерични нотки. — Това са безмозъчни зомбита! Гибс, веднага ги спри!

Месиел не се сдържа и нареди на всички упири да покажат на младежа неприличен жест със свит лакът. При това те го направиха толкова рязко и в съвършен синхрон, че изглеждаше по-скоро заплашително, отколкото обидно.

— Според мен те те разбират — още повече се напрегна азиатецът. — Предлагам да бягаме от тук!

— Те са извън контрол! — каза вампирът по команда от „котарака“. — Вие ги ядосахте.

— Що за глупости?! — възмути се червенокосият младеж, който явно дори беше изтрезнял. — Гибс, направи нещо с тях, ти си им господар!

— Аз ще се справя с тези зомбита без никакви проблеми — намеси се здравенякът, създавайки огнена топка върху дланта си. — Ще ги изгоря!

— Спри — хвана го за ръката Рей Даймънд. — Недей!

— Но нали сам каза, че имате цял хладилник с такива — обидено напомни здравенякът.

— Кхм… ами… да — смути се червенокосият, но бързо се съвзе: — Но знаеш ли колко струва оборудването и стоката в този цех? Може да е взривоопасно!

„Нападнете ги! — заповяда Месиел на упирите. — Вземете всичко по масите и го хвърлете по хората, а след това ги разкъсайте!“

Ако в началото упирите се движеха умишлено бавно, то сега движенията им станаха много по-бързи, почти като човешки. Към Рей Даймънд веднага полетяха инструменти и всевъзможни реактиви от масите, и под прикритието на този „артилерийски огън“ останалите упири се хвърлиха в атака.

Месиел и Лора бавно отстъпиха настрани и се скриха зад един от стоманените рафтове, откъдето с удоволствие започнаха да наблюдават случващото се. Рей Даймънд моментално се озова зад другарите си, а те влязоха в неравна битка с упирите. Разбира се, силата тук все още беше на страната на хората. Азиатецът веднага започна да прихваща всички стоманени инструменти още във въздуха и да ги изпраща обратно към упирите, превръщайки ги в истински игленици, а здравенякът създаде огромно огнено кълбо и го хвърли право в центъра на бързащите към тях ходещи мъртъвци.

— Не! — извика Рей Даймънд — Недей!

Но беше късно. Само едно огнено кълбо беше достатъчно, за да се възпламенят реактивите на масите, а по тях огънят се разпространи до ъгъла на помещението, където имаше подредени бидони с някакви реактиви. За щастие експлозията се оказа насочена право нагоре и проби покрива, но основната част от лабораторията остана цяла. Смрадлив дим обгърна всичко, а огънят започна да се разпространява по рафтовете покрай стените, но видимостта все още оставаше добра.

— Сега вече се махаме — доволно прошепна Лора, прикривайки с ръка устата и носа си. — Чувствам се отмъстена.

Противопожарните системи се задействаха и от тавана пръсна вода, но това изобщо не спря упирите и те упорито продължиха да атакуват тримата мъже. Азиатецът успешно се защитаваше със стоманените части на рафтовете, като ги държеше във въздуха пред себе си като щитове, а здравенякът уверено работеше с покритите си с яркочервени пламъци юмруци, но и двамата доста сериозно пострадаха от упирите. Червенокосият Даймънд продължаваше да се крие зад гърбовете им, дори не се опитваше да внесе своята лепта в битката и, съдейки по всичко, все още не беше получил нито една рана.

Изведнъж покривът на цеха буквално отлетя, сякаш някой го беше разкъсал като картонена кутийка, и отгоре плавно се спусна слаба мъжка фигура в черни дрехи. Дългото наметало се вееше на вятъра, а димът създаваше такъв фон, сякаш Месиел беше станал участник в някой от любимите сериали на Мако и Садако. За съжаление, помпозната поява на вампира беше леко развалена от пръскачките, които моментално намокриха дрехите му.

— Какво става тук? — попита мъжът, оглеждайки се. — Кой се е осмелил да поеме контрола над моя слуга? — погледът му прекоси стаята и веднага намери Месиел. — Ти?

Косата на тила на „котарака“ моментално настръхна от усещането за опасност. Това същество беше много силно, може би дори беше Висш вампир.

Вампирът, когото наричаха Гибс, мигновено се освободи от контрола на „котарака“ и изкрещя:

— Господарю, той подчини мен и упирите!

Мъжът го погледна с отвращение.

— Боклук.

И в следващия миг главата на Гибс се пръсна като диня. А след това и главите на другите упири започнаха да експлодират, пръскайки кръв, кости и мозъци наоколо.

— Като преброя до три, бягай — прошепна Месиел на момичето. — Ще се опитам да го задържа.

— Няма начин — възрази Лора. — Ще го накълцам на парчета.

На Месиел му се искаше да обясни, че дори да е нарязано на парчета, подобно същество така или иначе ще успее да се възстанови, но мястото за лекция беше прекалено неподходящо.

— Значи всичко е заради телохранителя! — изкрещя Рей Даймънд. — Господин Ветал, те нападнаха нашия цех, за да навредят на общото ни дело! Моля ви, убийте ги!

Вампирът плавно се спусна на пода пред Месиел и Лора. И двамата усетиха как невидими клещи започват да ги притискат от всички страни.

— Разбира се, те ще умрат в страшни мъки. Но първо искам да разбера кой ги е изпратил тук…

Изведнъж от пода под вампира се появиха две ръце, хванаха го за краката и той мигновено потъна надолу.