Весела Лулова Цалова
Греховност (9)

Къщата

От летището поеха към Шестнайсети район, определен като венецът на разкоша, смятан за най-безлюдния, отделения, буржоазен и, разбира се, най-скъп квартал на Париж, обитаван от дипломати, артисти, аристократи, буржоа и политици. В триъгълника от площад Трокадеро — Триумфалната арка — Булонския лес се намираше фамилната къща на Леа Морел. Денем и нощем старата вила беше обгърната в тишина, понякога нарушавана от ръмженето на скъпите, шикозни автомобили на съседите й и само това подсказваше, че кварталът продължава да живее и през двайсет и първи век.

Беше почти полунощ, когато пристигнаха. Леа паркира колата в живописен двор, който и на слабата светлина на уличните лампи се открояваше със своята естетика и финес. Отдалеч се виждаше, че за него с любов и усърдие се грижи градинар.

Отключи входната врата и сърдечно подкани Оливера:

— Настанявай се, миличка, влизай, заповядай, знаеш, че този дом е и твой дом, тук, в Париж.

— Благодаря ти, Леа, винаги съм го чувствала така, но само благодарение на теб и на твоята обич и добрина, с които ме обсипваш.

Антрето беше обзаведено със старинни мебели, семпли, но оригинални, в много тъмни тонове, сякаш и те бяха съпричастни с траура на своята господарка. Само голямото кристално огледало проблясваше, отразявайки светлината на тежкия марсилски абажур над него.

Докато Оливера сваляше якето си, мобилният й телефон иззвъня. Извади го от малката си дамска чанта със страх и негодувание, че и тук някой си позволява да я безпокои. Беше Крум Аспарухов, заместник главният редактор:

— Здрасти, Оли, извини ме за безпокойството, но нямаше как да не ти звънна след това, което пристигна днес в редакцията за теб.

— Здравей, Круме! Изненадана съм, че е пристигнало нещо за мен, аз, освен писма от читателите не получавах нищо друго — засмя се тя.

— Грешиш, колежке. Днес тук пристигнаха петдесет и седем рози, опаковани по невероятен начин, има и картичка.

— Не ти вярвам, какво ти става, защо си правиш шеги с мен?

— Не се шегувам, ако ми разрешиш, ще ти прочета текста на картичката…

— Слушам те…

Ciao Olivera… Sento ancora il tuo profumo sai… è qui vicino a me…, è difficile iniziare a scrivere questa lettera, forse è una delle lettere piu difficili della mia vita, e non ti so dire con quante lacrime e con che dolore scrivo tutto ció…^[1]

— Спри, не продължавай, смачкай тази бележка, а розите ги изхвърли през прозореца на редакцията и не ми се обаждай повече за глупости. Приятна вечер! — кресна в слушалката Оливера, но след миг се сепна, защото Крум нямаше вина за случилото се. — Почакай, Круме… Извини ме за тона, благодаря ти все пак, че ми се обади, поздрави колегите от мен… И да не забравиш да изхвърлиш букета! Чао! — каза и с яд прекъсна връзката.

Чувстваше се обездушена, смазана, разколебана, с подкосени колене от току-що чутия текст, написан от Мауро в бележката. Знаеше, че думите не са фалшиви. Познаваше го отлично и значението на посланието му й бе ясно като ден. Страдаше, но не можеше повече да му прощава, а и не биваше, беше за негово добро, трябваше да го накара да се поучи от собствените си грешки, за да живее с достойнство и да понася пораженията си.

Леа, която деликатно я бе оставила насаме да довърши разговора си, се появи откъм хола.

— Случило ли се е нещо?

— Не, не, всичко е наред — опита се да я заблуди Оливера, но в този миг от очите й бликнаха сълзи като фонтани.

Свлече се на пода и безутешно се разрида.

— По дяволите историята ти с този мъж, който те погубва! Вехнеш с всеки изминал ден все повече и повече! — ядосано заключи Леа. — Бих искала да е пред очите ми сега този нехранимайко! Ще му кажа само две думи, за да не може да отвори никога повече устата си! — разпалено нареждаше французойката.

После приседна до по-младата от нея страдаща жена, напомняща й легендата, която преди много години бе прочела за Теодора-Косара, българската княгиня, дъщеря на цар Самуил, която е българският, кървавият и зашеметяващо красив символ на любовта, а Оливера беше нейна потомка и носеше в себе си частица от душата на Косара. Дръзнала бе като нея да се влюби в чужденец и с истинската си любов беше винаги готова на жертви, за да изгори в буйните й пламъци.

Леа притегли с майчинска нежност към себе си разплаканата си приятелка. Останаха сгушени дълго в тъмния коридор, а отразената светлина от огледалото падаше върху тях и ги защитаваше от прегръдката на мрака, в който бяха попаднали душите им, оставили в реалността само две застинали женски фигури.