Весела Цалова
Греховност (35)

Епилог

С пресипнал и отслабнал глас зачете:

Скъпи съпруже,

Когато отвориш това писмо, аз вече ще съм прах.

Оставям те с дълбока скръб в сърцето си и с надеждата, че един ден ще осъзнаеш колко много съм те обичала… Но моята любов е нищожна в сравнение с онази забранената, отхвърлената и все пак жива между теб и жената с лазурния поглед. Прекланям се пред чувствата, които не умират и остават след нас… Заклевам те, върни се при жената на твоя живот. Бог да благослови изстрадалата ви любов. Така и моят дух ще бъде спокоен…

Истината не бива да умре с мен, ето защо ще ти разкрия една моя тайна. Познавахме се от деца с теб и навярно си спомняш, че десетгодишното момиченце с огромни кордели беше любопитно и безстрашно в разрез с изискванията на монашеското възпитание, което родителите ми държаха да получа.

Преди много, много години, в ден, в който баща ми отсъстваше от къщи, а мама пиеше следобедния си чай с нейна приятелка от детството, успях да се промъкна в кабинета на татко. Там всичко ми беше интересно, но най-вече скринът му с безброй чекмеджета, които винаги бяха заключени. Може би е бързал, преди да излезе, или е забравил да ги заключи, но в онзи следобед аз успях да ги разгледам всичките. Не открих нищо забележително, преди да отворя предпоследното, защото в него намерих връзка с писма. Написани бяха с разкривения почерк на слабограмотен човек, а съдържанието им ме порази… От този миг нататък заживях с чувството, че трябва да поема вината за стореното от моя баща… Никога вече не успях да се засмея по детски, остарях за часове, сломена от жестоката истина, разкриваща лицемерието в богатата ми буржоазна фамилия…

Няколко години след сватбата им родителите ми продължавали да нямат деца. Животът им минавал монотонно и бавно, но сигурно. Така поне си мислела майка ми, докато баща ми като повечето мъже осмислял дните си с плътски удоволствия. След едно от тях се родила моята сестра. Казва се Леонора Дзаникели. Не знае за мен, нито за позора на майка си, която в онези години била прислужница в дома на родителите ми. След като забременяла от господаря си, тоест от баща ми, тя напуснала имението и се върнала в родното си градче. Оттам започнала да му праща писма, изпълнени с разкаяние и болка за стореното, но въпреки това сърцераздирателно го умолявала за помощ, за да успее да отгледа тяхната дъщеря, която нямала вина, че е дошла на този свят зачената в грях. От всичките прочетени писма, следвайки хронологията им, разбрах, че той не й е отговорил нито веднъж, следователно не й е помогнал с пари за отглеждането на момиченцето. В последното си писмо до него тя го уведомява, че се е омъжила за държавен чиновник, много по-възрастен от нея, който осиновил с радост дъщеря й и двете били щастливи. Писмото завършваше с думите: „Бъди проклет! И ти, и твоето семейство!“. Татко получава проклятието й, когато аз вече съм родена. Когато пораснах достатъчно, започнах издирване на момичето, което бе моя кръвна сестра. Не беше трудно да я намеря, но никога не събрах смелост да й се разкрия. Четях с гордост стихосбирките, които тя издаваше, и се радвах от сърце на успехите й… Всичко това продължи до мига, когато разбрах, че ти излизаш с нея… Не си мисли, че не усещах авантюрите и изневерите ти, но ги приемах като необходим лек за съсипаната ти психика и раздялата ти с жената с лазурния поглед, за да се ожениш за мен и да направиш родителите си щастливи. Аз страдах заедно с теб за погубената ти любов.

Но… не съм в състояние да преглътна връзката ти с Леонора… Това е всичко… Всеки ще носи собствената си отговорност, ако един ден съвестта му проговори.

Напускам този греховен свят с гордостта и достойнството на съпруга, която до последния си дъх ти е била вярна и те е обичала…

Сбогом!

Алесия

Грижливо сгъна пожълтелия лист и го пъхна в цепнатината, която с годините водата бе образувала в мраморния надгробен паметник. Коленичи и почти допря треперещите си пръсти върху керамичната снимка, откъдето го гледаше смирено добродетелната Алесия, но след това отдръпна ръката си, впери поглед в останалото й завинаги младежко личице и прошепна.

— Прости ми!

Стройната жена, която го придружаваше, стоеше безмълвна и съпричастно наблюдаваше сцената. Слънцето клонеше към заник и отслабващите му лъчи се отразяваха в угасналите й и уморени лазурни очи…