Весела Цалова
Греховност (29)

Обаждането

Витоша беше надвиснала над София като тежък метален похлупак, който от време навреме сякаш се повдигаше откъм страната на града и от процепа му излизаха валма от мъгла. Тежка, студена и задушаваща, тя бавно обхващаше кварталите близо до планината и упорито слизаше надолу към центъра на града.

Отново се намираше в мъртвешкото време на късната есен, когато не знаеше дали си заслужава да става от самотното си легло, или да остане в него, докато я заболят костите от лежане.

Оливера не се променяше, а само сезоните и хората, които я заобикаляха. Превърнала бе мансардата си в бърлога, в която се криеше от любопитните хорски очи.

С настъпването на студените дни жизненият й тонус още повече спадна и почти от месец не бе излизала навън.

Синът й често я посещаваше — носеше й новоизлезли книги, разказваше й някоя клюка от своите среди, после си тръгваше, обезсърчен и без капчица надежда, че майка му този път ще преодолее успешно самотата си.

Тази нощ спа като хипнотизирана. Сънува сладки сънища и когато отвори очи, дълго не можа да различи реалността от съня. Опита се да заспи отново и да се върне в несъществуващия свят, в който я пренасяше Морфей, но не успя.

Размърда се и усети остри пронизващи болки в кръста. Дългото обездвижване я унищожаваше. Реши да се изправи, облече и да свърши някоя работа в малкия си апартамент. Беше странно желание след трите седмици и половина, прекарани в летаргия.

Надигна се рязко и веднага й се зави свят, дълбоки спазми я пронизаха в стомаха и с усилие се отправи към банята, за да повърне. Никой не знаеше, че булимията й се е върнала и Оли отново дели дните и нощите си с нея.

Скоро успя да се съвземе, изтри с малка везана кърпичка потта от челото си и незасъхналите си сълзи и отиде под душа. Краката й трепереха, напъните за повръщане се повтаряха, но ги преодоля и когато се върна в стаята, се чувстваше освежена и заредена с минимално количество енергия.

Докато ровичкаше из гардероба, за да си намери топли дрехи, мълниеносна мисъл премина през главата й: „Защо Леа избра точно мен сред толкова други жени и ме взе под опеката си, сякаш съм нейна дъщеря?“.

Седна на леглото и запали цигара на гладен стомах, от което не й стана по-добре, напротив — треморът й се увеличи и бели кръгове започнаха да се появяват пред очите й.

Мислите й я върнаха назад във времето, когато за пръв път срещна Леа. Оттогава бяха минали почти десет години. До днес винаги избягваше да си спомня за първата им среща, но тази сутрин имаше желание да си припомни дори подробностите от нея, защото от тях може би щеше да изскочи отговор на една част от въпросите, които се рояха като пчели в главата й…

Беше първата й задгранична командировка. Избраха нея да замине и проучи въпроса, по който в страната й се шумеше много — повдигнатите обвинения, свързани с трафик на жени и склоняването им към проституция на територията на Париж, Ница и Марсилия. Оливера остана удовлетворена от оказаното й доверие и с ентусиазъм прие поставената задача.

В Париж я чакаше представител от Фондация „Бернар Сабин“. Тя подпомагаше работата и на журналисти от Източна Европа с цел продължаване делото на Бернар, покойният съпруг на Леа.

Той цял живот бе работил за идеята, която сега се беше превърнала в реалност — че никоя идеология, режим или човешка глупост не бива да пречи за получаване и разпространяване на информация по света.

 

 

Елегантно облеченият й френски придружител с вежлив тон и много изискан френски й обясни, че мадам Морел иска веднага да се запознае с нея. Оли още не бе оставила багажа си в хотела. Мъжът се извини от нейно име за създаденото й неудобство, че веднага от летището, без да си почине, трябва да отиде в офиса на фондацията, но самолетът за Алжир, в който била госпожата, излитал след четирийсет и пет минути, а тя настоявала да я види, преди да замине.

Докато пътуваха от аерогарата към центъра на града, Оли си мислеше, че за нея е без значение дали ще има време за почивка, или веднага ще започне работата си. Навикнала бе да се товари с дузина ангажименти и много често нямаше време да си отдъхне доволно дори в своята страна.

Преди да отлети за Париж, се подготви психически за динамиката на западния свят.

Не след дълго шофьорът паркира пред нова стъклена пететажна сграда.

На входа униформен бодигард внимателно разгледа документите й, провери чантата й и любезно ги пропусна да минат със служителя, който я придружаваше.

Във фоайето се насочиха към трите асансьора, вратата на единия от тях се отвори, влязоха и мъжът с нея натисна копчето за последния етаж.

Когато прекрачиха в приемната пред кабинета на мадам Морел, ги посрещна усмихнатото лице на секретарката — жена над четирийсетте, с прибрани в кок сивеещи коси, с високо чело, правилен нос и красиво оформени месести устни без червило по тях. Носеше семпъл черен костюм и единственият аксесоар, който разчупваше неговата строгост, беше розовото муселинено шалче около изящната й шия.

Подаде сърдечно ръката си за поздрав на Оливера и я помоли да почака за минута. После почука и влезе през масивна двойна дъбова врата в кабинета на Леа. След малко се върна и покани младата журналистка да влезе.

В средата на стая, обляна от светлината на слънчевите лъчи, които проникваха през огромните френски прозорци, я посрещна дама на средна възраст с аристократични маниери и изумително красиви очи.

Тръгна към Оли да се ръкува и журналистката видя, че носи фини дантелени ръкавици, въпреки че времето беше топло и от много години вече не бяха на мода дори и в Париж — най-екстравагантния град на света. Стори й се странно и превзето, но още в София я бяха предупредили, че шефката на парижка фондация е изискана и старомодна вдовица. В предварителните си представи я виждаше стара, сбръчкана и с черен дантелен шал върху раменете, но без ръкавици. Днес осъзна, че е симпатична, елегантна жена и единствената й странност, която Оливера забеляза, бяха фините ръкавици на красивите й малки ръце.

Директорката я покани да седне на белия кожен диван, разположен в единия ъгъл на помещението. Говореше отличен италиански език без никакъв френски акцент и без гърленото „р“. Този жест предразположи Оливера и тя облекчено си отдъхна, защото единственото притеснение, което я потискаше относно справянето й със задачата, беше нейният френски. Разбираше го, но не успяваше да го говори. За радост мадам Морел беше приела този неин „недостатък“ с радост и бе казала лично по телефона на главния редактор, че за нея ще е удоволствие да комуникират на италиански, нейния бащин език.

Леа седна на фотьойла и се вгледа в очите на току-що пристигналата българка. След миг каза:

— Добре дошли, госпожо Ганева… Колко силно ми напомнят очите ви тези на моята покойна майка… — Наведе глава и стисна ръцете си една в друга.

— Благодаря Ви за сърдечното посрещане, мадам Морел. За мен е удоволствие да се запозная с Вас и да Ви благодаря от името на нашия вестник, шефа му и журналистите, които работят в него, за всеотдайната помощ, която ни оказвате след смяната на тоталитарния режим вече повече от половин година.

При тези думи Леа повдигна леко брадичката си и очите й се изпълниха със светлина.

— Не е нужно да ми благодарите. Аз правя само това, което е нужно… — без излишен патос каза французойката. — Сега трябва да тръгвам, колата ме чака, за да ме откара на летището. Утре съм в един дом за изоставени деца в Алжир. Ще се видим след около десетина дни. Надявам се през времето, в което отсъствам, да успеете да получите достатъчно информация, за да сте полезна с нея на страната си. Ако се нуждаете от каквото и да е, моля, дръжте връзка с моята секретарка Ема.

При тези думи двете жени се изправиха на крака, ръкуваха се, Оливера й пожела лек полет и се разделиха.

Преди да затвори вратата след себе си обаче, чу отново гласа на Леа:

— Оливера, ако ми позволиш да те наричам по име, радвам се, че сте тук… Наистина очите ви поразително ми напомнят погледа на мама… — Приближи се до вратата, където българската журналистка се бе спряла и я слушаше. — Получих за вас и работата ви отлични препоръки. Когато се върна, бих искала да поговорим и по други въпроси, които не касаят настоящата задача, възложена ви от вашата редакция. Сега тръгвайте и си починете добре…

— Благодаря ви, госпожо — отвърна Оливера.

Затвори вратата на кабинета, обърна се и каза довиждане на секретарката Ема, която седеше зад бюрото си и пишеше някакъв документ, но това не й попречи да отвърне любезно и с усмивка.

Отвън в коридора я чакаше придружителят й от летището, който учтиво я осведоми:

— Госпожо, ще ви откарам до хотела ви. Моля, последвайте ме.

— Благодаря ви, много сте мил — отговори Оливера.

— Приятно ми е, казвам се Гийом — обърна се към нея мъжът и й подаде ръка.

— И на мен също, аз съм Оливера, но може да ме наричате Оли — сърдечно каза българката.

След краткото запознанство продължиха в мълчание до изхода на сградата, където пред входа ги чакаше ново пежо 605, с което Гийом я закара до хотела.

 

 

Сепна се от воя на внезапно включилата се аларма на някаква кола отвън. Тръсна глава и облиза изпръхналите си устни.

Все още беше под наркотичното въздействие на спомените за първите й впечатления от Леа, жената, която в последните години се превърна за нея в повече от приятелка. Копнееше в този миг да е наблизо, да я прегърне и да се сгуши в нея, както често правеше, докато живееше в старинната й къща… Но разстоянието помежду им бе огромно и от няколко години не се бяха виждали… Очите на Оли се напълниха със сълзи. Леа й липсваше. Помисли си, че е длъжна да се стегне, да намери сили и да замине поне за една седмица, за да я види. Тя беше самотна и бездетна, а Оливера бе най-близкият й човек. Укори се за егоизма си и за това че я остави толкова дълго сама. И двете си имаха лични драми, но можеха да се подкрепят, докато бяха заедно. Сега, когато живееха далече една от друга, разделени и затворени в себе си, дадоха възможност на мъката по-лесно и бързо да ги победи.

Докато се рееше унесено в спомените си, звънна мобилният й телефон. Наведе се бавно и го взе от нощното шкафче.

— Ало — тихо отговори на повикването Оли.

— Добър ден — разнесе се мъжки глас на френски.

— Добър ден, слушам ви — продължи и сърцето й за миг трепна.

— Госпожо Ганева, обажда се инспектор Саган от парижката полиция — с професионален тон продължи той. — Трябва да ви съобщя една неприятна вест.

При тези думи краката й се подкосиха и макар да бе седнала на леглото, й се стори, че ще се търкулне от него.

— Какво се е случило? Моля ви, кажете ми… — настоя трескаво и отчаяно.

— Познавате ли Леа Морел?

— Да, разбира се, тя е от кръга на най-близките ми хора. Нещо лошо ли се е случило с нея? — почти изпищя в слушалката българката.

— Тази сутрин икономката й я е намерила в безсъзнание във вилата й извън Париж. До нея на леглото е лежало написано и подготвено за пред нотариус нейното завещание. Там колегите ми са открили писмо с вашето име. Тя ви е упоменала като единствена и пожизнена управителка на Фондацията „Бернар Сабин“…

Преди той да довърши изречението си, Оливера го прекъсна:

— Но, кажете ми, моля, как е Леа сега и къде се намира?

— В частна клиника, където е в добрите ръце на своя дългогодишен приятел и личен лекар професор Бертийон.

— Дошла ли е в съзнание? Какво се е случило?

— Засега знаем само, че е взела голяма доза приспивателни, с цел да се самоубие, но прислужницата й Жозефин е влязла навреме и я е открила. Продължава да е в кома и лекарите не дават надежда, че ще се събуди.

При тези думи Оливера избухна в неудържим плач. Тресеше се от силни нервни конвулсии. Полицаят не успяваше да продължи разговора си с нея. След малко се поуспокои и каза:

— Всъщност защо, след като е опит за самоубийство, ми се обаждате вие, инспектор от полицията?

— Нищо странно няма, просто работим по случая за евентуално отравяне. Освен това сме длъжни да разберем мотивите на мадам Морел за подобно решение от нейна страна — делово отговори инспектор Саган.

— Ще се опитам да взема последния полет за Париж тази вечер — отговори Оли, — за да съм близо до нея.

— Или аз, или мой колега ще ви чакаме на летището, за да ви заведем в клиниката, ако искате да я видите, след това ви моля да се върнем в къщата на мадам Морел и да направим оглед във ваше присъствие. От завещанието се разбира, че вие сте единственият човек, който я наследява и е оторизиран да движи делата й.

— Добре, сега ме оставете да се приготвя, моля ви — раздразнено отговори жената.

— Да, разбира се, моля да ме извините. Само още миг ще ви задържа на телефона.

— Добре, слушам ви?

— Запишете си моите телефони, за да държим връзка с вас, докато пристигнете.

После издиктува номерата на мобилния телефон и на няколко стационарни в службата. Любезно си взе довиждане с нея и й пожела приятен полет, преди да прекъсне връзката.

Оливера се изправи в средата на стаята, неспособна да проумее току-що приключилия разговор с полицая. Беше невероятно, не можеше да повярва как така за един миг всичко може да се обърне с главата надолу. Никога дори не си бе помисляла, че Леа може да посегне на живота си. Та тя беше понесла смъртта на любимия си Бернар, който си отиде толкова млад и и остави неутешима вдовица през целия й досегашен живот.

Освен него бе загубила родителите си, но показваше всеки ден пред всички, които я познаваха, колко силна жена е, въпреки непоносимата й болка от скъпите загуби.

Сепна се, нямаше време за губене в размисли, грабна телефона и нервно започна да набира бюрото на „Ер Франс“, там все още работеше нейна позната, която евентуално можеше да й издейства да си купи билет за вечерния полет София-Париж.

На третото позвъняване тя вдигна. Не се наложи дълго да й обяснява. Служителката й каза да мине през офиса, да плати и да вземе билета си.

Оливера огледа хаоса, в който живееше от месеци, и се изплаши как ще успее да събере багажа си.

Погледът й се спря върху снимката на Мауро. Беше полулегнал върху кафяво — бежово одеяло, постлано сред буйна зелена поляна. Гледаше я с тъжните си очи и сякаш я съжаляваше в този момент. Изведнъж бурна ярост запълзя в гърдите й и тя запрати с непремерена сила попадналата й под ръцете нощна лампа с формата на клюмнало лале срещу фотографията в рамка. Когато двата предмета се сблъскаха, в стаята се разнесе специфичният звук на счупено стъкло, което се посипа на пода. Хартиената снимка се отдели от рамката и падна с лице нагоре върху теракотения под. Той отново я гледаше. Седна на пода близо до падналата снимка, взе я в ръце и се разрида безутешно. Не можеше да заповяда на сърцето си да спре да го обича. Колко много обичаше този мъж, как й липсваше в този миг, къде ли беше сега…