Весела Цалова
Греховност (28)

Апатията

Бездействието убиваше всяка фибра от тялото й. Апатията се бе настанила в съзнанието й и тя не успяваше да се отскубне от нея.

Живееше отново в малката си мансарда в центъра на София.

За щастие някаква студентка от провинцията се бе изнесла оттам, малко преди Оливера да се върне от Париж, и хазяинът много се зарадва, когато тя му се обади отново, че желае да я наеме.

Бяха дребни неща от всекидневието й, но когато се подреждаха добре, й даваха сила да си мисли, че животът в страната й не е толкова неудачен и сив. През малкото прозорче на скосения таван виждаше синьото небе над града, който обичаше, и се натъжаваше, щом то посивяваше от смога. Делеше пространство с книгите си, снимките и спомените.

Прекарваше почти целия ден в леглото в четене и преподреждане на неспокойните мисли в главата си.

Когато синът й идваше, винаги бе на разположение и демонстрираше, че се чувства отлично и е удовлетворена от бездействието.

Колегите й от вестника, в който работеше преди да замине, разбраха, че се е върнала, и започнаха да й се обаждат, за да я поздравят. Не бяха я забравили, както си мислеше тя. Дори главният редактор Маликов й телефонира и каза, че мястото е винаги вакантно за нея. Но поне на този етап тя не искаше да се върне.

От Париж често звънеше и Леа. Говореха дълго по телефона. Предимно французойката, защото Оливера слушаше. Тя бе добър слушател и приятелката й знаеше, че това е сигнал за нейната нова депресия.

Рафаеле, неаполитанският й колега, пишеше рядко, но изненадите му към нея не стихваха. Една сутрин, току-що беше станала, за да си направи кафе, на вратата й се позвъни.

„Кой ли е по това време?“

Отвори, на прага стоеше служител от DHL, който любезно й подаде огромен пакет. Помоли я да се разпише на получател и си тръгна.

Когато отвори грамадната кутия, оттам се подаде главата на огромно плюшено мече, което я гледаше мило с големите си черни стъклени очи. На дъното на кутията намери писмо от Рафаеле, думите му я зарадваха, а жестът му я трогна до сълзи.

Не беше сама, почти навсякъде по света бе оставила по един приятел, който мислеше за нея, но това не бе достатъчно, защото единственият човек, за когото мечтаеше, нехаеше за пропилените й чувства. Дали щеше да пребори болката? С апатия и депресии — едва ли, но нямаше сили да продължава да се сражава с вятърните мелници и да вярва в чудеса. Животът е реален, кратък и ясен.

Отвори прозореца на мансардата си и в стаята нахлу свеж въздух, чуваше хора на врабчетата, накацали по края на капандурата, и шума на събуждащия се град. Животът наистина продължаваше.

Изпи кафето си и седна да напише отговор на Рафаеле. Представяше си го кратък, но изведнъж я обзе желание да пише, да пише, без да спира, да излее душата си пред този мъж, с който бяха заставали очи в очи срещу опасностите. Той никога не я предаде, винаги бе готов да я защити и да й помогне, ако има нужда.

Накрая привърши и установи, че пликът, с който разполага, не може да побере изписаните с едрия й почерк листове.

Ядоса се, така — за нищо, заради един глупав плик за писмо. Нямаше как, трябваше да се облече, да излезе да купи нов и да пусне писмото в Централна поща.

Обземаше я ужас всеки път, когато й се наложеше да си покаже носа навън от апартамента, в който живееше.

Слънцето вече напичаше яростно и денят се очертаваше жарък и дълъг.

Избра светлосини дънки с безброй пайети в същия цвят по тях, сложи си тъмносиня блуза без ръкав, взе си чантата и излезе.

На стълбището срещна възрастната съседка от втория етаж бивша оперна прима, която я поздрави мило й й пожела приятен ден.

На входа на кооперацията две момиченца играеха на дама и когато тя се появи, се отдръпнаха, за да й направят път. Благодари им и в очите на едното дете видя синева, каквато имаше и в очите на Мауро.

Сложи си слънчевите очила и тръгна нагоре по улицата, пресече „Раковска“ и продължи напред, до пощата оставаше малко път.

Зданието бе пълно с клиенти както винаги. В салона за обработване на пощенски пратки, въпреки климатика не се дишаше от жега.

Купи плик от гъбообразния павилион в коридора на пощата, залепи го и се нареди на едно от многобройните гишета да изчака реда си, за да изпрати писмото препоръчано и с въздушна поща.

След около половин час приключи и излезе изпотена навън.

„Сега накъде?“ — запита се.

Насочи се неуверено към градинката на Народния театър. Там имаше огромно кафене с чадъри. Искаше й се да пийне нещо ледено и да позяпа минувачите, докато седи на открило. „Безделница!“ — упрекна се наум Оливера.

Сервитьорът — любезен и сръчен, почти веднага донесе поръчката й. Тя отпи с нескрито удоволствие от студения шейк и замижа доволно. Кратки мигове, в които забравяше за тревогите си и се наслаждаваше на дребните удоволствия.

Огледа се наоколо и видя бързащи напред-назад хора. Всеки един от тях носеше върху плещите си своите отговорности и проблеми.

На съседната маса седнаха две млади жени, облечени модерно и с вкус, в унисон с естествената им красота. Веднага се превърнаха в любопитна гледка за очите на насядалите мъже наоколо.

Запали цигара и продължи да рее погледа си. Прииска й се да отиде на театър, но сезонът бе свършил и трябваше да изчака до есента. Усмихна се сама на себе си заради абсурдните желания, които я връхлитаха рядко и не на място.

Върна се вкъщи за обяд. Приготви си набързо сандвич. Нахрани се, взе си душ, пъхна се под хладния памучен чаршаф, отпусна се и затвори очи. Насили се да заспи, но, уви, след десет минути се размърда, пресегна се и взе първата попаднала й книга от нощното шкафче. Погледна я и се ужаси — беше точно сборник с изследвания за сатанинските секти в Европа. Колко нелепо, искаше да се откъсне от тази тема, но забрави да прибере книгата в библиотеката и тя пак попадна в полезрението й.

Отвори я и се зачете, но вместо да следи написаното, мислите й я отведоха пак към преживяното преди около три години.

Пред очите й изплува отново образа на Антонио Рана, но не онзи чаровник, който виждаха приятелите му, а зловещата маска от ритуалите, в които бе главен участник.

След него изплува образът на Естер Бианки и фантазията й започна да се шегува с нея. Виждаше ги в ролята на насилник и жертва, цялото лице на Естер бе обляно в сълзи, сгърчено от болката и срама, а неговото — самодоволно и отблъскващо след половия акт.

„Полудявам!“ — помисли си Оливера.

Стана рязко от леглото и си наля чаша минерална вода. Взе цигара и започна да рови в чантата си за запалка.

Беше напрегната и нервна. Грабна мобилния телефон и се опита да се свърже с Леа, но тя не отговаряше.

След около минута се поуспокои.

Самотата я плашеше въпреки всичките й добри намерения да я приеме като благо, а не като наказание. В този миг имаше нужда от някого, с който да поговори… Синът й бе все още дете и не можеше да го товари със своите проблеми, приятели в София нямаше…

Беше сама със себе си и кошмарите си. Започна да се изпотява…

Колко много й липсваше Мауро. Как искаше сега да е близо до нея… Изпита необясним страх от предстоящите събития. Инстинктивно го долавяше, но не искаше да се довери на шестото си чувство, мразеше го, защото никога не я лъжеше.

Седна пред компютъра и започна да търси сайтове, свързани с проблема, който не я оставяше на мира. Колкото повече информация се натрупваше в главата й, толкова по-голям ставаше страхът й, но любопитството й да открие истината около Антонио Рана и Естер Бианки се беше събудило отново и все повече нарастваше. Убедена бе, че са свързани по някакъв начин.

Опита се отново да избере Леа, но не отговаряше нито вкъщи, нито на мобилния си телефон, а секретарката в офиса и не знаеше нищо за нея, защото не бе дошла тази сутрин на работа. Оливера започна да се притеснява за френската си приятелка, но разстоянието между тях бе толкова огромно, че не можеше да направи нищо, за да разбере къде е…

Минаха няколко месеца в неизвестност за местоположението на французойката.

 

 

През това време Леа се намираше във вилата си на около четирийсет километра от Париж в посока Реймс, община Кутевро в Серис.

Днес бе седнала зад старинно писалище и подготвяше завещанието си. Останала напълно сама след заминаването на Оливера, ден след ден линееше и този път се предаде без никакъв отпор в ръцете на неугасналото си страдание заради загубата на Бернар. Смисълът на живота й се загуби напълно. Нямаше деца, нямаше братя и сестри, нямаше си никого. Обичаше Оли като своя дъщеря, но тя трябваше да следва пътя си и не можеше да я задържи против волята й до себе си.

Леа си даваше сметка, че е само притежателка на материални блага, които не я интересуват, празнината в живота й не можеше да бъде запълнена с богатства и пари. Знаеше, че ще си отиде от този свят самотна и неразбрана и ще отнесе със себе си тайната, която й бе поверил нейният баща на смъртния си одър.

Старецът й поиска прошка заради собствения си грях, сега изкупуван от любимата му и единствена дъщеря. Мъгляви картини от детството й нахлуваха на приливи и отливи, а в слепоочията й туптеше прииждащата кръв.

Виждаше се отново сгушена в топлия скут на баща си, който бе неин идеал, неин идол, до деня на предсмъртната му изповед.

Как искаше да зачеркне този ден от миналото си, в който научи истината за неговото отвратително, двойствено съществувание. Не знаеше какво да мисли…

Изведнъж за нея от горд рицар се превърна в жалка отрепка.

Молеше я за прошка с отслабналия си глас, но тя не успя да му я даде. Не го упрекна, но в малкото оставащи му дни, преди да си отиде завинаги от света, не му промълви нито дума.

Грижеше се за него, но с търпението и всеотдайността на самарянка, без дъщерната обич, която до този момент бе изпитвала към него.

Останал вдовец и загубил дъщеря си, старецът молеше всеки ден смъртта да дойде колкото се може по-бързо и да го прибере при себе си.

В деня на погребението му Леа не пророни нито сълза. Роднините и приятелите на семейството им бяха потресени от нейната коравосърдечност.

Тя нямаше време за губене, за да мисли за тях. Концентрира вниманието си върху фактите и вече знаеше защо никога по никакъв повод не бе виждала своята първа братовчедка. Слушала бе от майка си, че е почти на нейната възраст, прекрасна и интелигентна жена, щастливо омъжена в Италия, отдадена на съпруга и синовете си.

Бедната й майчица цял живот не бе научила, че съпругът й е извършил мерзостта да се гаври с дъщерята на собствения си брат, позволил си „лукса“ да осквернява детското й телце…

Леа беше плът от плътта му и кръв от кръвта му и тази мисъл я унищожаваше, сякаш тя бе извършила престъплението.

От мига, в който разбра, започна да прави равносметка за бедите, които я бяха сполетели — година след брака си с Бернар лекарите им казаха, че няма да имат деца по нейна вина, след това съпругът й нелепо си отиде в разцвета на своя живот и тя остана напълно сама.

Вярваше, че Бог е изпратил нещастията върху нейната глава заради греховете на баща й.

След смъртта му, когато идваха дните и нощите на депресията, бродеше из огромната къща, обладана от неустоимото желание да отиде на гробището „Пер Лашез“, за да изрови стария извратен нещастник и да го остави кучетата да разкъсат останките му.

Убедена бе, че той си го заслужава, но не можеше да го направи. Щеше да съсипе и остатъка от живота си, ако се забъркаше в скандал. Веднага щяха да я обвинят, че е дъщерята изверг, а тя нямаше да може да се защити, защото ако разкажеше истината пред всички, щеше да съсипе и живота на братовчедка си. Повече от убедена бе, че тя също носи тайната в сърцето си и би искала да я отнесе със себе си в гроба.

 

 

Умопомраченията й преминаваха и Леа продължаваше с благотворителността, която раздаваше на всички нуждаещи се и най-вече на децата. Това донякъде й даваше покой, но съвестта й не можеше да бъде приспана и продължаваше да я човърка като червей.

Днес бе на предела на силите си, искаше всичко да свърши, да затвори очи и да потъне в мъртвешки сън завинаги.

Надигна глава и впери поглед през прозореца. Светлината бе силна и заслепяваща. Примижа от болката в очите си и отново видя в бяло и тюркоазено призрака на малкото момиченце, което вървеше към нея и протягаше пухкавите си детски ръчички напред, за да я прегърне. По ангелското й личице се търкулваха сълзи, големи като есенни гроздове, устничките й мълвяха нещо, но Леа не можеше да го долови… После всичко изчезна в мрак, който проряза светлото и го загърна като с було.

Сепна се — трепереше, беше изпотена и ужасена — викаше. Това бе един от многото й кошмари, които преживяваше, без да е заспала.

Днес се повтаряше за трети път и Леа вече губеше надежда. Знаеше, че бавно полудява.

На вратата настоятелно се почука и прислужницата притеснено попита:

— Мадам, всичко наред ли е? Имате ли нужда от нещо? Може ли да вляза?

— Всичко е наред, Жозефин, нямам нужда от теб — гласът й беше отпаднал от халюцинациите и нервния пристъп.

Бавно се затътри към леглото.

Струваше й се, че е на два пъти повече години, отколкото беше.

Краката й трепереха, имаше учестен пулс, а студените й ръце почваха да посиняват. Полегна си, без дори да се намести добре в огромното легло с балдахин, което й напомняше за прекрасните години съпружески живот, които бе имала с Бернар, за ласките му, за горещите нощи, когато се любеха бавно, с усещането, че утрешният ден никога няма да дойде.

Днес всичко бе различно.

Останаха тя, вилата, мебелите и старата несменяема прислужница Жозефин. А как бе мечтала в този двор с прекрасна къща да доживее да се радва на внуци, преди да разбере горчивата истина за безплодната си утроба.

Внезапно се надигна от леглото и с усилие отиде до писалището си, с треперещи ръце взе лист, химикалка и плик за писмо. Върна се в леглото и започна да пише.

„Този лист хартия, изписан с моя почерк, може да преобърне живота на много хора, но аз го дължа на онези от тях, които са запазили достойнството си…“ — помисли си и продължи да движи химикалката върху хартията.

Изтощена до крайност, след около час постави последната точка, подписа се, сгъна листа, пъхна го в плика и го залепи. Надписа името на получателя и се отпусна отмаляла върху пухкавата възглавница.

„Утре трябваше да отида при нотариуса, за да му поверя завещанието си. След това ще се оставя на милостта на безразличието и апатията. Но… защо да чакам?“

Протегна ръка към флакона с приспивателни…

— Доскоро, Бернар…

Това бяха последните думи, които изрече на глас, преди да затвори очи и да потъне в летаргичен сън.