Весела Цалова
Греховност (20)

Решението

Църковният часовник отбеляза четири часа с мелодичен камбанен звън. Пролетната неделя се приготвяше за залеза на слънцето. Бе отегчителен, бавен и ужасен следобед.

Мауро лежеше на канапето в кабинета си и пресмяташе наум плюсовете и минусите от връзката си с Леонора. От една страна, не искаше да бъде завладян от нея, но от друга — бе любопитен да я опознае в детайли.

Стана и се намести зад бюрото, където понякога трескаво пишеше, но по-често използваше само за подпора за главата си. Прекарваше дните в бездействие, макар че мислите му никога не преставаха да кръжат около жените и възможностите за нови завоевания.

И всичко това от мига, в който предаде Оливера и се ожени за Алесия. Ядосваше се. Нуждата да съблазнява нови и различни жени, които после да обладава, го принизяваше до нивото на четирикрако същество. Демонстрираше фалшиво удоволствие от излизанията, забавленията и пиянските запои, безразборните и перверзни сексуални връзки, после спеше с дни в зловещ унес.

Дълбоко в душата му стенеше гласът на неговия двойник, който го призоваваше да спре и да направи всичко възможно, за да изтрие петното от себе си пред Оливера, но беше глас в пустиня… Мауро вече не чуваше дори собствения си вътрешен глас.

С лекота, понякога далеч отвъд желанията си, привличаше жените. Проблемът да притежава която и да е от тях за него не съществуваше — млада, стара, грозна, хубава, можеше да ги има всички. Възползваше се от невероятния си шанс винаги да е предпочитаният, дори да се намираше в компанията на холивудски звезди. Въпреки това не се чувстваше удовлетворен, защото осъзнаваше, че точно в тази ирония се крие наказанието заради онова, което причини на Оливера, а след това и на законната си съпруга.

Следобедът беше твърде инертен, но това не пречеше да се обади отново на Леонора и да отидат на някое по-затънтено местенце, където ще има хотел и след вечерята ще могат да се отпуснат, без да бързат.

На сутринта щяха да отпътуват, все едно нищо не се е случило и да не се видят никога повече, освен ако не станеше чудо.

Леността му винаги беше за добро, макар че, съчетана с колебливостта му да взима решения, можеше да откаже и най-търпеливата жена от него. Ставаше точно обратното, сякаш с цялото си поведение ги омагьосваше и всички те го чакаха, изпълнени с търпение, което той не заслужаваше.

Не беше в състояние да оказва отпор на съдбата, която винаги решаваше вместо него. Окачваше като камъни на врата му опасности и заради липсата му на бдителност, дори на хитрина, бягството му от нея често се проваляше.

Първият път се опита да замине за Африка, но баща му успя да го свали от самолета минута преди да затворят вратата. Старият беше бесен заради поведението на сина си, защото Мауро имаше всичко необходимо, дори в повече, но неспокойната му натура все го тикаше към авантюри. Беше отнесен, дезорганизиран и лунатичен, а когато страдаше — пишеше…

— Странно занятие… — казваше баща му със съжаление и удоволствие, защото той даваше всичко от себе си за компанията и бизнеса, които носеха неговото име. Надяваше се първородният му син да продължи по неговия път, но уви, Мауро бе опърничав и несериозен. Гледаше на живота с други очи, различни от тези на баща си и братята си.

 

 

И днешната неделя щеше да отлети като всички останали в живота му…

„Не! — каза си той. — Ще се обадя на Леонора и ще я заведа в «Рибния ресторант на Джакомо», а след това ще наемем стая в хотела над него. Беше го решил предварително и този път не искаше да се отметне, както винаги се случваше с неговия колеблив характер.“

Набра номера й. След около три позвънявания тя отговори. Бързо, почти веднага прие поканата му. Отново се уговориха за среща пред църквата.

Стана и забързано започна да се приготвя. Трябваше да си вземе душ, да се обръсне, да сложи най-ефектния си спортно-елегантен костюм и да прескочи до цветарския магазин „Лилията“, за да купи подходящ букет за Леонора.

След час и половина бе готов и вече седеше в колата си. Преди да запали кървавочервената си спортна алфа ромео, изневиделица се появи майка чу:

— Мауро, сине, къде отиваш? Защо не се върнеш в къщата, а прекарваш времето си в офиса? Ти си имаш дом, ела си вкъщи, моля те… — приканваше го с тъжно напевен глас.

— Мамо, бързам, ще поговорим утре вечер, обещавам ти, сега ме остави да тръгвам…

— Къде отиваш? — попита тя. — Защо вече нищо не ми споделяш?

— Защото съм в депресия и не искам да говоря с никого за нищо — сопна й се.

— Къде отиваш? — повтори тя.

За да го остави на мира, реши да й каже:

— На вечеря в „Рибния ресторант на Джакомо“, но ако продължавам да говоря с теб, ще закъснея.

При споменаване името на ресторанта госпожа Бианки почувства как нервите й се изпъват като кожата на барабан, краката й се подкосиха, а сърцето й заби лудешки. Щеше да се строполи пред очите на сина си, но се овладя, защото той не биваше да разбере сконфузването й, свързано с нейното минало… Никой не трябваше да знае за него, дори и той, който бе заченат след онази злокобна среща с Антонио Рана в проклетия ресторант, в който отиваше сега.

— Приятна вечер, сине, и внимавай — каза дежурното си изречение.

— Да, мамо, до утре.

Колата вече тръгваше, когато той отвори прозореца и помаха за довиждане.

 

 

Леонора за първи път не закъсня, напротив — подрани, изпревари го и зачака. Както винаги, носеше елегантен костюм, но този път полата й бе по-къса, отколкото обикновено си позволяваше.

Стори му се смешна с минижуп на нейните години, защото краката й наподобяваха стволовете на вековни дървета. Но решението си беше нейно, навярно си мислеше, че така ще го съблазни по-бързо или може би кроеше планове за нещо по-сериозно — в края на краищата всяка стара мома имаше една-единствена цел в живота си: да мине под венчилото, независимо с кого и с цената на какво.

Пътуването бе кратко. Отново седяха в мълчание.

Той извади цигара и се опита да я запали, но тя го стрелна с поглед:

— Колко пъти да ти казвам, че не понасям цигарения дим заради астмата си? — раздразнено го попита.

Мауро като засрамено дете я върна в кутията и продължи да шофира изнервено, не само защото му се пушеше, но и заради властния маниер, с който го командваше в собствения му автомобил.

Пристигнаха. Природата бе в своя апогей, зеленината галеше очите им, ароматът на цветя се усещаше навсякъде, чуваше и ромонът на потока, от който Джакомо младши вадеше пъстървата.

Влязоха в заведението, настаниха се удобно на отдалечена от бара маса и тъй като любовта и сексът имат безкрайно много общи точки с храната Мауро бе решил да я изуми с гастрономическите си познания, с които щеше да подсили изкусителните си способности. Келнерът пристигна на мига с менюта и за двамата, но Мауро ги върна с обяснението, че ще поръча веднага. Сервитьорът се изпъна чинно и се приготви да записва.

— Като предястие ни донесете смесено плато от морски дарове и колбаси. — Така бе сигурен, че ще разбие сковаността в първата им романтична вечеря на свещи.

Трябваше да бъде благодарен на собственика на ресторанта, че освен речна риба предлагаше богато меню, в което имаше и почти всички видове ястия, приготвени с морска и океанска риба. Познаваше добре работата си, а клиентите му се отблагодаряваха щедро за неговия професионализъм. Като първо ястие искаме ризото с трюфели, за второ се спираме на деликатесна сьомга с подправки и задушени зеленчуци. Нека напитките, които ще съпровождат вечерята, са минерална вода и бяло вино. Това е засега, после ще поръчам и останалото.

След няколко минути масата им вече бе отрупана с блюда. Започнаха да се хранят с апетит, а когато привършиха, за да стимулира още повече въображението й, кавалерът предложи няколко типа кремни френски сирена, при което тя изпъшка тежко:

— Мауро, какво правиш, ще се пръсна от ядене!

— Не се безпокой, доброто хапване е полезно за организма — отвърна в същия неромантичен тон.

След което извика оберкелнера и поръча десерт „Креп Сюзет“, кафе и ликьор „Амарето ди Ороно“.

Помоли за нерафинирана захар за нейното кафе, а той предпочете да го изпие неподсладено.

Накрая на вечерята им поднесоха купа с екзотични плодове Леонора се зачерви от обилното хапване. Не се отказа от нито едно от предложените блюда и яде с вълчи апетит.

Мауро я наблюдаваше и не можеше да повярва на очите си, че дама с нейното самочувствие би могла да има подобно поведение. Беше претенциозна, но в същото време и първична, изпадаше често в противоречия, а след като пи алкохол, започна да му говори за странни неща — за мъртви, за универсалната енергия, за седемте чакри, за депресията си, за първата си сексуална връзка, когато, за да не загуби девствеността си, й се наложило да бъде обладана на нетрадиционно място.

Честата смяна на настроението й го изнервяше. Ту изпадаше в изблици на веселие, ту беше готова да заплаче или ставаше настървена и със злоба разказваше за нещо или някой, а ако обектът й бе жена, му показваше, че е в състояние да я убие. Липсваше й вътрешна дисциплина и самоконтрол, звучеше налудничаво. Говореше много и изводите, които правеше, го шокираха.

На въпроса му какво е животът според нея, тя му отговори, без дори да се замисли:

— Пътека, извеждаща към пропаст. Но ако имаме най-важното в живота — парите, пътеката може да има два изхода. — При което започна да се смее истерично.

Червилото й също разкриваше част от нейния характер — крещящо розово, цветът на еманципираната и войнствено настроената жена.

И тя наистина, когато искаше да го убеди в някоя своя теза, за да го стресне или постави в подчинение, тя обикновено говореше студено и грубо извисяваше глас.

Но това не бе всичко — Леонора почти винаги бръщолевеше само за себе си и личните си проблеми, без да се усеща, че го отегчава.

Егоцентрична и самовлюбена, не търпеше чуждо мнение и често влизаше в пререкания с него, ако не е съгласен с мнението й по даден въпрос. Няколко пъти го нервира до такава степен, че загуби за миг самообладание. Просто излезе от кожата си от яд, от словесните й нападки, гарнирани с лошите й женски навици, но успя да се овладее навреме и се направи, че не ги е забелязал.

През пролетта всичко се раздвижва и хората са склонни към щуротии и компромиси — това се отнасяше и за Мауро Бианки. Времето отговаряше на неговата нагласа и независимо от вътрешния си глас, че с тази жена нещата не са наред, искаше да стори нещо лудо и странно.

Тази вечер бе изпълнен с болезнена енергия и трябваше да я вложи в нещо откачено. Изпълняваше всичко напълно съзнателно и отговорно.

Между другото й подхвърли идеята, че тук има прекрасен малък хотел, в който могат да отседнат и на сутринта да си тръгнат.

В първия момент Леонора се замисли, но след това, дали под въздействието на изпитото вино, или защото и тя самата очакваше този момент, каза:

— Отлична идея, аз също съм уморена и една нощ сред природата ще ми се отрази добре на астмата.

— Окей. Извини ме за минута, ще изтичам до бара, за да помоля да приготвят стаята. — Без да изчака отговора й, стана и се запъти натам.

Останала на масата сама, тя осъзна, че Мауро говори само за една стая, а това, естествено, предполагаше интимност. Тя, разбира се, се престори, че не е разбрала.

Всяка друга жена на нейно място може би щеше да откаже или поне да се възпротиви от куртоазия, но тя прие едва ли не с радост.

Докато уговаряше с управителя двойната стая с вана, Мауро тайно предвкусваше победата си над нея. Поредната бройка в живота му. „Сякаш с конкурс ги избирам тези женички — мислеше си. — Всички са странни, истерични, неуравновесени, но готови за секс. Списъкът ми е пълен с мръсници…“

Не можеше да иска повече за себе си. Сам бе предопределил пътя си и нито веднъж не се опита да спре, да се покае, да потърси утеха в различно занимание. Осъждаше партньорките си в леглото, а не виждаше собствените си пороци, които вече го задушаваха.

Приключи с уреждането на стаята и се върна доволен при нея. Със сядането си се наведе и я ухапа нежно по ухото, след което й прошепна в него, че всичко е наред.

От топлината на дъха му, усети как тялото й се изпъна като струна и през него премина тръпка. Стана му приятно, защото никак не му се искаше да прекара нощта с фригидна жена.

Кръвта му се разлудува, надяваше се да успее да я склони и на някои от своите сексуални перверзии.

Леонора бе крайна, това го разбра още в началото, а сега бе дошъл мигът, когато можеше да я накара да се разкрие пред него. Искаше му се тя да приеме предизвикателството му и отхвърляше идеята да е скучна, мрънкаща и досадна дори в леглото.

Само с поглед се разбраха, че е време да се изнесат час по-скоро от ресторанта и да се усамотят в наетата хотелска стая.

Мауро плати обилната вечеря и остави щедър бакшиш на оберкелнера, след което с красива прелюдия към нежната любовна нощ, за която си мечтаеше, я докосна по лицето. Тя започна приятно да се отпуска, притискаше тялото си към неговото, докато изкачваха стълбите към втория етаж, на който се намираше стаята им, и той бе повече от убеден, че това е висок старт за сексуалната им авантюра.

Мауро отвори вратата и запали лампата, след което се обърна и взе в прегръдката си Леонора. Положи я нежно на голямото двойно легло, покрито с червен плюш. Бавно започна да я целува, същевременно ръцете умело разкопчаваха блузата й. Търсеше гърдите й, искаше ги докосва и да хапе зърната им.

За негова неприятна изненада установи, че сутиенът е с подплънки. Дори малките й зърна не бяха възбудени.

„Каква лицемерка! — каза си наум. — Успя да ме излъже, че изгаря от страст, а сега лежи под мен като талпа…“

Кръвта нахлуваше в главата му и чувстваше, че слепоочията му ще се пръснат под натиска й.

Въпреки всичко продължи по правилата на любовното изкуство, като се надяваше, че вцепеняването й се дължи на свенливост и постепенно ще се отпусне.

Спусна дясната си ръка надолу под пъпа й, а тя изведнъж скочи като ужилена от леглото:

— Не, не го прави, моля те…

Престори се, че не я е чул и продължи да я гали, успя да я накара да легне отново и да се отпусне. Впи устните си в нейните, които бяха сухи и студени като на мъртвец. Тя започна да го целува, отговаряше му вяло и с безразличие, което вече го ядоса, ето защо захапа горната й устна, след което вкара езика си дълбоко, докосваше чак сливиците й, сякаш искаше да я задуши.

Спря й притока на въздух и тя започна да се противи, а това още повече го настърви. Ухапа я по-силно, успя да я съблече с едната си ръка, а с другата галеше малките й гърди, но допирът с голото й тяло не го възбуждаше, напротив — искаше му се да я удари, да я нарани, струваше му се, че лежи до зомби.

Изтощи се от безуспешните си опити да я обладае, обърна се сърдито на другата страна и заспа моментално. Тя наистина бе фригидна и безчувствена, както предполагаше.

Между дългите часове на нощта след залеза и преди зората Леонора лежеше завита добре до Мауро и бе сигурна, че не го привлича. Не се чувстваше странно, нито се упрекваше. Знаеше, че ще се получи така. Успя да му демонстрира значителния спад в сексуалната си мотивация и невъзможността си да откликне пълноценно на еротичните му инициативи. Беше потисната, но потребността й от интимна близост не бе изчезнала напълно. Дълготрайното й отсъствие от живота я бе поизнервило, напрегнатостта й причиняваше безсъние, депресивни състояния и много други телесни симптоми. Организмът й изразяваше на своя език това, което тя не успяваше да изрече с думи, но почти се бе примирила със състоянието си. Не изпитваше неудобство или пък съжаление пред Мауро Бланки, защото за нея той бе поредният опит, с който доказваше на себе си, че като жена е свършена, физическата й фригидност доминираше и над духа й.

В нейния неподвижен, стъклен поглед бе запечатана историята на смъртта, разпадането, разрушението и отчуждението от другите. Двамата с красивия мъж, лежащ до нея, си бяха чужди един на друг като два залутани атома в пространството, които никога не можеха да се свържат в атомна кристална решетка, от която да се получи диамант и съюзът им да заприлича на здравата ковалентна връзка, в която са свързани въглеродните атоми.

Мауро страдаше от извънредно висока възбуда, беше перверзно настроен и притежаваше неподдаваща се на анализ творческа дарба. Когато чувството му за вина намереше удовлетворение в наказанията, които си налагаше сам, чрез необясними връзки със стари, зли, фригидни и истерични жени като Леонора, трудностите в съществуването му намаляваха.

Докато тя, обсебена от призраци, живееше в измисления от нея свят на сенките. Станала зависима от изблици на нервност и болезненост, искаше да си отмъсти на невидимия враг, който според нея бе виновен за състоянието на духа и тялото й. Търсеше го в лицето на всяко живо същество, което й се изпречваше на пътя. Не искаше повече да бъде сама, но в същото време отблъскваше всячески оня, който се опитваше да се доближи до нея. Бе изтъкана от противоречия. Двамата с Мауро бяха добра смес, за да разрушат не само самите себе си, но и тези, които ги заобикаляха.