Весела Цалова
Греховност (2)

Сватбата

Където има сватба без любов, ще има любов без сватба.

Бенджамин Франклин

Вперили бяха очи в свещеника, омагьосани от искрящо бялото му расо. Младоженецът — с гордо изражение и магнетичен син поглед, а булката — смирена и плаха, наклонила наляво нежната си глава, покрита с воала на непорочността. Около тях — навсякъде цветя. Белотата им упояваше душите им и притъпяваше сетивата им.

Гласът на божия служител ехтеше в изпълнения с хора храм. От време навреме се чуваше изхлипването на някоя застаряваща мома, която се потапяше в мечти и не удържаше сълзите си.

Сред букетите се открояваше младоженката, преизпълнена с щастие. В съзнанието й се рояха мисли за тяхното бъдеще, за неродените им синове, за радостите и скърбите, които ги очакваха, и най-вече за Мауро, за нежните му ръце, за очарователните му сини очи, за топлия му глас.

„Заслужавам ли го?“ — питаше се.

Крехката й фигура, толкова съвършена, че напомняше антична флорентинска ваза, създадена от велик майстор, сякаш ставаше още по-дребна под напора на мечтите. Младостта й, недокоснатото й от мъжки ръце тяло изгаряха от догадки за човека, който стоеше до нея и години наред бе живял сам за себе си, имал бе други жени, някои бе обичал страстно и всеотдайно, други — не, но миналото му бе изписано върху лицето, в дълбочината на очите му и бръчиците около тях. Въпреки всичко точно тя застана с него пред олтара.

„Не е ли това знак на съдбата, че може би съм най-достойната от всички предишни или просто безчетните му разочарования го принудиха да вземе решение в името на благородната си фамилия, от чисто биологичния дълг да продължи рода? — Въпросите продължаваха да изпълват съзнанието й. — Защо ли е толкова хладен, сякаш дъхът му е спрял, защо не ме поглежда дори?“ — питаше се булката и в душата й покълваше тъга.

Смирена, добродетелна и заслепена от любов, тя копнееше за прозаични неща като нежна обич, разбирателство и домашен уют.

Мауро нямаше право на избор и свободна воля, обстоятелствата господстваха над него и трябваше да им се подчини, пък и невестата бе подходяща за него, почти съвършена — интелигентна, смирена, добродетелна, вероятно щеше да бъде и добра майка на децата му. Опитваше се да убеди сам себе си, че постъпва правилно, но в сърцето му все още тлееше болката по безвъзвратно изгубената му греховна любов, която разбъркваше мислите му.

Представи си отново лазурните и дълбоки очи на жената, която обичаше. В тях можеше да се удави с радост. Къде ли се скиташе сега? Искаше да види отново безумно красивия й поглед, с който го изгаряше и в същото време го правеше като памук в ръцете си.

Стоеше до непорочната си съпруга, а мислеше за друга. Другата, която изостави заради материални интереси и слабост. Тръгна си, без дори да се сбогува, безсилен да я погледне за последен път и да й каже истината.

Спомените нахлуваха в главата му и бомбардираха съзнанието му. Дори и днес, в деня на сватбата си, той усещаше невидимото й присъствие в прекрасната църква „Санта Мария Асунта“, където се бяха венчавали неговите баби и дядовци, неговите родители, братята му, а сега и той.

Привидно всичко бе налице за щастлив празничен ден, но липсваше взаимност на чувствата. Даваше си сметка, че не обича младата жена до себе си.

„Не може да е истина, аз сънувам. Още усещам допира на ръцете й, виждам пред себе си нея, не свещеника…“

Съвестта му бавно и мъчително го разяждаше. Римите започнаха да нахлуват в съзнанието му, почувства ужасна тежест в главата си, а тялото му предателски се отказваше от него. Не успяваше да се овладее. Разкъсваща болка прониза сърцето му.

Имаше нужда от лист и химикалка, искаше за пореден път да пише за нея, да я увековечава в стиховете си, в които липсваха предразсъдъци и религиозни норми.

„Каква е тази тишина наоколо? — сепна се той. — Защо всички са вперили очи в мен? Къде съм?“

— Искаш ли тази жена за своя съпруга? — попита дон Лино.

Ушите на Мауро изпищяха от страшния въпрос.

— Да! — промълви той.

Решението му бе продиктувано от дяволското му сърце, което от време навреме се събуждаше в него. Ненавиждаше се и след отговора си сякаш загуби съзнание.

В църквата изведнъж притъмня, цветята и расото на свещеника вече не бяха бели, а сиво-черни, а фреската на Джанбатиста Тиеполо^[1], съхранена през вековете, помръкна и загуби хармонията на фигурите си. През оцветените прозорци спря да нахлува слънчева светлина, останаха само изплезените лица на демоните, които се подиграваха на фалшивото му целомъдрие и вяра.

 

 

На излизане от храма погледът му се луташе сред лицата на гостите, събрали се на стълбите, за да зърне лазурния поглед, без който трябваше да се научи да живее от сега нататък. Видя само физиономии, които не го интересуваха, и усети празнина, която го обгръщаше като лепкава пяна.

Мразеше се, искаше да си поеме въздух, опитваше да се събуди…

Осъзнаваше, че току-що бе изпълнил смъртната присъда над любовта си. Молеше за прошка обърканата си душа. Искаше възмездие за собствените си постъпки. Нямаше сили да продължи. Онези очи го следваха, споменът за гласа й го караше да потръпва от мъка. Никога вече не можеше да бъде с нея.

„Прости ми за несбъднатите ти мечти с мен, прости ми за всичко, това не бях аз, а моят зъл дявол, ти не го заслужаваш…“

— Мауро, скъпи, добре ли си? Ти трепериш, любов моя… — прошепна булката със сияещо лице, озарено от щастливото събитие и любовта, която изпитваше към своя жених.

Той не я чу или просто не пожела да й отговори. Взе я на ръце, както повеляваше традицията, и заслиза по червената пътека, постлана на църковните стълби, а засмените гости ги обсипаха с аплодисменти. В очите им Мауро изглеждаше щастливец, защото бе обичан, но в собствените си — клетник, който пропусна мига да обича, а времето бързаше и слънцето клонеше вече на заник.

Вдигна поглед към небето за молитва, но в обагрените в алено облаци за последен път видя очите й, нейния безумен поглед, който го обгръщаше и му причиняваше онази сладка болка в сърцето…

Отнесе съпругата си до пищно украсената сватбена лимузина, остави я да седне и нагласи помпозната й рокля, както се дооправят манекените на някоя лъскава витрина, настани се до нея с усещането, че седи до току-що закупена красива вещ, и продължи да мълчи, унесен в мисли за залеза на невъзможната си любов, безвъзвратно преминала във вечността…