Весела Цалова
Греховност (15)

Ангелът с прекършени криле

Мауро се превърна в демон, който притежаваше способността да пренася душата си от една личност в друга.

Върна се вкъщи след няколко дни. Нищо не се бе променило. Все същото разписание за хранене, неизменните погледи на близките му, които продължаваха да му демонстрират, че не одобряват поведението му и го осъждат като виновен за всичките нещастия, стоварили се върху почтената им фамилия.

Майка му се опита да разговаря с него, но неуспешно.

— Мамо, не мога да променя фактите, но и не искам да прекарам остатъка от живота си в мисли за миналото.

— Да, но поне направи така, че ние, твоите близки да усетим, че съжаляваш и държиш на нас…

Гласът й бе изпълнен с мъка, очите й — уморени, кожата на лицето й се сбръчка изведнъж след загубата на снаха си.

Тя обожаваше неговата вече мъртва съпруга. Познаваше я от дете, когато родителите й идваха за големите религиозни празници на обяд или вечеря в къщата им. Произхождаше от фамилията на много набожни, богати индустриалци от Североизточна Италия, беше получила солидно образование в католическия колеж „Дон Боско“ в Падуа, а след това се дипломира в католическия университет „Сакро Куоре“ в Рим. Имаше лъчезарен характер и всички я обичаха, с изключение на Мауро — нейният съпруг.

 

 

Майка ми избра тази жена за мен, защото я харесваше, без да ме пита какво мисля, баща ми ми постави условия от материален характер и трябваше да приема тяхното решение, за любов не ми споменаха, защото не ги интересуваха моите чувства, важното бе богатството на двете фамилии да се събере на едно място. Сега ме мразят и упрекват, а не виждат „гредата в собственото си око“.

Алесия беше прекрасен човек, но освен приятелски чувства към нея никога не съм изпитвал други.

Та аз я познавах от времето, когато беше момиченце, спомням си всичките празници, когато се виждахме и как с годините се променяше и превръщаше в красива девойка. Родителите ни са толкова близки, че за мен е била винаги като една от многото ми братовчеди. И изведнъж новината, че трябва да се оженя за нея…

Мауро се бореше с мислите си, докато майка му безуспешно се стремеше да го въвлече в диалог:

— Ти не ме слушащ, сякаш говоря на стената. Опитай се поне веднъж да се съсредоточиш върху това, което ти казвам, не бъди егоист! — В очите й имаше сълзи, гласът й трепереше, но както винаги не повишаваше тон.

— Слушам те, мамо, внимателно при това, но няма ефект, не го ли разбра? Кой ме въвлече в тази женитба, кой искаше този брак — аз или вие с татко?

— Ние, но ти също не го отхвърли…

— Да, защото имах поставени условия от баща ми и ти го знаеш много добре, не се прави на светица! — почти изкрещя Мауро. — Какво искате от мен сега? Алесия я няма вече и няма да се върне никога, знам, знам, че тя ме обичаше, но аз не я обичах… Не можех да обичам две жени едновременно.

При тези думи майка му впери поглед в него, сякаш й беше съобщил най-ужасната новина на този свят.

— Какво? За какво говориш, Мауро?

— Това, което чу. Обичах друга жена, а трябваше да се оженя за Алесия… Направих го, за да угодя на теб и татко, но по-добре да бях умрял в деня на сватбата ни…

— Защо не ми каза за това преди годежа?

— Ти се шегуваш, мамо, кога съм можел да споделя с теб каквото и да е? Щеше ли изобщо да приемеш моята любов? Водим безсмислен разговор, остави ме на мира, имаш и други синове, грижи се за тях!

— Не говори така, нараняваш ме, упрекваш ме, без да знаеш как щях да реагирам аз! — каза майка му и приседна на канапето до прозореца, защото краката й отмаляха и почувства, че ще се строполи на пода.

В душата й за пореден път бе настъпил смут, който не знаеше как да успокои.

„Къде сгреших с първородния си син?“ — питаше се и сълзите се стичаха по повехналите й страни.

— Не плачи, мамо, нищо няма да промениш. Трябва да приемеш реалността и да продължиш живота си, а аз моя. И, моля те, не ме разпитвай повече за нищо. Казах ти достатъчно!

Мауро се насочи към вратата и излезе от стаята.

Майка му остана с тъгата и тайните си, които нямаше с кого да сподели, а те тежаха на съвест й. Стореното от нея я връхлиташе чрез рояк спомени и тя все по-силно вярваше, че Бог продължава да я наказва, изпращайки нещастия в семейството й. Колко ли бе наранено сърцето й? През всичките тези години никога не се оплака и не показа пред никого, че носи своята черна тайна в душата си. Дори собственият й съпруг не знаеше и никога нямаше да научи. Тя се надяваше да я отнесе със себе си в гроба…

 

 

Мауро се затвори в кабинета си, пусна максимално силно стереоуредбата. Чрез звуците от музиката се опита да заглуши риданията си.

Този път не издържа, разговорът с майка му го отведе отново при Оливера. Болката му бе неугасима, не можеше да я потуши с нищо, дори да направеше оргия с престарели жени в къщата на родителите си пред очите им, пак нямаше да укроти дявола в себе си.

Чувстваше, че бавно умира от любов. Бе странен начин да свърши, той не вярваше в тези неща, но сега, когато го изпитваше върху себе си, усещаше, че е подложен на несравним тормоз. През главата му преминаваха желания да се самоубие, да замине и да я намери, да я отвлече и ако не иска да тръгне с него, да я убие и след това да свърши завинаги със себе си. Беше невъзможна любов, обречена на терзания и лудост, но не можеше да я забрави. „Какво ли правят ангелите с прекършени криле? — питаше се Мауро и след това си отговаряше — Превръщат се в демони…“

Пролетта бе в разгара си, природата се бе възобновила и се подготвяше да роди най-красивите си плодове. Светът продължаваше да живее и времето вървеше напред — неумолимо и дръзко.