Весела Цалова
Греховност (10)

Мауро

В същия час, когато Оливера и Леа седяха сгушени в тъмното със страдащи души, Мауро лежеше в семейното ложе и разсъждаваше:

„Оли не пожела да ми отговори на телефонните повиквания, цветята, които й изпратих, със сигурност не е приела, защото познавам нейния нрав. Когато се ядоса, не признава никакви жестове и извинения, а аз не само я ядосах, но и я нараних, а този път раната й не ще зарасне никога, колкото и да лекува времето.“

Намираше се в тежко състояние на неадекватност след всичките си постъпки в последните няколко седмици. Дори когато размишляваше върху тях, не успяваше да следва логическата нишка, а с всяка следваща стъпка, която правеше, допускаше все повече грешки.

Чуваше равномерното дишане на съпругата си, лежеше с отворени очи в тъмнината и имаше желание да скочи, да се облече и да вземе последния самолет, без да знае дестинацията, за да се махне завинаги от страната си и от всички, които го задушаваха. Беше наясно, че не може да избяга от самия себе си и това бе най-страшното наказание, което съдбата му изпращаше. В този миг си спомни куплетите на стихотворението със заглавие „Кой си ти?“, посветено на него от една от многото му любовници.

„Кой съм аз? — питаше се и не можеше да си отговори. — Може би съм ангел или демон — обсебен от мисли за смъртта и страстта, пропит от радости и болки, объркващ и съсипващ живота на много жени, който продължава напред към собственото си унищожение като личност.“

Среднощните му мисли го пренесоха в имението, където се срещаше с Кристина, съпругата на негов приятел, на която уж трябваше да помогне да преодолее депресията, в която бе изпаднала от години. Тя го повика, защото имаше нужда от него…

Имението се намираше в Швейцария — огромно, с внушителен замък в средата. В приемната му в продължение на петнайсет дни всяка сутрин я чакаше да слезе от будоара си и докато чакаше, бледа като призрак камериерка му донасяше чаша с питие, след което го оставяше сам. Чувстваше се странно, може би така му влияеше самата сграда, в която, въпреки че беше на стотици години, нямаше нищо западнало или остаряло. Навсякъде бе чисто, ново, лъскаво, като че е направено вчера. Обзавеждането беше пищно, естетско и луксозно. Тежки завеси и драперии по стените, големи пана с батални сцени, дебели килими по пода, барокови мебели от тъмно дърво, злато и сребро.

Когато Кристина слизаше по изящните парадни стълби на замъка, го правеше с жест на истинска аристократка, нито едно непремерено движение, нито една стъпка без финес.

След което го канеше да я последва и влизаха навътре в палата. Вървяха бавно по прави, дълги коридори, преминаваха през големи салони и галерии и колкото по-навътре влизаха, толкова по-силно усещаше как странна възбуда плъзваше от главата му и слизаше надолу към слабините му. Желаеше повече от всичко на света тази екстравагантна жена, по-възрастна от него почти с двайсет и пет години, която винаги повтаряше:

— Ти си моят нероден син.

Без интерес разглеждаше картините по стените, мозайките по пода и таваните, а цялата тази пищност неусетно го омагьосваше. Вървеше като опиянен до нея и се оставяше тя да го води. С всеки изминал ден чувството, че прави нещо греховно се засилваше все повече, но продължаваше да я чака сутрин, като се оправдаваше пред себе си, че го прави в името на приятелството.

Влизаха в нейната стая, където завесите се спускаха чак от високите тавани и се набираха по пода, а захвърлените тук-там скъпи рокли — като току-що изплъзнали се от ръцете на някой шивач, създаваха усещането, че са герои от приказка, където той и тя са безплътни сенки.

Тази жена го побъркваше, изтощаваше, подчиняваше, манипулираше и нахлуваше в душата му като тежка болест с дълъг инкубационен период. Чувстваше се слаб, изтощен и покорен. Превръщаше се в неин роб и бе готов да върши всичко, което поискаше от него. А тя наистина го желаеше със страстта на блудницата, загубила всяка връзка с реалността, освен плътската наслада, без която отдавна би си прерязала вените.

Полагаше го върху грамадното си бароково легло с хермелинова завивка и бавно започваше да го съблича, като не му позволяваше да говори, мълвеше само тя:

— Ти си моят нероден син, онзи, който аз убих и не позволих да се роди, изтръгвайки го от утробата си. Сега, когато си прероден от друга жена и аз те преоткривам всеки ден, искам да се насладя на тялото ти и твоята невинност. Кръвосмешението дори и индиректно ме кара да се чувствам жива, успокоява възпалената ми съвест и ми помага да продължа напред към собствения си ад.

Думи на луда, но той не реагираше, беше се оставил на страстта, която не бе негова, а създадена от нея и продължаваше да я възпламенява. Връзваше ръцете му, покриваше очите му с черна сатенена превръзка, която се плъзгаше по челото му като гол охлюв и след това го докосваше бавно и измамно нежно с устните си навсякъде, където можеше да го достигне. Той крещеше от възбуда, а тя го владееше и не позволяваше дори на тялото му да функционира по тривиалния начин.

Демон в дантели и диаманти, остаряла, но все още ослепително хубава за възрастта си. Беше изпитание за него, в което доброволно встъпи, увлечен от нейната греховност. Накрая, когато успяваше да я обладае, имаше усещането, че преминава през реалността и влиза в преддверието на дяволска пещера, кръвта в жилите му се смразяваше и тялото повече не му принадлежеше.

В тези греховни часове му се струваше, че позлатените барокови мебели са покрити с прах, нищо че бяха излъскани до блясък. Навярно прахта се посипваше от неговото достойнство.

Фонтаните навън сякаш спираха да пеят и той ги виждаше в представите си — пресъхнали и покрити с растителност, непозната за нашите географски ширини, измежду чиито въздушни корени се плъзваха сапфирени на цвят змии — дълги и грациозни като тялото на жената, което любеше…

Самата тя бе кукловод и той искаше да разкрие начина й, по който задвижваше своята марионетка, в случая него, но трябваше да я попита, вместо да търси отговора в себе си. Тъкмо това винаги го ужасяваше, защото не можеше да води диалог с тази жена, тя не го допускаше, говореше малко, а когато го правеше, винаги бе под формата на словесен порой от несвързани изречения.

Изучаваше я, без тя да подозира нищо, можеше да види едновременно с какво го съблазнява и как го манипулира, но бе неспособен да разбере съществуването й въпреки цялата си добронамереност.

Успя все пак да научи нещо покрай нея. Разбра колко е гадно да постигаш своето, без да те вълнува каква вреда ще нанесеш на другите. И когато накрая осъзна, че по-вредно същество от Кристина на земята няма, му стана ясно колко е ужасяващо. Мислеше си за прочетеното в Стария завет, където Мойсей казва: „Наказанието трябва да съответства на престъплението. Око за око, зъб за зъб“. Усещаше, че кръвта му е пълна с искри и те потичат по цялото му тяло, искаше да я накаже за това, което му причиняваше, но беше безсилен пред себе си и пред мисловното си желание за справедливост. Знаеше, че самата тя е жертва на насилието и последиците я карат да търси наказание от целия свят, но вместо това измъчваше него и себе си в напразни опити да си възвърне достойнството, силата и неродения си син, заченат от кръвосмешение.

Увлечен във видението си, не усети как нощта се опитваше да се измъкне „по английски“, но светлината на утрото яростно се бореше с нея, за да наложи новия ден, с нови надежди и изпитания за всички простосмъртни под слънцето.