Весела Цалова
Греховност (1)

Пролог

Преминаха по „Моста на свободата“ с бясна скорост. Мауро изпреварваше всяка кола, изпречила се пред неговата, пушеше нервно и говореше объркано. Почти не я поглеждаше. Беше изключил климатика и отворил прозореца откъм неговата страна. Вятърът внасяше аромат на гнило от лагуната. Жената, която пътуваше до него, го наблюдаваше и предугаждаше, че крие нещо…

Направи рязък десен завой и спря на паркинга на „Пиацале Рома“. Слезе забързано, отвори багажника на алфата, грабна куфара и раницата и тръгна към покрития платен гараж на около двайсетина крачки от мястото, където се намираха сега.

Дори не се обърна да види дали спътницата му го следва. Вървеше напред като побеснял. Искаше миг по-скоро да остави багажа й, да се сбогува с нея и да се махне от този венециански площад, който беше някакво недоразумение и в пълна противоположност с облика на града.

Пет минути чакаха гадните автобуси на градския транспорт и леките автомобили да профучават покрай тях, докато накрая достолепна възрастна дама в кабриолет спря и великодушно ги пропусна да пресекат улицата, която делеше двата паркинга.

— Пристигнахме — каза Мауро и остави чантите на нажежения асфалт.

— Да, благодаря ти, че ме докара дотук — несигурно отвърна жената.

— За нищо! Сега ще бягам, имам неотложна работа и закъснявам — допълни високият мъж, наведе се и набързо я прегърна.

С цялата си нежност тя го придърпа към себе си. Положи глава на рамото му и усети аромата на изпотеното му от юлската жега тяло. Имаше нещо злокобно в тази раздяла, през съзнанието й премина мисълта, че за последен път го вижда свободен. Притисна го още по-силно, затвори очи и си пожела този миг да е безкраен, но той нетърпеливо се отскубна от прегръдката й, докосна устните й със своите, обърна се и си тръгна.

Ревът на автомобилните двигатели заглуши риданието й. Тя се хлъзна по стената, на която се беше опряла и сепна в неестествено прегъната поза на тротоара.

Изведнъж обаче рязко се надигна, направи две крачки, застана на ъгъла на сградата и погледна към паркинга, където все още трябваше да е колата на Мауро.

Той седеше в купето и говореше с усмихнато и ведро лице с някого по телефона. Приключи разговора, запали мотора и потегли.

Разплаканата жена наблюдава как автомобилът му плавно и постепенно се отдалечи от погледа й… Лазурните й очи угаснаха.

Върна се при багажа си, седна върху куфара под палещото слънце и зачака служебната кола, която трябваше да я вземе оттук и да я откара в посока, която за нея вече не беше от значение.