Брандън Сандърсън
Към небето (34)

30.

— Затова съм почти сигурна, че тя никога няма да ме изхвърли — заявих, докато помагах на Дърдорко да стегне крилото на Ем-бот.

— Ти можеш да прочетеш повече в погледа на даден човек от когото и да било друг — отбеляза момчето. — Само защото този път не те е изхвърлила, не означава, че няма да го направи в бъдеще.

— Няма — натъртих аз.

— Няма — повтори Кръвожадния с тръбене като имитира тона ми, както се бе настанил на близката скала.

Дърдорко бе направил чудеса със счупеното крило на Ем-бот. Двамата с него бяхме свалили извитото парче метал, след това взехме частите, които можеха да се използват. Накрая, незнайно как, приятелят ми бе успял да убеди новите си супервайзъри да му позволят да се упражнява в една от фабриките.

С готовите нови части успяхме да възстановим цялото крило. През следващата седмица свалихме стария пласт материал за запечатване. Днес покривахме целия корпус с нов слой. След като бях започнала третия месец от обучението си, от време на време ни даваха време за почивка — затова днес ескадрата ни имаше само половин ден часове.

Върнах се рано и заварих Дърдорко да работи по кораба. Той полагаше материала с малко пръскателно устройство, а аз го следвах с машина, която се държеше с две ръце и приличаше на огромно фенерче. Синята й светлина стягаше материала и го заздравяваше.

Процесът, макар бавен и изморителен, запълни всички драскотини и вдлъбнатини по корпуса на Ем-бот. Гладкият, устойчив на влиянието на природните стихии материал запълни и заглади шевове, остави гладка, лъскава повърхност. Бяхме избрали черно, за да бъде като оригиналния цвят.

— Все още не мога да повярвам, че са ти позволили да вземеш тези неща — учудих се, след като бавно насочих светлината към местата, които Дърдорко беше напръскал.

— След като бяха толкова възторжени от дизайна на атмосферните ми гребла ли? — подхвърли той. — Те вече са готови да ме повишат в шеф на отдела. Никой не се поколеба, когато помолих да отнеса тези неща у дома, за да ги „разглобя и видя как работят“. Те са решили, че съм дете чудо с еклектични методи.

— Нали вече не се срамуваш? — попитах. — Дърдорко, тази технология може да спаси целия ЗСД.

— Знам — отвърна той. — Просто ми се иска… нали разбираш, наистина да бях детето чудо.

Оставих светлината на земята, за да си починат ръцете ми.

— Стига, Дърдорко! — Замахнах към крилото на Ем-бот, което сега блестеше с новото си черно покритие. — Да не би да ми казваш, че да оправиш крилото на технологично напреднал изтребител, при това съвсем сам, насред необитаема пещера с минимално оборудване, не е работа на дете чудо?

Дърдорко отстъпи назад, вдигна защитните очила и погледна крилото. След това се ухили.

— Изглежда доста добре, нали? Ще бъде още по-хубаво, когато запечатам и последната част. Нали? — Той грабна отново спрея.

Въздъхнах, протегнах се, но взех отново устройството. Последвах го, когато започна да пръска последната част от корпуса, близо до предната част.

— Значи сега ще прекарваш повече нощи с момичетата? — попита той, докато работехме.

— Не мога. Не искам да рискувам и да въвлека другите. Тази работа е между мен и Железен юмрук.

— Все още си мисля, че влагаш прекалено много в онова, което е казала.

Присвих очи.

— Железен юмрук е воин. Тя знае, че за да победи в тази битка, не може просто да ме сломи — тя трябва да ме деморализира. Трябва да може да каже, че съм страхливка, за да продължи да лъже за баща ми.

Дърдорко продължи да работи мълчаливо още няколко минути и аз реших, че не иска повече да коментираме по тази тема. Направи със спрея внимателна линия под корпуса, който стигаше до кокпита. След това заговори по-тихо.

— Браво, Спенса. Само че… ти питала ли си се какво ще правиш, ако грешиш?

Свих рамене.

— Ако греша, тя ще ме изхвърли. Нищо не мога да направя по този въпрос.

— Не говорех за адмирала. Говорех за баща ти, Спенса. Ами ако… нали се сещаш… ами ако наистина се е оттеглил?

— Баща ми не беше страхливец.

— Да, но…

— Баща ми не беше страхливец.

Дърдорко откъсна очи от работата си и срещна погледа ми. Бях така намръщена, че повечето хора биха млъкнали, но той устоя.

— Ами аз? — попита. — Аз страхливец ли съм, Спенса?

Яростта ми утихна, след това изчезна напълно.

Той се върна към пръскането на корпуса.

— Казваш, че ако се откажеш, ще докажеш, че си страхливка. Е, аз се отказах. Следователно съм страхливец. Най-лошото нещо, което можеш да си представиш.

— Дърдорко, това е различно.

— Коб страхливец ли е? Той е катапултирал, нали знаеш. Простреляли са го и е катапултирал. Ще го наречеш ли страхливец в лицето?

— Ами…

Дърдорко завърши покриването на последната метална част с черния материал и отстъпи назад. Поклати глава и ме погледна.

— Пумпал, може и да си права. Може и да съществува огромна конспирация за великото предателство на баща ти. Може и да знаеш, че се е уплашил. Той е просто човек и може да се е държал както понякога се държат хората. Може би проблемът е, че всички направиха голям проблем от тази работа.

— Не съм длъжна да слушам всичко това — заявих и оставих запечатващата светлина. Изфучах нанякъде, въпреки че единственото място, на което можех да кипя на спокойствие, беше в другия край на пещерата.

— Пумпалче, не можеш просто да ми обърнеш гръб и да се преструваш, че ме няма — заяви застаналия зад мен Дърдорко. — Пещерата е около двайсет метра.

Седнах. Кръвожадния дойде да подсвирква край мен, имитира недоволното ми сумтене. Както обикновено, така и не бях видяла как се придвижва. Начинът, по който той се появяваше единствено когато никой не го наблюдаваше, беше стряскащ.

Ако можех да съдя по звуците, Дърдорко сам взе светлината и запечата последната част. Седях с гръб към него, докато той работеше.

— Негодувай колкото си искаш — отбеляза той. — Сопвай ми се, щом искаш, но поне помисли над това. Ти наистина искаш да се противопоставиш на адмирала и на ЗСД. Може би трябва да помислиш да не им позволяваш да определят победата или неуспеха ти.

Изсумтях.

— Говориш като Еф Ем.

— Значи, освен че е готина, е и умна.

Обърнах се назад.

— Еф Ем ли? Готина?

— Има красиви очи.

Зяпнах го.

— Какво? — изчерви се той, докато работеше.

— Не ти се вързаха нито ръцете, нито езикът, нито нищо — отбелязах. — Какво си направил с Дърдорко, крелянско чудовище?

— Какво? — попита Ем-бот и светлините на крилата му засвяткаха. — Родж е крелянин, така ли?

— Сарказъм — отвърнахме едновременно и двамата. Приятелят ми довърши запечатването и остави уреда. Погледна ме. — Няма да повтаряш пред нея какво съм казал. Тя едва ли помни кой съм. — Поколеба се. — Нали?

— Разбира се, че помни — излъгах.

Дърдорко се усмихна отново. Сега изглеждаше различно. Толкова самоуверен. Какво се беше случило с него през изминалите два месеца?

Открил е нещо, което му харесва, осъзнах, докато поставяше ръце на ханша и се усмихваше на новия вид на Ем-бот. И наистина, корабът изглеждаше невероятно.

Цял живот двамата с Дърдорко бяхме мечтали за ЗСД. Какво обаче каза той, когато напусна? Това е твоята мечта, аз просто те следвах.

Когато реши да не остане пилот, той направи правилния избор. Знаех, че е така, но признавах ли си? Признавах ли си?

Станах, след това приближих до него и го прегърнах.

— Не си страхливец — заявих. — Аз съм пълна идиотка, ако съм те накарала да мислиш така. Ами това? Какво направи тук? Това е нещо много повече от „добре“. Дърдорко, това е направо невероятно.

Усмивката му стана още по-широка.

— Няма да знаем със сигурност преди да вдигнем кораба във въздуха. — Той погледна часовника си. — Имам достатъчно време, за да те видя как излиташ.

— Да излетя ли? — ахнах. — Искаш да кажеш, че той е готов да полети? Оправен ли е?

— Ем-бот? — повика го Дърдорко. — Какво е положението?

— Подемен пръстен функционира. Животоподдържащи системи за пилота функционират. Маневреност и контролни уреди функционират. Щит: в изправност. Светлинно копие: в изправност.

— Невероятно — заявих. — С подемния пръстен и подсистемите за маневреност мога да се движа във въздуха и да обикалям, но не и с разумна скорост.

— Все още ни трябва бустер — добави Дърдорко. — И нови оръдия; няма да рискувам сам да ги фабрикувам дори покрай новооткрития ми статут в инженерния отдел.

— Бустери: не функционират — добави Ем-бот. — Деструктори: не функционират. Хипердрайв ускорител: не функционира.

— Освен това нямам представа как ще излезеш оттук — рече Родж и вдигна поглед към тавана. — Как изобщо влезе тук, Ем-бот.

— Използвах хиперскок, за да се телепортирам — обясни Ем-бот. — Не мога… да ти обясня как работи. Единствено, че това устройство дава възможност за пътуване по-бързо от скоростта на светлината през галактиката.

Наострих уши.

— А това можем ли да го оправим?

— Доколкото виждам — обади се Дърдорко, — то не е счупено — просто липсва. Диагностиката на Ем-бот показва къде е въпросният „хипердрайв ускорител“ и това е празната кутия с панел в единия край. Някой вероятно е взел механизма — каквото и да е представлявал.

Я! Може старият пилот да го е взел.

Дърдорко прелисти тетрадката си, след това ми махна, за да погледна през рамото му.

— Почти съм сигурен, че оправих дроселите на счупеното крило — показа той рисунката. — Но той задължително пуска диагностика, за да мога да проверя дали всичко е наред. — Той обърна на следващата страница. — Щом разберем, че лети добре, ще мога да разглобя включващото за щита и да разбера — от спецификациите му — защо понася три пъти повече от стандартните щитове на ЗСД.

Ухилих се.

— Това вече ще те направи супер популярен сред инженери и дизайнери.

— Да, освен ако не започнат да стават подозрителни. — Дърдорко се поколеба, след това заговори по-тихо. — Аз все пак се опитах да погледна неговия механизъм на изкуствения интелект, но той не ми позволи да го отворя. Дори заплаши да го изгори. Твърди, че това устройство — заедно с други системи — е секретно. Стелт системи, комуникационни системи… някои от най-важните неща. Пумпал, ако искаме да помогнем на ЗСД, трябва да допуснем експерт, който да го разглоби и анализира. Аз съм дотук.

Усетих как нещо у мен се стегна, сякаш контролните уреди отказаха да се задействат, защото им липсва машинно масло. Погледнах Ем-бот.

— Той предупреди — продължи Дърдорко, — че ако го разкрием, ще се опита да унищожи собствените си системи, за да не би да наруши заповедите на стария си пилот.

— Може би… може пък аз да успея да му набия разум в главата.

— Не мисля, че Ем-бот е способен да прояви разум. — Родж погледна кораба и изглежда отново се възхити колко добре изглежда. Чист, прясно боядисан, източен и опасен. Четирите гнезда за деструктори, по две на всяко крило, зееха, а задният бустер липсваше. Иначе беше съвършен.

— Дърдорко — повиках го тихо, изпълнена със страхопочитание. — Не мога да повярвам, че ми позволи да те въвлека в това.

— Ако искаш да ми се отплатиш — отвърна той, — накарай Еф Ем да се срещне с мен за обяд някой ден в парка. — След това се изчерви и се обърна настрани. — Искам да кажа, ако някога стане въпрос, нещо такова. Или пък недей.

Ухилих се и го ударих по ръката.

— Значи все още си оставаш Дърдорко. Започвах да се тревожа.

— Да, да. Забрави онова, което казах, и да се съсредоточим над важните неща. Откаченият изкуствен интелект казва, че стелт системите му са достатъчно добре, за да не позволят на ЗСД да го забележат и трябва да приемем думата му за чиста монета. Какво ще кажеш? Искаш ли да го вземеш за един тестов пробег?

— Ангели небесни, да!

Дърдорко вдигна поглед.

— Някаква идея как да излезем? През тази пукнатина едва се провира един човек.

— Ами… аз може и да имам идея — отвърнах. — Само че ще стане доста мърляво. И опасно.

Дърдорко въздъхна.

— Не трябваше да очаквам друго.

 

 

Около час по-късно се качих в кокпита на Ем-бот. Почти треперех от вълнение. Настаних Кръвожадния на седалката до мен, след това се закопчах.

Малката ми пещера изглеждаше гола, след като прибрахме и кухнята ми, и инструментите на Дърдорко. Събрахме, каквото можахме в кокпита и изкарахме останалото с помощта на светлинното въже през пукнатината. Дърдорко се отдръпна на безопасно разстояние. Забавната част щях да я свърша сама.

Както повечето „забавни“ неща и този път щеше да има чупене на разни неща.

— Готов ли си? — попитах Ем-бот.

— Имам две състояния — отвърна той. — Готов и с изключена мощност.

— Не забравяй работата — подхвърлих. — Но усещането е страхотно. — Поставих ръце на контролната сфера и дросела, поех си дълбоко въздух и издишах.

— Държа да те уведомя — каза Ем-бот, — че чух какво си казахте двамата одеве, когато шепнехте. Когато Родж каза, че съм откачен.

— Предполагах, че ще чуеш — отвърнах. — Нали си кораб за наблюдение и разузнаване.

— Изкуственият интелект не може да е откачен — заяви той. — Можем, но само ако сме програмирани за подобно нещо. Което е обратното на лудост. Само че… ти ще ми кажеш, нали? Ако ти се сторя… откачен.

— Онази работа с гъбите е малко прекалена.

— Усещам. Но не мога да се сдържа. Заповедите ми са много силни. Както и последните думи на пилота ми.

— Притаи се. Никакви битки.

— И да го чакам. Да. Тъкмо затова не мога да ти позволя да съобщиш за мен на ЗСД, макар да знам, че по този начин ще помогна и на теб, и на твоите хора. Аз просто трябва да следвам заповедите си. — Той замълча. — Тревожа се, че ще ме качиш във въздуха. Дали пилотът ми е имал предвид да се „притая“ в смисъл „да остана под земята“ или е искал да ме предупреди „да не позволявам да ме видят“?

— Сигурна съм, че е имал предвид второто — отвърнах. — Ние просто ще се насладим на един бърз полет над района.

— Няма да бъде „бърз“ — отвърна той. — След като разполагаме единствено с дросели за маневриране, ще летим с бързината на човешки ход пеша.

Засега беше достатъчно. Включих подемния пръстен, издигнах ни бързо. Прибрах подпорите за кацане и ни обърнах в бавен кръг, след това се наведох на едната страна, а после и на другата. Ухилих се. Контролът беше много подобен, той откликваше с енергия, каквато моят Поко не притежаваше.

Сега въпросът бе как да изляза от пещерата. Изправих подемния пръстен на пантите му и носът на Ем-бот се вдигна. Стрелях със светлинното копие и го забих в пукнатината. Изтеглих го с помощта на ротационните дросели, след това прибрах подемния пръстен. Така се сдобихме с известна мощност, дори без бустер.

Светлинното въже се опъна. Прах и късчета камък се посипаха от тавана. Кръвожадния имитира звука зад гърба ми и затръби енергично, развълнувано.

Част от тавана пропадна, посипа се дъжд от скали и прах. Освободих светлинното копие, погледнах през дупката. Наблизо нямаше светлина, така че над нас се простираше тъмна, еднообразна сивота. Небето.

— Холограмният ти прожектор може ли да създаде проекция на нов покрив? — попитах Ем-бот.

— Да, но няма да е толкова сигурен — отвърна той. — Сонарите могат да проникнат през холограмата. Само че… Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто видях небето за последен път. — Той ми се стори умислен, въпреки че сигурно щеше да каже, че това е особеност на програмата.

— Да вървим — подканих го аз. — Хайде. Да полетим!

— Ами… — заговори тихо Ем-бот. — Да, добре. Да вървим! Искам да полетя отново. Само внимавай и ме пази да не ме видят.

Издигнах ни през дупката, след това помахах на Дърдорко, който бе застанал с нещата ни настрани.

— Включвам стелт механизми — уведоми ме Ем-бот. — Сега сме невидими за сензорите на ЗСД.

Ухилих се. Бях в небето. С мой собствен кораб. Натиснах дросела напред.

Останахме на място.

Ясно. Нямахме бустер.

Включих дроселите за маневри, които бяха предназначени за по-прецизно позициониране, отколкото за движение. И полетяхме. Съвсем бавно.

— Ура! — подвикна Ем-бот.

— Малко разочароващо, нали?

Независимо от всичко, направих малък лупинг за Дърдорко, докато диагностиката течеше. Когато завърших кръга, той вдигна палци, след това метна раницата на гръб и си тръгна. Трябваше да се прибере в Огнен рай, за да върне уредите за боядисване и запечатване.

Не можех да се насиля да кацна. След всичкото това време исках да летя малко по-дълго с Ем-бот. Затова стиснах лоста за височина. Контролната сфера можеше да накара кораба да се качи нагоре и надолу, да задейства подемния пръстен за по-прецизни маневри. Ако обаче исках бързо изкачване, това бе начинът.

Изтеглих го към себе си.

Изстреляхме се в небето.

Не очаквах да работи толкова добре. Устремихме се нагоре и аз усетих как джи форс ме притисна. Трепнах, когато разбрах колко бързо се движим и отпуснах лоста. Такъв джи форс щеше да…

… ме смаже?

Усетих ускорението, но не толкова, колкото трябваше. Едва ли бях включила повече от три джи, макар да ми се стори, че са много повече.

— Какво правиш? — попитах.

— Може ли да уточниш? Имам над сто и седемдесет полуавтономни подпрограми, които…

— Джи форса — прекъснах го аз и погледнах през прозореца, наблюдавах как земята се отдалечава със стряскаща скорост. — Би трябвало вече да съм в безсъзнание.

— Да, това ли? Да. Гравитационните ми капацитатори са способни да поемат шейсет процента от джи форса с максимален праг от над сто по земните стандарти. Предупредих те, че вашите кораби имат примитивни системи за справяне със стреса на пилотите.

Изтеглих лоста за височина и корабът престана да се издига.

— Искаш ли да включа ротационното управление на джи форса, за да подпомогна още повече поносимостта? — попита Ем-бот.

— Както когато седалката ми се върти ли? — попитах, когато си спомних какво ми беше обяснил Дърдорко за Ем-бот. Хората не понасяха добре джи форса в обратната посока — за нас бе много по-трудно да поемем натиска надолу например, защото кръвта се изтласкваше в краката. Ем-бот можеше да компенсира това, като завърти седалката и така щях да поема натиска назад, а тялото ми щеше да го понесе по-лесно.

— Засега не — отвърнах. — Нека първо свикна с това как летиш.

— Добре — съгласи се Ем-бот.

Бързо достигнахме 100000 фута, което бе максимумът, до който обикновено летяхме с кораби на ЗСД. Посегнах, за да го спусна, но се поколебах. Защо да не се качим още малко по-високо? Винаги бях искала. Сега нямаше кой да ме спре.

Продължих изкачването, докато индикаторът не достигна 500000 фута. Там най-сетне забавих, насладих се на гледката. Никога не се бях качвала толкова високо. Планинските върхове приличаха на смачкани листове хартия. Най-сетне видях извивката на планетата — и не само някаква загатната извивка. Имах чувството, че мога да се изправя на пръсти и да видя цялата планета.

Все още бях на половината път до пояса отломки, за който ми бяха казали, че в ниска орбита е на около милион фута. От тази височина го виждах много по-добре. От земята виждах само загатнати форми, купове метал, натрупани върху други купове метал, осветени от източници, които не забелязвах.

Докато го гледах, разбрах, че е на над сто километра нагоре и огромните му размери ме смазаха. Малките петънца, които приличаха на отделни точки… те изглежда бяха огромни като отломъка, който се разби по време на битката преди седмица.

Всичко беше просто огромно. Зяпах с отворена уста, разглеждах многобройните части, които се въртяха и блъскаха в езотерични орбити. Повечето бяха просто сенки, които се движеха, извиваха, пласт след пласт.

— Искаш ли да се приближим? — попита Ем-бот.

— Не смея. Казват, че някои от късовете ще открият огън по мен.

— Някои от тези късове са очевидно остатъци от полуавтономна мрежа за защита — обясни той. — Като виждам сенките на външните платформи, мога да кажа, че там има разрушени корабостроителници и дронове за разграждане на материята.

Наблюдавах как късовете се местят, движат, местят и се опитах да си представя времето, когато всичко това е функционирало. Когато е било използвано. Когато тук са живеели хора. Свят над света.

— Да, някои от тези защитни платформи очевидно са действащи — потвърди Ем-бот. — Дори на мен ще ми бъде трудно да се промъкна покрай тях. Обърни внимание на астероидите, които осветих на екрана; кратерите по повърхността издават древното им предназначение. Някои стратегии за скриване на планета включват пренасянето на междупланетарни тела на определена позиция и пускането им. Това може да постигне всичко от заличаването на определен град до катаклизъм, който да доведе до пълно унищожение.

Въздъхнах тихо, ужасена толкова, че дори не си го представих.

— Ами… не че съм създаден като боен кораб — напомни Ем-бот. — Не разбирам от бомбардиране от орбита, не е заложено в програмата ми. Вероятно някой някога ми го е казал.

— Мислех, че не лъжеш.

— Не лъжа! Убеден съм, че съм напреднала форма на добре въоръжен стелт кораб, защото това е щяло да ми помогне за по-доброто събиране на гъби. Това съвсем не е ирационално.

— Значи, всичко, което креляните трябва да направят, за да ни ликвидират, е да тласнат някои от тези астероиди долу — предположих.

— Малко по-трудно е, отколкото го представяш — отвърна Ем-бот. — На креляните ще им бъде необходим достатъчно добър кораб, който да премести нещо толкова огромно със значителна маса. За целта ще бъде нужен миночистач, но пък защитните платформи ще го свалят с лекота. По-малки кораби могат да се промъкнат през пролуките. Но това, предполагам, го знаеш, след като знам колко често се биете с тях.

Отпуснах се на седалката и си позволих да се насладя на гледката. Ширналият се под мен свят, небето, което някак бе станало по-малко, отколкото преди. То бе просто една тясна лента около планетата, скрито от пояса отломки.

Гледах нагоре известно време, възхищавах се на невероятните движения на пояса — огромните късове и платформи, които се движеха в съответствие с древен, езотеричен модел. Пластовете изглежда бяха десетки, но в този момент — за втори път в живота ми — всичко си идваше на мястото. И аз се взрях към космоса. Истинска безкрайност, накъсана единствено от няколко трепкащи звезди.

Кълна се, че можех да ги чуя. Шепот. Нямаше ясно изречени думи, беше нещо истинско. Бабчето беше права. Ако се вслушах внимателно, можех да чуя звездите. Те звучаха като рогове по време на битка, зовяха, привличаха ме към себе си…

Не се прави на глупачка, помислих си аз. Нямаш бустер. Ако креляните те открият, ще бъдеш като неподвижна мишена.

С неудоволствие започнах да се спускам. За един ден май беше достатъчно.

Спуснахме се бавно, оставихме гравитацията да свърши по-голямата работа. За съжаление се бяхме отклонили на известно разстояние заради вятъра, затова, когато се приземихме, трябваше да ни насоча — със смешните дросели за маневри — към дупката.

Всичко отне толкова много време, че когато се върнахме, аз вече се прозявах. Кръвожадния имитира звука на прозявката ми от одеялото, на което го бях сложила зад седалката ми.

Най-сетне се спуснахме в пещерата и кацнахме близо до оригиналното място на Ем-бот.

— Може да се каже, че това беше невероятно първо забавление — рекох.

— Ами да — рече Ем-бот. — Качихме се много високо, нали?

— Ако можех да измисля начин да се сдобия с бустер, щяхме да полетим истински за нула време.

— Ами…

— Можеше да се пробваш да се биеш с креляните, ако искаш — продължих, за да пробвам дали мога да го тласна още по-напред. — Можем да го направим, докато си се „притаил“ — просто няма да казваме на никого и нищо кои сме! Черният фантомен кораб без позивна! Намесва се в боя, за да помогне на ЗСД в момент на нужда!

— Не мисля…

— Представи си, Ем-бот! Лавираш, промъкваш се сред експлозиите на преграден огън. Извисяваш се, устремяваш се напред, доказваш, че си по-силен от враговете. Носи се велика симфония на разрушение и мощ!

— Или още по-добре, да си седя в пещерата! Без да правя разни такива!

— Можем да се бием, докато си в стелт режим… — предложих.

— И това е обратното на притаявам се. Съжалявам, Спенса. Не трябва да се бия. Можем да летим отново — това ми хареса, — но никога не можем да влезем в битка.

— Не можем да влезем в битка — добави Кръвожадния.

Изключих подсистемите на кораба, след това се отпуснах на седалката и усетих, че ми прилошава. Имах достъп до нещо страхотно, нещо мощно, нещо невероятно, но не можех да го използвам. Разполагах с оръжие, което не искаше да го вдигна. Какво да правя?

Не знаех. За мен най-притеснителното беше, че корабът ми е… да, страхливец.

Въздъхнах и започнах да се подготвям за лягане. Разочарованието ми към Ем-бот се стопи; бях твърде развълнувана, след като го вдигнах във въздуха.

Когато най-сетне се настаних — на спуснатата седалка, завита в одеяло, Кръвожадния се премести на сгъваема поставка до таблото, — Ем-бот заговори тихо.

— Спенса? — повика ме той. — Нали нямаш нищо против? Да съм извън битката? Трябва да спазвам заповедите си.

— Не е вярно, не трябва.

— Ами аз съм компютър. Това е всичко, което правя. Буквално не мога да преброя до нула без заповед.

— Трудно ми е да го повярвам — отвърнах. — След всичко, което си ми казал.

— Това е програма за личност при общуване с хората.

— Това са извинения — прозях се аз и изключих светлините. — Може и да имаш ум на машина, въпреки това си оставаш човек.

— Ама…

— Чувам те — прозях се аз. — Чувам душата ти. Също като звездите. — Това бе тихо тананикане някъде дълбоко в мозъка ми и досега не го бях забелязала. То обаче беше там.

Независимо от онова, което си мислеше, Ем-бот бе по-жив, отколкото предполагаше. Аз просто го усещах.

Унесох се.

Той заговори отново, гласът му съвсем тих.

— Заповедите са единственото, което знам със сигурност, Спенса. Старият ми пилот, целта ми. Това съм аз.

— Тогава стани друг.

— Ти имаш ли представа колко е трудно?

Замислих се за собствената си страхливост. Чувството на загуба, на неадекватност, че сега трябва да правя неща, за които винаги съм се перчела, че ще правя. Сгуших се в одеялото.

— Не ставай глупав — рекох аз. — Защо ми е да стана друга?

Той не отговори и най-сетне аз заспах.