Брандън Сандърсън
Към небето (30)

27.

Нед не дойде в клас на следващия ден.

Нито на по-следващия. Не дойде цялата седмица.

Коб ни занимаваше упорито с упражнения за преследване. Ние завивахме, лавирахме и се теглехме един друг, също като истински пилоти.

В минутите между упражненията гласът на Нед не ме оставяше на мира.

Страхливка.

Мислех отново и отново за това, докато седях в авиотренажора и правех упражненията. Бях прекъснала преследването и бях накарала Нед да изостави братята си. Имаше ли герой от легендите, който би направил подобно нещо?

— Статистика показва, че ако бяхте участвали в преследването още седем секунди — обясняваше Ем-бот, докато разглеждах холографското упражнение за битка в близък план, — щяхте да умрете при сблъсъка със земята или последвалата експлозия.

— Ти можеше ли да се намесиш в радио канала? — прошепнах, защото бяхме в класната стая. — Можеше ли да се обадиш на братята на Нед?

— Вероятно можех.

— Трябваше да помислим за това. Може би щяхме да се координираме и да им помогнем да избягат.

— И как щеше да обясниш тази неочаквана способност да хакваш комуникационните сигнали на ЗСД?

Гмурнах се в преследването на холографския крелянин и не отговорих. Ако бях истински патриот, отдавна щях да съм предала кораба на висшестоящите. Само че аз не бях патриот. ЗСД бяха предали и убили баща ми, след това бяха излъгали. Мразех ги тъкмо заради това… но независимо дали ги мразех или не, бях стигнала дотам, че да ги моля да ми позволят да летя.

Неочаквано това се превърна в поредната проява на страхливост.

Изръмжах тихо, използвах светлинното копие, за да заобиколя къс космически боклук, след това включих на свръхскорост. Прелетях покрай крелянския кораб и натиснах ОМП, свалих щитовете и на двата ни кораба, след това се завъртях около оста си. Това насочи носа ми назад, докато все още летях напред — но успях да стрелям с деструкторите по креляните зад мен и да ги унищожа.

Маневрата ми беше опасна, тъй като ме обърна наопаки и не виждах къде отивам. И наистина, друг крелянски кораб веднага се лепна от дясната ми страна и стреля по мен. Умрях със свален щит, докато предупредителният сигнал пищеше в ушите ми.

— Добра маневра — каза Коб в ухото ми, когато холограмата превключи. — Страхотен начин да умреш.

Свалих колана и станах, махнах шлема и го хвърлих настрани. Той подскочи на седалката и изтрака на пода, докато вървях към задната част на стаята, където започнах да крача.

Коб стоеше в средата на кръга от симулатори, около него се въртяха малки холографски кораби. Беше със слушалка, за да говори с нас. Погледна ме, докато крачех, но не каза нищо.

— Ангели небесни, Страннице! — изкрещя той на Кималин. — Този изтребител очевидно следваше S-4, очевидно се опитваше да те подведе! Внимавай, момиче!

— Извинявам се! — възкликна тя от кокпита си. — О, и за това се извинявам!

— Господине? — повика го Артуро, скрит вътре в тренировъчната холограма. — Креляните често правят това, нали? Подвеждат ни.

— Трудно може да се каже — изсумтя Коб.

Продължих да крача, изкарвах негодуванието си — главно насочено към мен самата — докато слушах. Макар да бяха подредени в кръг, гласовете им бяха приглушени от шлемовете и холограмите. Когато чух това, се успокоих, че когато шепнех на Ем-бот, останалите не могат да ме чуят, стига да не забравям да съм тиха.

Разговорите им по време на упражнението ме успокоиха. Постепенно спрях да крача и отидох отпред при Коб, близо до централната холограма.

— Онзи ден — продължи Артуро, — с огромната станция. Целта на атаката им не беше да ни победят, а да унищожат онова нещо и вероятно да ни попречат да спасим и използваме каквото можем. Нали така?

— Да — потвърди Коб. — Какво имаш предвид, Амфи?

— Само казвам, господине, че те са знаели, че то ще падне. Те живеят там горе, в космоса. Следователно са видели станцията още преди години. Могли са да я разрушат по всяко време, но са чакали, докато започне да пада. Защо?

Кимнах. И аз си бях задала същия въпрос.

— Няма как да разберем какви са мотивите на креляните — отвърна Коб. — Освен желанието им да ни унищожат, разбира се.

— Защо никога не са ни нападали с повече от сто кораба? — продължи да разпитва Артуро. — Защо продължават да ни въвличат в тези сблъсъци, вместо да организират една смазваща атака?

— Защо изобщо позволяват отломките да падат? — добавих. — Без тях няма да можем да си набавяме достатъчно подемни пръстени, за да им се противопоставяме. Защо ние не ги нападнем в пояса от отломки? Защо ги чакаме да слязат тук и да…

— Достатъчно упражнения — рече Коб и отиде при бюрото си, натисна копчето, което дезактивираше холограмите.

— Извинете, господине — подхвърлих аз.

— Не се извинявай, кадет — обърна се към мен Коб. — Няма нужда и ти да се извиняваш, Амфисбена. И двамата задавате добри въпроси. Свалете всички шлемовете. Изправете се. Сега внимавайте. Знаем от колко време продължава всичко това, а знаем плашещо малко за креляните, но ще ви кажа онова, което все пак ни е известно.

Усетих как нетърпението ми расте, докато останалите сваляха шлемовете си. Отговори. Най-сетне.

— Господине — заговори Джорген и стана от мястото си. — Не е ли информацията за креляните засекретена, достъпна единствено за опитните пилоти?

Артуро изпъшка тихо и изви очи. Изражението му сякаш казваше: „Благодаря ти, Джорген, задето скапваш всичко“.

— Никой не обича дрънкалата, Джорген — озъби се Коб. — Млъквай и слушай. Трябва да знаете следното. Вие заслужавате да знаете. Като Пръв гражданин имам известно право да реша какво да кажа.

Върнах се в тренажора си, когато Коб извика нещо на холограмата си: планета. Метален рой ли беше това? Около нея плаваха късове метал, но поясът боклуци се простираше по-далече — и беше по-дебел — отколкото предполагах.

— Това — посочи той — е приблизителният вид на планетата ни и пояса около нея. Истината е, че имаме бегла идея какво става горе. Изгубили сме много от онова, което сме знаели, когато креляните бомбардирали архива и командването ни в Ден-нула. Някои от учените ни смятат, че някога обвивка е обгръщала цялата планета, като метален щит. Проблемът е, че много от старите механизми горе са все още действащи — и те имат оръжие.

Той се загледа в холограмата на планетата — която блестеше в синьо и беше прозрачна, — от която излетяха холографски изтребители. Те доближиха пояса с космически боклук и бяха свалени от стотици деструктори.

— Там горе е опасно — продължи Коб. — Дори за креляните. Тъкмо затова старият флот е дошъл тук, на тази стара планета, която прилича на гробище. Малкото, което старите хора помнят, сочи, че Метален рой е била позната, но избягвана планета още по онова време. Щитът й пречи на комуникациите, а когато е бил изправен срещу старите орбитални платформи за защита, флотът ни едва е преминал, за да катастрофира на повърхността.

— Креляните не проучват много. На тях може и да им е било известно, че старата корабостроителница ще падне, но за да достигнат до нея през пояса отломки сигурно са щели да платят твърде висока цена. Изглежда са открили няколко безопасни подхода към планетата и използват предимно тях.

— Значи… — заговорих аз. Бях очарована. Всичко това бе съвършено ново за мен. — Можем ли някак да използваме старите платформи за защита?

— Пробвали сме — призна Коб. — Но и за нас е опасно да летим там — платформите ще стрелят и по нас. Освен това креляните са много по-смъртоносни в космоса. Нали не забравяте как е защитена планетата? Креляните имат странни, напреднали начини за комуникация. Щитът на планетата пречи на способността им да разговарят помежду си; предполагаме, че затова летят по-зле тук долу.

— Това е друг въпрос, по-незначителен — продължи Коб и сякаш се поколеба. — В космоса, далече от планетата, креляните могат… старите екипажи твърдят, че крелянската технология им позволява да четат мислите на хората. И че някои хора са по-податливи от други.

Спогледахме се с останалите. Никога досега не бях чувала подобно нещо.

— Не казвайте на никого какво съм ви разказал — помоли Коб.

— Значи… — обади се Артуро. — Това смущение в комуникациите и орбиталната защита са причината, поради която креляните не ни бомбардират от космоса.

— В началото на Висина — не спираше Коб — те се опитаха да прекарат по-големи кораби, но те бяха разрушени от орбиталната защита. Креляните могат единствено да прекарат малки, маневрени кораби, за да ни нападат.

— Това не обяснява защо изпращат сравнително малки части — настоя Артуро. — Освен ако греша, те никога не са изпращали повече от сто кораба. Нали така?

Коб кимна.

— Защо не изпратят двеста? Триста?

— Не знаем. Колкото и да четете секретните доклади, няма да откриете нищо освен откачени теории. Може би стотина кораба са максимумът, който могат да координират едновременно.

— Добре — не спираше Артуро, — но защо изглежда успяват да приготвят по една животозаличаваща бомба? Защо не натоварят по една на всеки кораб и не ги изпратят на самоубийствени мисии към нас? Защо…

— Те какви са? — прекъснах го аз. Артуро задаваше разумни въпроси, но, според мен, моят беше по-важен.

Артуро ме погледна, след това кимна.

— Знаем ли, Коб? — попитах. — В тези секретни файлове, знае ли някой? Виждали ли сме някога крелянин?

Коб смени холограмата на трепкащ образ на изгорял шлем и елементи от ризница. Потръпнах. Крелянски останки. Холограмата му беше много по-подробна, много по-истинска от артистичните образи, които бях виждала. Снимката показваше няколко учени застанали около една маса, на която бе поставено защитното облекло, тумбесто, обемисто. Малко квадратно.

— Това е всичко, което сме успели да възстановим — призна Коб. — И го откриваме само понякога в корабите, които сваляме. Един на сто или дори по-рядко. Не са човешки същества, това поне е сигурно. — Показа ни друг образ, холограма на по-близък план на един от шлемовете, изгорял по време на катастрофата.

— Съществуват теории — продължи Коб. — Старите хора, които са живели на Дръзки, говорят за неща, които са невъзможни за сегашния ни начин на мислене и разбиране. Може би причината, поради която никога не откриваме нищо освен защитно облекло е, защото няма какво друго да открием. Може би креляните са ризниците. В стари времена съществували легенди за нещо странно. Машини, които можели да говорят.

Машини, които могат да мислят.

Машини с напреднала технология за комуникации.

Неочаквано ми стана студено. Стаята сякаш избледня и аз застанах до симулатора и слушах какво казват другите някъде отдалече.

— Това е лудост — заяви Драйфа. — Парче метал може да мисли точно колкото камък. Или тази врата. Или манерката ми.

— Това е дори по-откачено от предположението, че те могат да ни четат мислите — натърти Артуро. — Не съм чувал подобно нещо.

— Очевидно в галактиката има чудеса, които не разбираме — заяви Коб. — Все пак Дръзки и останалите кораби са можели да прекосяват разстоянието между звездите за секунди. Мислещите машини обясняват защо толкова много от крелянските пилотски кабини са празни и защо в „броните“, които сме намирали, няма тела.

Машини, които могат да мислят.

След това Коб ни освободи и ние си събрахме нещата, за да отидем на вечеря. Кималин и Еф Ем се оплакаха, че са настинали — имаше някакъв вирус, — затова Коб предложи да се приберат в стаите си и да си починат. Каза, че ще накара някой от помощниците да им занесе вечерята.

Чух всичко това, но не се замислих. Вместо това седнах силно озадачена. Ем-бот. Кораб, който може да мисли, да се намесва в комуникациите ни, при това с очевидна лекота. Ами ако… ами ако ремонтирах крелянски кораб? Защо никога не се бях замисляла над това? Как бе възможно да съм толкова сляпа към тази очевидна възможност.

Той има пилотска кабина, мислех си аз, с надписи на английски. Има всякакви удобства за пилот. А твърди, че не може сам да управлява кораба.

Това обаче можеше да е лъжа и измама, нали? Той каза, че не може да лъже, но аз разчитах единствено на думата му. Аз…

— Пумпал — повика ме Коб и спря близо до моя тренажор. — Нали не си настинала и ти?

Поклатих глава.

— Просто това е богата тема за размисъл.

Коб изсумтя.

— Може да са просто измишльотини. Истината е, че след като изгубихме архива, почти всичко казано за едно време е просто слух.

— Имате ли нещо против да разкажем на Нед? — попитах го аз. — Когато се върне.

— Той няма да се върне — заяви Коб. — Днес сутринта адмиралът официално го извади от списъците с кадети.

— Какво? — изненадах се аз. — Той ли е поискал да бъде отстранен?

— Той не се яви, Пумпал.

— Само че… братята му…

— Ако не умееш да контролираш чувствата си, включително мъката, е знак, че не си годен за служба. Поне така Железен юмрук и останалите от ЗСД виждат нещата. Според мен е добре, че Нед вече не е с нас. Това момче и без това беше твърде умно за тази работа… — Той закуцука към вратата.

Отпуснах се на мястото си. Значи оставахме шестима. А след като човек не бе годен за служба, ако не успяваше да контролира чувствата си… какво означаваше това за мен? Всичко ми се струпваше. Загубата на приятели, тревогата за Ем-бот, гласовете, които нашепваха дълбоко в мен, че в действителност съм страхливка.

Цял живот се бях борила и държала предизвикателно, тръбях наляво и надясно, че ще стана пилот и ще бъда достатъчно добра. Какво стана със самоувереността ми?

Винаги си бях казвала, че когато успея — когато най-сетне стигна до мястото, на което бях сега, — няма да се чувствам толкова самотна.

Бръкнах в раницата и извадих радиото.

— Ем-бот, там ли си?

— Подемен пръстен: работи, но му липсва мощност. Бустери: не функционират. Хипердрайв ускорител: не работи. — Той замълча. — Искам да кажа да, ако си се объркала. Тук съм, защото няма къде да отида.

— Ти чу ли разговора ни?

— Да.

— И?

— И признавам, че направих някои изчисления за вероятността вътре в сградата да растат гъби, тъй като разговорът ви беше — типично за човеците — малко отегчителен. Но не напълно! Така че можеш да се чувстваш…

— Ем-бот. Ти крелянин ли си?

— Какво? Не! Разбира се, че не съм крелянин. Това откъде ти хрумна? Как можа да си помислиш… чакай, изчислявам. А-ха. Мислиш си, че след като съм изкуствен интелект, а те по всяка вероятност притежават изкуствен интелект, трябва да сме едни и същи.

— Не можеш да отречеш, че е подозрително.

— Щях да се обидя, ако можех да се обиждам — заяви той. — Може би трябва да започна да те наричам крава, тъй като имаш четири крайника и си направена от месо и имаш недоразвит биологичен и ментален капацитет.

— Щеше ли да знаеш, ако си крелянин? — попитах. — Може да си забравил.

— Щях да знам — натърти той.

— Забравил си защо си на Метален рой — изтъкнах. — Имаш една-единствена снимка на пилота си, ако това наистина е той. Не помниш почти нищо за моя вид. Може никога да не си знаел. Може депата ти за спомени да са били пълни единствено с откъслечните неща, които креляните знаят за нас и си измислил цялата тази история.

— В момента пиша нова подпрограма — уведоми ме той. — За да изразя възмущението си. Ще ми отнеме обаче време да я доизкусуря. Дай ми няколко минути.

— Ем-бот…

— Дай ми секунда. Търпението е качество, Спенса.

Въздъхнах, но започнах да си събирам нещата. Чувствах се празна. Куха. Не ме беше страх, разбира се. Аз се потапях в огъня на разрушението и се радвах на писъците на разгромените. Аз не се страхувах.

Може би някъде дълбоко в себе си бях… разтревожена. Отпадането на Нед ми беше оказало по-голямо въздействие, отколкото трябваше.

Метнах раницата на гръб и закачих радиото отстрани. Нагласих го така, че да светне, ако Ем-бот или някой друг се опита да се свърже с мен. Не исках той да започне да ми говори, докато вървя по коридорите, въпреки че нямаше защо да се притеснявам. Сградата беше празна; Коб ни беше освободил късно и останалите ескадри вече бяха отишли на вечеря. Не забелязах момчетата от военна полиция, нито поддържащия персонал, докато вървях бавно към изхода с натежали крака.

Не бях сигурна дали мога да продължавам по този начин. Да ставам рано, да работя цяла сутрин по Ем-бот. Да се изтощавам от уроците всеки ден, след това вечерта да се мъкна до пещерата. Спях на пресекулки, сънувах хората, които бях провалила или — още по-лошо — имах кошмари, че бягам…

— Пссст!

Спрях, след това погледнах към радиото, закачено отстрани на раницата.

— Пссссссссссссссст! Спенса!

Огледах коридора. От дясната страна видях Кималин, застанала на вратата, облечена в черно.

— Страннице?

Тя ми помаха нетърпеливо. Намръщих се подозрително.

След това ми се прииска да се ритна. Глупачка. Та това беше Кималин.

Отидох при нея.

— Ти какво…

— Ш-ш-ш! — прекъсна ме тя, след това се показа в коридора и надникна зад ъгъла. Даде ми знак да я последвам и вече напълно объркана, аз тръгнах.

Направихме два завоя по празните коридори — дори се скрихме в банята и тя ме накара да чакам с нея там, без да обясни каквото и да било, докато най-сетне не стигнахме в коридора с многото врати. Спалните на момичетата. Две непознати млади жени — облечени в гащеризони на пилоти с емблеми на ескадра Звезден дракон — си бъбреха пред една от стаите.

Кималин ме задържа там, присвита зад ъгъла, докато двете най-сетне тръгнаха в обратната посока. Забелязах, че двете с Кималин бяхме влезли през задния вход, обратната посока на столовата. Тя беше ли наистина болна или не?

След като двете момичета тръгнаха, главата на Еф Ем — късата й коса скрита под лъскава барета — се показа от една от вратите. Започна да маха нетърпеливо. Кималин хукна по коридора към нея и аз я последвах, хлътнах в стаята им.

Еф Ем блъсна вратата, след това се ухили. Малката им стая беше точно каквато я помнех, въпреки че едното легло беше изнесено, когато Утринна роса загина. Така на лявата стена оставаха две легла и едно от дясната. Между тях бяха натрупани одеяла, а върху скрина бяха поставени два подноса с храна: гореща супа в купички с тофу от водорасли и резени дебел хляб. Истински хляб. С истинска имитация на масло.

Устата ми се напълни със слюнка.

— Поискахме допълнителни порции — обясни Кималин, но те ни изпратиха супа, защото мислят, че сме болни. Но „Не можеш да искаш допълнително, когато вече имаш“, както казва Светицата.

— Махнаха допълнителното легло — посочи Еф Ем, — затова натрупахме одеяла на пода. Проблемът ще бъде с тоалетните — но ние ще пазим, когато искаш да отидеш.

Най-сетне се усетих. Те се бяха престорили на болни, за да внесат храна в стаята — и да я споделят с мен. Бяха ме вкарали тайно в стаята и ми бяха приготвили „легло“.

Звезди над нас. Усетих как у мен нахлу благодарност.

Щях да се разплача.

Воините не плачат.

— О! Струваш ми се ядосана — рече Кималин. — Не се ядосвай. Не намекваме, че си слаба, за да отидеш до пещерата си! Просто мислехме… нали разбираш…

— Че ще ти бъде приятно да си починеш — добави Еф Ем. — Дори великите воини могат да си починат от време на време, нали, Пумпал?

Кимнах, тъй като се страхувах да не ревна.

— Супер! — зарадва се Кималин. — Да нападаме. От тези тайни планове освирепях от глад.