Брандън Сандърсън
Към небето (22)

Интерлюдия

Адмирал Джуди „Железен юмрук“ Айвънс винаги четеше докладите за жертвите.

Бяха убити нейни хора. При всяка битка вземаше решения — някои погрешни — и това слагаше край на човешки живот. Може би съществуваше астрален баланс, който се пазеше сред звездите от древни Светци, които претегляха изгубения живот на Дръзки и онзи, който бе спасен.

Ако бе наистина така, това съотношение бе силно наклонено на една страна от днешната битка. Двама кадети бяха загинали след едва месец обучение в кокпита. Тя прочете имената им, опита се да ги запомни, макар да знаеше, че няма да успее. Те просто бяха прекалено много.

С много уважение остави списъка с имена и къси биографии върху бюрото си. Още двама пилоти бяха загинали, а съставянето на писма до семействата им щеше да отнеме значителна част от вечерта й, но се налагаше да го направи. За тези семейства загубата щеше да отнеме част от живота им.

Беше наполовина приключила — пишеше на ръка, вместо да използва пишеща машина — когато Коб най-сетне нахлу, за да й се разкрещи. Тя видя отражението му в медната повърхност на лъскавата лупа, която държеше на бюрото си. Реликва от много по-ранни времена. Той спря на прага, не й се нахвърли веднага, изчака я да довърши писмото. Тя се подписа най-отдолу, направи завъртулка с писалката — жест, който изглеждаше и необходим, и претенциозен в подобно писмо.

— Доволна ли си, Джуди? — попита най-сетне той. — След като уби двама от тях, доволна ли си, дяволите да те вземат?

— Не съм била доволна от години, Коб. — Тя се обърна в стола, облегна се назад и посрещна гневния му поглед. Очакваше, може би дори се наслаждаваше на неизбежното му идване. Добре че все още имаше някой, който да й се противопоставя. Почти всички останали, които се осмеляваха да го правят, бяха мъртви.

Той закуцука в малката стая, пълна с документи, спомени, книги — безобразно разхвърлян кабинет. Колкото и да беше странно, това бе единственото място, на което тя се чувстваше удобно.

— Не можеш да продължаваш по този начин — заяви Коб. — Първо намаляваш възрастта за теста, сега ги изпращаш в битка преди да знаят как се лети. Не можеш да стреляш безразборно и едновременно с това да крадеш муниции. Рано или късно ще останеш без куршуми.

— Да не би да предпочиташ да оставя Висина да падне?

Той погледна настрани, към стара карта, която тя продължаваше да държи на стената. Стъклото беше прашно от старост, а хартията вътре бе започнала да се навива. Беше план на Висина от разработката й преди почти цяло десетилетие. Бяха си представяли град с огромни квартали и просторни ферми.

Фантазия. Облагородяването на мъртъв свят щеше да се окаже по-трудна работа, отколкото бяха очаквали.

Тя се изправи и старият стол изскърца.

— Ще жертвам живота им, Коб. Без колебание ще поставя всички от ЗСД в опасност, ако това означава да защитя Висина.

— В даден момент загубите вече няма да си струват, Джуди.

— Да, аз знам кой е този момент. — Тя пристъпи към него и задържа погледа му. — Този момент ще настъпи, когато последният жител на Дръзки изпусне последния си дъх. Дотогава ще удържаме базата.

Ако изгубеха Висина, тогава Огнен рай щеше да бъде бомбардиран — апаратът щеше да бъде разрушен, както и възможността хората да правят кораби. Ако това се случеше, земляните от Дръзки щяха да продължат да живеят на разпокъсани кланове и да заприличат на преследвани плъхове.

Или трябваше да удържат, или да се откажат от това да се превърнат отново в истинска цивилизация.

Най-сетне Коб се отказа и си тръгна. От него липсата на оплаквания беше знак на съгласие.

— Забелязах — подметна Джуди, — че малката ти страхливка пристигна за битката едва когато по-голямата част от боя беше приключила.

Той се врътна към нея и засъска.

— Тя живее в гола пещера, Джуди. Съвсем сама. Наясно си с това, нали? Един от пилотите ти живее в импровизиран лагер извън границите на града, защото ти отказваш да й осигуриш легло.

Бе толкова приятно да види гнева му. Тревожеше се, че някой ден ще прегори. Беше друг човек след Битката за Висина.

— Знаеш ли какви са показанията й? — попита Джуди. — Сканирането на мозъка й? Някои от лекарите са сигурни, че са разбрали как да го забележат. Трябва да ти благодаря за тази работа. Да получа възможността да проуча дъщерята на Преследвач по време на полет може най-сетне да ми даде доказателство. Дефектът е у нея.

Това го накара да спре.

— Ние почти не разбираме какво означава — заяви най-сетне той. — А твоите лекари са предубедени. Няколко объркващи събития и някакви истории от миналото не са достатъчни, за да смажеш целия живот на момичето, особено на момиче, което притежава забележителен талант.

— Тъкмо в това е проблемът — отвърна Джуди. Остана изненадана, че Коб спори. Много политици отричаха съществуването на дефекта, но Коб? Той лично бе видял ефекта от него. — Колкото и полезни да са данните, не мога да рискувам да я назнача в ЗСД. Тя единствено ще разсейва хората и ще съсипе духа им.

— Теб може и да те разсейва. Може да съсипва духа ти. Начинът, по който се държиш, е срам и позор за ЗСД.

— Приказвай, каквото щеш, но аз съм ЗСД. Звездите да са ни на помощ. Друг не остана.

Той я изгледа свирепо.

— Ще дам на момичето лично радио. Няма да позволя един от кадетите да е извън обсега ми. Освен ако не размислиш и не й осигуриш легло.

— Ако й е прекалено лесно, може да реши да остане, вместо да постъпи разумно и да продължи напред.

Коб закуцука към вратата — отказваше да използва бастун, дори след толкова много години — но там спря отново и се подпря на рамката.

— Иска ли ти се някой от другите да беше оцелял? — попита той. — Соуса, Славей, Спор. Адмирал Хаймлайн.

— Всеки друг, но не и аз ли? — попита Джуди.

— В общи линии.

— Не съм сигурна, че бих искала те да командват — отвърна тя — Дори онези, които мразех.

Коб изръмжа, след това излезе в коридора.