Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (95)

Глава девета

Предстоеше ми да видя какво Хелър наричаше „малко семейно тържество“.

Стана десет часът. Пристигнаха десетки камиони и хиляди хора. Стражите на хангара въобще не се опитваха да спират някого, просто бяха отворили портата.

Празничните гирлянди и флагчета отвсякъде се набиваха в очи. Докараният „Тап“ не беше в кутийки, а в резервоари. Хората се наливаха от огромни халби. Някои оркестри вече се надсвирваха и обърканите мелодии заглушаваха тътнещото мърморене на гъмжилото. Човек би си помислил, че тържеството е започнало.

А не беше. Специалисти по дневни фойерверки бяха пристигнали по-рано и аз ги гледах добродушно, без да подозирам какво са намислили. Те дадоха сигнала за началото на увеселението!

От тяхната платформа нагоре изфуча „пламтяща планета“!

Издигна се половин миля, увисна и се завъртя, показвайки светещите си „континенти“, после се пръсна в огнено кълбо. Сигурно се виждаше от много мили околовръст! Това беше официалното откриване.

Тълпата закрещя весело.

Добре, де, казах си, тези зрелища са нещо обикновено — живеещите наоколо нямаше много да се учудят. Редовно ги устройваха при откриване на нов магазин или финална игра на „куршумена топка“. Нищо страшно. При това красиво.

Разположил се на стола, прикрит от парапета, аз можех спокойно да разглеждам ставащото долу. Усещах се могъщ, способен да контролирам без усилия всичко от мястото си.

Очите ми се спряха на вирнат кран над голям камион, стоеше по-високо и от мен. Изведнъж осъзнах, че гледам екип на „Домашен екран“. Многоброен екип! С многобройни камери!

Е, така да бъде. Вероятно фирмите, осигурили напитки за празнуващите, са ги повикали с надеждата да изкопчат малко безплатна реклама, стигаща до всяко семейство. Или мениджърът на танцьорките, или пък на трупата с планинските мечки. Хората на „Домашен екран“ си пъхаха носа навсякъде, но често не използваха заснетите кадри. Формалност.

Репортери! Коли на поне десет новинарски листа бяха паркирани около камиона на „Домашен екран“. Хищно ято журналисти с неизменните фотографи край тях. В края на краищата където има безплатно пиене, там има и репортери в изобилие.

Май се насочиха насам. Аха, разбира се! Хелър стоеше на площадката и те може би не разполагаха с негови снимки в пълна парадна униформа, искряща от знаците за награди. Изглеждаше достатъчно внушителен. Естествено, щяха да направят по няколко кадъра за досиетата си, ако им потрябваха в бъдеще. Оказах се прав. Атакуваха осемдесетте фута стъпала, опитваха се да изтикат конкурентите. Фотографите незабавно запищяха на Хелър да се усмихне, да погледне нагоре, да погледне надолу, да се обърне насам или натам и дори да се здрависа с един от най-известните репортери — сигурно искаше да се изфука пред децата си. И това не ми пречеше. Също обикновена формалност, всекидневие.

Зърнах онзи офицер от Флотското разузнаване — Бис. Говореше с трима репортери в подножието на площадката и сочеше към нас, те веднага повикаха фотографите си.

Аха! Разпознаваха къде е силата! Не идваха при Хелър! А право при мен! Време беше да се сетят.

Помолиха ме да стана и да заема различни пози. Не се съмнявах, че направиха много хубави снимки. След време щяха да ги продават на издателите на исторически книги. Като прецених на какви подвизи бях способен в момента, не бих се учудил да напишат цели томове само за мен.

След това пожелаха да застана до гърба на Хелър, така че той да бъде на преден план отляво, аз — малко назад и отдясно. Бис също се озова до мен, наставляваше ме да заставам в разни пози, но шепнешком, за да не безпокои Хелър.

Направиха снимки как се взирам в гърба на Хелър. Още не бяха доволни. Когато ми казаха, че съм имал природна актьорска дарба и би трябвало да гледам по-злобно и да скърцам със зъби, аз наистина започнах да се забавлявам. Изпълних всички поръчки и добавих свои хрумвания — потупвах торбичката с олово в дланта си, стисках бодливите си юмруци. Хелър нищо не забелязваше и продължаваше да бъбри с кого ли не.

Вече смятах, че са си свършили работата с мен, но не, накараха ме пак да седна на стола. Един помощник-фотограф разположи зад мен нарисуван фон — нещо като вход на пещера, съвсем реалистично изобразен. Изпъчих се пред камерата.

Но горящият от желание да помогне Бис не беше удовлетворен. Сочеше надолу и шепнеше, станах да видя какво иска. Върху цялата дължина на един бар бяха изложени кексове-фигури в естествена големина и много убедителни с цветовете си. Помощникът вихрено се понесе надолу, отчупи едната ръка от сладката статуя на нимфа, наплеска я с червен конфитюр и тичешком се върна да ми я даде.

Уведомих ги, че не съм гладен. Но те казаха, че искали да се уверят колко добре мога да играя, сега бих ли си придал хищен вид, докато захапвам ръката пред камерите? Реших, че за мен няма нищо по-лесно от това, нали бях природно надарен и способен на всякакви подвизи. Още снимки как примлясквам сладко над откъснатата ръка. Накрая те и Бис се съгласиха, че съм се проявил великолепно, и си отидоха.

Стотина момичета преминаха като на парад с танцови стъпки, развяваха огромни флагове. Загледах се в тях. Струваха ми се малко призрачни, но хубавички.

Тълпата вдигаше все по-силен шум, врявата изведнъж се надигна. Обърнах се да видя какво бе привлякло вниманието на толкова хора.

Една лимузина от Дворцовия град, плъзгаше се към площадката за кацане. От нея излезе капитан Тарс Роук, личен астрограф на Императора. Придружаваха го неколцина помощници, всички в парадни униформи, изглежда доставиха удоволствие на множеството с великолепието и блясъка си. Невъзмутимо тръгнаха към площадката ни, после нагоре по стъпалата. Кранът с камери на „Домашен екран“ се завъртя по-наблизо.

Роук раздруса силно ръката на Хелър, заприказваха се като стари приятели. Дочувах това-онова, когато репортер на „Домашен екран“ се зае да ги мъчи с въпроси.

— Съжалявам — обясняваше Роук, — но не мога да разкрия местоназначението на тази мисия. Дойдох само да пожелая на своя приятел Джет късмет и успех.

— Капитане, според типа на двигателите, монтирани на този кораб, не бихме ли могли да стигнем до извода, че мисията ще се насочи към родната ни галактика отпреди хилядолетия? Вероятно за да намери и пренесе древен паметник от руините на някогашната ни планета?

— Не съм казвал това — отби удара Роук. — Вие го твърдите.

— Но, капитане, това е „Влекач едно“, а от достоверен източник узнахме, че с него не може да се пътува вътре в галактиката, защото не е безопасно. Неговият близнак се е взривил.

В този миг си помислих: защо ли не отнеса кораба на ръце до Земята? Чувствах се в отлична форма за това. Наистина способен на необикновени подвизи! О, „Метедрин“, казах си, как съм преживял досега без теб? Какво превъзходно лекарство! Устата ми съхнеше, но нямах желание да се смесвам с тълпата, за да си налея „Тап“.

Мъжагите от хора на флота пееха една от техните си песнички и хората я подхванаха. Не усещах, че това е подготовка за следващия номер, но забелязах, че всички гледаха нагоре. Присъединих се към тях.

На около три мили над главите ни двеста и петдесет изтребителя на флота летяха в строй. Правят го много прилежно. Предполагам, че насочващият ги кораб има компютър, който постоянно ги напътства всеки поотделно и те веднага се престрояват. Превъртаха се в какви ли не фигури, до една съвършено изпълнени. Неочаквано се пръснаха на пет мили в небето.

И започнаха да стрелят! Дълги осем мили плътни ленти огън, ярки и на дневната светлина, оставящи бели облаци дим след себе си.

КЪСМЕТ, ДЖЕТ!

След секунди ударната вълна се стовари върху нас. Така гърмеше, че несъмнено всеки човек във всеки от петте града я чуваше. Дори земята грейна под яростния пламък на изписаните в небето букви.

Макар че духът ми се рееше някъде на височината на тези букви, отвътре ме боцкаше съмнение, че имаше нещо не съвсем подходящо за толкова секретна мисия. Не успявах да определя точно какво ме притесняваше, но нещо не пасваше. Хрумна ми какво не беше наред. Онези пилоти горе пропускаха веселбата! Хвъркаха из небето, без да пийнат и капка „Тап“.

Сметнах, че трябва да обърна внимание на някого за този пропуск, но те с гръм се спуснаха и кацнаха на полето наблизо, пилотите се изсипаха и се присъединиха към нас. Проблемът се уреди.

Дожаля ми и за хорицата от „Домашен екран“. Работеха толкова усърдно и все пак едва ли хващаха нещо, достойно да се появи в новините. Никой нямаше да използва заснетото от тях. Имаха купчини записи с танцьорки и камиони. Защо да показват още един? Успокоих се. Секретността на мисията си оставаше непокътната.

Разсеяно оглеждах вече десетхилядното гъмжило от хора на флота и апарата и тъкмо реших, че празненството отива към привършване, чух внезапен рев.

Някой посочи нагоре, мнозинството направи същото и ето — пристигаше въздушна лимузина в бяло и златно. Не можеше да бъде сбъркана с друга. Нали я обявиха на времето за подарък от милиардите почитатели от всичките сто и десет планети!

Възторгът отекваше болезнено в тъпанчетата ми.

— Хайти Хелър! — Така скандираха името й, че замалко хангарът да се лиши от покрива си! — Хайти Хелър! Хайти Хелър!

Усмихнах се. Разбирах какво искаше да ми каже Джет. Семейно тържество. Разбира се. Колко мило от нейна страна да намине при нас!

Кранът с камерите се завъртя стремително.

Хайти Хелър изпърха от лимузината, раздавайки въздушни целувки. Беше облечена като ангел!

Естествено. Церемонията по кръщаването на нашия кораб!

Ами добре, ще му дадем име и потегляме. Нищо интересно.

Всички оркестри и хорове се включиха в любимата й песен.

Камион с апаратура за специални ефекти се примъкна под нашата наблюдателна площадка и техниците защъкаха наоколо, но не забравяха и халбите с „Тап“.

Хайти с танцови стъпки изтича нагоре. Тя леко целуна Хелър по бузата и тълпата избухна в крясъци: „Хайти и Джет!“

И церемонията започна!

Триизмерно изображение на огромен бял облак изникна в небето. От него излезе ангел — но, разбира се, това си беше Хайти, чийто образ прожектираха върху облака.

Гъмжилото запищя от удоволствие!

Кълбящият се бял облак се спусна върху кораба.

Хайти се наведе над площадката и триизмерният й образ, висок сто и петдесет фута, направи изящно движение към кораба с двете си ръце.

Петте оркестъра изсвириха драматичен акорд. Двата хора нададоха протяжен вой.

Ангелът извика:

— Корабче малко, днес давам ти име!

Всички се смълчаха.

Ангелът сякаш се наведе и целуна върха на влекача.

Оркестрите и хоровете ревнаха отново и завършиха с трясък на цимбали.

Ангелът простря ръце напред и извика:

— НАРИЧАМ ТЕ ДА БЪДЕШ „ПРИНЦ КАВКАЛСИЯ“!

Оркестрите и хоровете запяха весело.

Тълпата пощуря!

А „Домашен екран“ не пропускаше нито миг!

Остатъци от здрав разум си проправяха път през мъглата в ума ми. Щом Хайти Хелър е тук, записът щеше да се появи по всеки екран на сто и десет планети. Ставаше още по-зле, като си помислих — някой само трябваше да набере името „Принц Кавкалсия“ на своя служебен, училищен или музеен компютър, за да узнае за „Народна легенда 894М“, сочеща недвусмислено къде отивахме, на Блито-3!

О, колко хубаво беше, че ми стигаха силите да работя с такива аматьори! Свръхчовешко постижение, но се справях.

Освен това Хайти не за пръв път даваше имена на кораби. Не беше задължително да излъчат записа. Нужна им беше по-основателна причина.

Специалистите по фойерверки се заловиха за работа. Церемонията завърши с дивашко изобилие от експлозии във всички цветове, видими на много мили. Изневиделица се появи свръхнова звезда! Сигурно я изстреляха по-рано, защото избухна на поне двадесет мили над земята и освети и без това огретите от слънцето градове на Волтар. Истинско зрелище!

Минута по-късно ни разлюля разтърсващият удар на взрива.

Участниците във веселбата до един размахваха заети с питиета ръце и кряскаха пожеланията си към „Принц Кавкалсия“.

Хайти отлетя към студиото си. Предположих, че краят наближава и е време да тръгваме. Повтарях си, че нищо лошо не се е случило. „Домашен екран“ нямаше да използва кадрите.

Дойде ред за представлението на дресираните планински мечки.

Стана ми приятно, когато Бъгз Бъни на подскоци дойде при мен и ми подари морковче. Не усещах глад, но го захапах.

— Няма да ти мътят водата с тия снимки, приятел — каза ми той на английски. — Без майтап.

Благодарих му за дружеската подкрепа. Винаги ми помагаше. Но се запитах да не би някой от товарните кораби току-що да е пристигнал на Земята? Би трябвало по-добре да проверяват има ли пътници без билет. Обърнах се да укоря Бъгз, но той изчезна.

Танцуващите мечки си бяха на мястото и тълпата им се радваше.

Изневиделица долу се появи Снелц, скъпият ми приятел Снелц със своята рота. Добър човек е този Снелц.

Ротата му излъчваше великолепие в черните си униформи. Носеха защитните си шлемове със спуснати маски и бластерните си пушки. Оркестър и хор на флота подеха маршова песен и в такт с ритъма й ротата на Снелц започна да изпълнява най-сложните пехотни престроявания, които можех да си представя. Квадрати, кръстове, минаващи една през друга редици. През цялото време въртяха пушките с всевъзможни движения. Но как е накарал стражи от апарата да научат това изкуство?

Множеството се изуми. Приветстваха гръмко края на всяка маневра.

Бластерните пушки стреляха — след всяко сложно завъртане изгърмяваха намален до минимум заряд. Маневра — бум! Маневра — бум! Внушително.

После изведнъж от всяка пушка излетя флагче. И трудните престроявания завършиха с плющене на многоцветни платна.

Последният изстрел напълни небето с конфети. Цялата рота застана на коляно пред кораба и взе пушките „за почест“, а искрящият хартиен сняг засипа кораба.

Гостите полудях! Че бяха ли виждали такова строево представление!

Шумотевицата заглъхна, щом Снелц заповяда на ротата:

— Свободни сте!

За миг настъпи мълчание. Проряза го глас на офицер от апарата, насочен към летците от флота:

— Да, бе, да! А вие, типчета такива, си мислите, че в апарата не знаем как да маршируваме!

Безмълвно напрежение покри тълпата като паднало одеяло.

Пилот отвърна с още по-силен глас:

— Техният капитан е бивш гвардеец от флота! Не е никакъв къркач!

Човек от апарата го цапардоса.

Някой от флота прасна някого от апарата.

Двайсетина юмруци от апарата се стовариха върху двайсетина челюсти от флота.

Стотина юмруци от флота отговориха с удар.

И започна меле!

Камерите на „Домашен екран“ не изпускаха нито миг.

Викове! Мощно запратени халби!

Присъстващите военни полицаи от флота скочиха да спрат боя.

И стражите от военната полиция на апарата се намесиха.

Военните полицаи от флота и от апарата се сблъскаха и се сбиха!

Падаха сергии, обръщаха се пейки. Мезетата служеха за снаряди.

А „Домашен екран“ снимаше ли, снимаше!

Хелър огледа отвисоко кипящата околност. Сграбчи микрофон, свързан към цялата система за оповестяване, и гласът му заглуши врявата:

— До всички оркестри и хорове! ЗАПОЧВАЙТЕ „НАПРЕД КЪМ КОСМОСА“!

Тези песни малко ги избива на декламация. Изпеят някой куплет по мелодията, после реват команди и така нататък.

Три от оркестрите бяха качени достатъчно високо над битката и започнаха встъплението.

Който от певците не се бе включил във въргала, изпя началото:

„Напред към Космоса!

Очакват ни звездите!“

И надут речитатив:

„Нагоре, нагоре, нагоре!

Високо, високо, високо!

Люковете затворете!

Мощността докрай включете!

Към небето, към небето!“

Халбите се пръскаха на шрапнели. Писъци и викове отекваха надалеч. Оркестрите и хоровете се стараеха да надвият шума:

„Напред към Космоса!

Планетата върти се долу.“

И пак декламация:

„Тътен, тътен, тътен!

Пламък, пламък, пламък!

Към целта се насочете!

Точен курс определете!“

В далечината се чуваше вой на сирени — вдигнати по тревога части за борба с безредиците летяха насам!

А хоровете невъзмутимо продължаваха:

„Напред към Космоса!

Към непознатите земи!

Огън, огън, огън!

Сила, сила, сила!

Мрака победете!

Коланите стегнете!

Петорно ускорение понесете!“

Сирените зловещо наближаваха. Първият от полицейските кораби тежко разтърси земята. Битката не спираше.

Хоровете крещяха с пълна сила:

„Космос, ти си мечта!

Космос, ти си лукавство!

Космос, ти си магия!

И никой не ти устоява.

Устрем, устрем, устрем!

Тласък, тласък, тласък!

Отново стремим се напред,

делим се от дом и любими.

С надежда и с ужас —

към звездната нощ.

Потегляме!

Потегляме!

Напред, КЪМ КОСМОСА!“

Камион-цистерна тромаво полегна настрана, потапяйки всичко в наводнение от „Тап“!

Полицаите, които кацаха наоколо, бяха от флота и от апарата. Сбиха се, преди да стигнат до портата.

„Домашен екран“ събираше впечатления.

Хелър каза:

— Няма да ги разтърват до вечерта! Влизай! Наближава обед. Отлитаме!

Влезе в пилотската кабина. Даде заповеди на спомагателната машинна зала и включи докрай всеки звуков лост на пулта пред себе си. Когато бутат нещо с лъчите си в безмълвието на Космоса, влекачите ги използват и за предаване на звук. Тези лъчи блеснаха около хангара, забиха се в земята и във всеки кораб на апарата наоколо. Свирки, сирени, гонгове и ударни сигнали зареваха едновременно. Оглушах!

Направих втори и последен неуспешен опит да затворя люка на въздушния шлюз. Не знам защо не успявах да подчиня ръцете си на никакво свое желание. Вече се издигахме нагоре и аз се проснах пред зейналия люк, главата ми увисна във въздуха.

Камерите на „Домашен екран“ се обърнаха, за да проследят нашия старт, както и двестафутовия полет надолу на моя шлем.

Сигналите на влекача не спираха. Боят долу също.

Вече няколко минути ръцете ми трепереха. А сега и тялото ми се разтърси от неудържими гърчове. Блаженството изчезна, изместено от крайна раздразнителност.

Казах си, че това е най-оповестеното секретно начало на мисия, за което някой е чувал!

На триста фута под нас, чужд на увлечената в заниманията си тълпа, стоеше самотен страж и с две ръце бясно изпращаше целувки след влекача. Графиня Крек! Не си е стояла на мястото в Спитеос! Била е тук през целия ден!

Далече долу на Волтар, сега тя изглеждаше съвсем мъничка. Замръзна неподвижно и сякаш се сви.

Някой ме хвана за петите, издърпа ме вътре и затвори люка.

Започвахме нашето широко обявено, несъмнено появило се по всеки екран на всяка планета, много секретно пътуване.

И само боговете знаеха какво ни очаква!