Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (82)

Глава пета

Собственикът, да бъде благословен, ни чакаше съвсем сам. Жилавият застаряващ мъж така потриваше ръце, че според мен малко оставаше да им смъкне кожата.

Магазинчето представляваше малко складче, демонстрационна зала и ниша с рафтове и тезгях. Наблюдателните устройства не заемат много място.

— Полковник, аз съм Спърк, собственикът на „Очите и ушите на Волтар“ — представи се той. — За мен е удоволствие да ви услужа. Обаче вие знаете, че секретните устройства можем да продаваме само на армията…

Полковникът му показа картата си.

Аз само за секунда размахах пред очите му картата на професор Гирант Слахб.

Чудесно! Казах му, че ни интересуват последните разработки на устройства, имплантирани в черепа.

Спърк не ни поведе към рафтовете. Там бяха обикновените „бръмбарчета“ за съпруги, желаещи да заловят мъжете си в изневяра, или за служители от Вътрешната полиция, интересуващи се от навиците на своите началници. Той внимателно набра комбинацията, отваряща масивната врата на сейфа, и започна да вади от него истинските съкровища.

— Голям късмет имате, че тъкмо разработихме някои прекрасни новости — доволно изрече той. — Преминаха лабораторните и промишлените изпитания с най-високи оценки. Откровено казано, когато се обадихте, вече смятахме да ги предложим на армията.

Ох, това се казва късмет! Добре, че още преди месеци дочух слуха за тях и той излезе верен!

Спърк сложи една кутия на тезгяха. Те са сякаш само за диаманти — целите са плюшени отвътре. Взе щипци от чекмеджето, отвори капака на кутията и сякаш беше скъпоценен камък, вдигна уредчето с щипците. Едва се забелязваше!

— Най-новото. Старите трябваше да се поставят в пряк контакт със зрителния нерв. А това тук работи по принципа на индукцията. Може да бъде разположено и на два инча от зрителния нерв, стига да е под костта, при това предава силно и точно.

— Не ми е много ясно — проточи полковникът, играеше си добре ролята.

Снабдих се с оптически увеличител и се престорих, че гледам цифрите на предмета в щипците на Спърк. Цифри ли? И през лещите трудно виждах устройството.

— Това е отразяващ предавател — обясняваше Спърк. — Включва се от абсолютно нова, неподлежаща на засичане вълна от външен източник. Това — той потупа друга кутия, която още не беше отворил — изпраща постоянна вълна към отразяващия предавател, който на свой ред, след тайното му имплантиране в черепните кости, прехваща и усилва сигналите по зрителния нерв и ги препраща на приемника — пак потупа първата кутия.

Веднага ни показа следващата кутия. Вътре видях подобие на „Домашен екран“, но по-малко.

— Крайният резултат — каквото вижда обектът, се появява и на този екран.

— Триизмерно ли е изображението? — попитах го.

— О, не, съжалявам. Не сме напреднали чак толкова. Но картината е великолепна, абсолютна!

— Обхват? — отново попитах.

— Активаторът-приемник може да бъде и на двеста мили от обекта.

Ами сега? Как да следите някой, намиращ се в Съединените щати, когато вие сте в Турция? Милите са прекалено много!

— Твърде близък радиус на действие — заявих.

— А, това лесно се оправя с усилвател 831 — каза той и тупна друга кутия. — Увеличава обхвата до десет хиляди мили. И включващият, и отразеният сигнал минават през усилвателя.

Можех да дишам отново. Тъкмо вече се проклетисвах, че всичко е било напразно.

За пред полковника „проверих“ серийните номера на приемника, усилвателя и екрана. После казах:

— Но това не решава проблема със звука!

— Ами! — отсече гордо Спърк. Дойде ред на следващата кутия. С щипците ни показа нещо подобно на първото устройство. — Това е по-просто. Звукът се приема чрез вибрациите на черепните кости. Отразяващият предавател за него се имплантира на милиметър-два от зрителния. Работи със същия приемник и усилвател, а екранът има и аудиоканал. Нашите учени са помислили за всичко.

Освен за това — на какво е способен един офицер от апарата, допълних го мислено.

— Значи — обобщих аз, — тези две устройства, поставени до окото или в слепоочието, ще предават всичко, което обектът вижда и чува, и сигналите се приемат на десет хиляди мили? Вълната е нова, така ли?

— Неуловима! И не признава препятствия. Нито един от известните досега детектори не я засича. Това е вълна с голяма дължина, тя носи модифицираните сигнали от предавателя.

— Ами емоциите?

— О, съжалявам! Учените ни не са се сетили за тях. Ще си запиша. Емоциите. Добра идея. Боя се, че засега са само зрението и слухът.

— Хипнопулсари? Нали знаете, натискате копче и обектът се унася.

— О, моля да ме извините. Произвеждаме и тях, но в момента запасите са изчерпани. Нито един не е останал.

Да го „бибип“!

— Нещо като електрически удари, за да бъде обектът послушен?

— А, тези ли? Имахме няколко. Изпълнихме поръчка за апарата, но не сме предвидили допълнителни бройки.

Да го „бибип“ сто пъти!

Скришом намигнах на полковника.

— С колко от тези вътрешночерепни устройства разполагате? С колко пълни комплекта?

— Само два — отговори Спърк. — Още не ги произвеждаме масово. Но можем веднага да започнем.

— Нека да огледам двата комплекта заедно с всички резервни части и енергийните пакети.

Започна да ги подрежда на тезгяха.

— Енергийните пакети няма да ви причиняват главоболия. Издържат две години, не се повреждат, не зависят от климатичните условия. Създадохме ги за армейски нужди. Нали разбирате, по този начин един шпионин във вражеска територия не е принуден да праща съобщения. Ръководителят му просто приема всичко, което шпионинът вижда и чува. Именно осъществяването на връзката проваля шпионите. А така на практика бихте могли да се намирате на обратната страна на планетата и да получавате каквото поискате от своя човек.

Пак се престорих, че сверявам номерата на всеки детайл. А в действителност исках да бъда напълно сигурен, че нищо не липсва.

Двата комплекта кутии не бяха прекалено обемисти. Огледах ги грижливо.

— Всичко ли е тук?

— Абсолютно всичко. Резервни части, енергийни пакети, всичко. Дори и инструкциите за имплантиране. Ето ги. Боя се, че са написани на технически език, тъй като са предназначени за професионални целолози, но не се съмнявам, че армията има на разположение предостатъчно от тях.

Той се засмя. Това беше последният смях в живота му.

Дръпнах се назад, насочих метателния пистолет и му срязах гърлото.

Полковникът, уплашен от потоците кръв, не се оказа старият непоклатим боец, за какъвто го мислех. Бих могъл да очаквам, че ще схване положението — открил съм откраднати части и екзекутирам престъпника. Но той нищичко не проумя, а посегна за пистолета си! И се прицелваше в мен!

Какво друго бихте могли да очаквате от снабдяването?!

— Какво правите, по дяволите? — изрева той.

В момента единствената ми грижа беше да няма бластерни изстрели близо до чувствителните уреди. Шокът от ударните магнитни вълни би ги съсипал.

Полковникът не успя да се прицели по-високо от върховете на обувките ми.

Прострелях го в гърлото! Той се заклати назад, изтърва пистолета и се хвана за гръкляна.

Плановете ми тръгнаха наопаки. Мислех си, че полковникът ще разбере действията ми. Загубих самоконтрол.

По коридора откъм задната врата трополяха ботуши.

Забравил бях за пилота!

Спря на двайсетина фута от мен. Гледаше как неговият полковник умира в гърчове сред фонтани от кръв.

Пилотът светкавично измъкна пистолета си. Прицели се и натисна спусъка. Нищо не се случи. Тогава той направи нещо много глупаво — захвърли пистолета, изтегли от ботуша си огромен нож и се хвърли към мен.

Стрелях и не улучих! Да им го „бибип“ на тези неточни метателни пистолети! Имах само още едно острие!

Ножът се издигна за удар. Стрелях и се изтърколих настрани.

Пилотът заби ножа на два инча в пода и падна мъртъв върху него.

Що за касапница стана! Навсякъде кръв! Но аз само исках да си взема кутиите.

— Не мърдай, Грис!

Глас откъм вратата за съседната стая! И насочен към мен взривострел.