Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 1. ПЛАНЪТ НА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. С карта. Формат: 18 см. Страници: 700. Цена: ----. ISBN: 954-422-030-5 (многотомно). ISBN: 954-422-031-3 (т. 1).

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

Глава втора

В хангара на апарата всичко беше наред. Ске тежко отпусна аерокара на площадката, премина на наземно движение и се затъркаляхме.

От мястото си виждах продължаващия кипеж около „Влекач едно“. Бяха привършили работата по монтираната перка. Сега правеха нещо с покритието на целия корпус. Освен всички останали екипи, около стотина мъже в яркожълти дрехи пръскаха яркожълта течност, която моментално почерняваше, щом докоснеше метала.

Знаех какво става — Хелър сменяше оригиналното поглъщащо покритие, нанесено от флота. Веднага се виждаше разликата — старото леко избиваше към сиво, а новото беше толкова черно, че сякаш въобще го нямаше. Поглъщащото покритие поема всички идващи към кораба вълни и просто ги изяжда. Абсолютно никаква енергия не се отразява обратно — нито като видими, нито като невидими лъчи. И най-жадно търсещите лъчи и екрани не получават нищичко, отразено от тялото на кораба. Той става напълно невидим, освен ако закрие за страничния наблюдател светлината на някоя звезда например. И прави за смях най-съвършените детекторни устройства.

Усмихнах се, като се сетих — целият този труд, за да бъдат излъгани първобитните засичащи системи на Блито-3. Дори опърпаните, остарели, осакатени кораби на апарата успяваха да сторят това. После веселието ми се изпари — поглъщането само увеличаваше опасността „Влекач едно“ да се пръсне на атоми. Та корабът просто нямаше да излъчва нищо! Ще си пробива път в Космоса и само ще поглъща полета и светлина… Припряно отместих поглед, за да се освободя от тези натрапчиви видения.

А, това вече беше по-радостно! „Бликсо“! Току-що кацнал. Късметът ми не ме изоставяше!

Един от няколкото товарни кораба, пътуващи до Блито-3 и обратно, „Бликсо“ не беше нито най-добрият, нито най-лошият. Те са малки транспортьори, дълги около двеста и петдесет фута. Изглеждат кльощави и леки, но поемат солиден тонаж и при това целият полезен. Освен двадесетте си души екипаж побираха към петдесет-шестдесет пътници. Техните изкривяващи пространството двигатели ги тласкат по цели шест седмици, понякога малко повече или пък малко по-бързо. Неуютни и износени от времето, те все пак лесно се промъкват и не са по-опасни от който и да е товарен кораб. А най-хубавото им качество е посредствената външност — никой не забелязва как изчезват от Волтар и после се връщат, просто кораби сред хилядите други.

Посочих „Бликсо“ на Ске и той подкара машината натам, възбудата не ми позволяваше да се влача половин миля пеша.

Сигурно бяха окачили кораба под крана преди не повече от половин час, огромната товарна платформа тъкмо го бе оставила върху бетонния под на хангара и сега се изтегляше настрани.

Но не само платформата напускаше „Бликсо“. Зад широките екрани, разположени наоколо за по-голяма секретност, се чуваше тракането на малки кранове.

А наблизо конвой от бронирани въздушни камиони чакаше, подреден в къса колона. Един по един припълзяваха напред. Под прикритието на екраните „Бликсо“ се освобождаваше от своя скъпоценен товар.

Първият камион, затворен отвсякъде след натоварването му, излезе и се отмести. Когато и останалите се присъединяха към него, щяха с рев да се понесат над пустинята, официално към „Лагер Твърдост“, но истинската крайна точка си оставаше Спитеос. Просторните складови зали на древната крепост щяха да се запълнят още малко. Засега количеството беше незначително, но с изминаващите месеци то щеше да нараства. Ломбар сигурно очакваше с нетърпеливо злорадство да види пристигането на конвоя.

Половин рота стражи от апарата стояха в кръг, за да не допуснат проникване в района. Но за тях задачата не беше важна. Облягаха се безгрижно на бластерните си пушки и бъбреха за проститутки и комарджийски случки.

Пренасянето на съкровището нямаше да продължи много. Седнах да почакам и най-сетне всички въздушни камиони се напълниха, конвоят се изтегли към площадката и един след друг тежко се надигнаха към небето. Грохотът се отдалечи към „Лагер Твърдост“.

Бутнах Ске да ме откара по-близо до командира на стражите, светкавично размахах под носа му електронната си карта. Стоящият наблизо ординарец я провери на контролното си табло, минахме през екраните и спряхме пред стълбичката към въздушния шлюз.

В действителност аз като началник на Отдел 451 ръководех полетите на тези товарни кораби. Но не бихте си помислили, че е така, ако бяхте видели отношението на космонавта, препречил входа. Несъмнено изпитваше ужасен сърбеж да се махне оттук, да отиде в града и да се напие като свиня.

— Кажи на капитан Болц, че офицер Грис е тук! — заповядах.

— Вие му кажете — отвърна космонавтът. Винаги са кисели след полет.

Но аз не разполагах с време да оправям дисциплината. Тъкмо се измъквах от аерокара, когато във въздушния шлюз избухна шумна препирня.

Трима грамадни стражи, явно изпратени от Спитеос за тази работа, бутаха и дърпаха излизащия пътник… е, пленник би било по-точно.

Нищо необичайно, затова отстъпих, та по-лесно да го извлекат, но винаги наостреният ми слух улови какво казваше той:

— Махнете си тия „бибип“ ръце от моя „бибип“ врат и свалете тия „бибип“ белезници от моите „бибип“ ръце!

Говореше на английски! Не на турски или арабски. Английски!

Човекът изглеждаше посмачкан, много разрошен и омърлян от пътуването. Беше набит и забележително мускулест, с черни очи и коса, мургава кожа. Облечен бе в останки от вечерен костюм, със синя риза на черни раета. Но не това ми направи впечатление. Ръцете му бяха оковани в метални, а не електрически белезници, а на глезените нямаше никакви. Отгоре на всичко не беше упоен, а съвсем буден и груб! Крайно нежелателно нарушение на правилата.

Групата се свлече на бетонния под и аз попитах водещия страж:

— Искам да видя заповедите ви, къде са? Аз съм офицер Грис и това е грубо нарушение.

Използвах най-сухия си официален глас. Само от това разбират отрепките на „Лагер Твърдост“.

Стражът взе да прелиства заповедите. Стана ми ясно, че пленникът не беше само един.

— Тук се казва да си е както трябва, щото го водим за много важен разпит.

„Както трябва“ означава без опиати в кръвта. Опасна практика.

— Кой е издал заповедта? — раздразнено попитах аз.

Стражът заби очи в хартиите, после ме изгледа внимателно.

— Ами вие, офицер Грис.

Какво да се прави, само една от хилядите заповеди, които се налагаше да подпечатвам. Погледнах написаното. Заповедта беше подписана от един от личните секретари на Ломбар, занимаващ се с разпитите и разследванията. По гърба ми мина ледена тръпка. Надявах се да са довели когото трябва. Ломбар мрази гафовете. Прочетох името на пленника и се обърнах към него.

— Казвате се Гунсалмо Силва, така ли? — попитах го на английски.

— Американец ли сте? — изръмжа той. — Американец? Кое е това място, да го „бибип“? Какъв е тоя ад, „бибип“? Исусе Христе, ама какво правя аз в това сборище на летящи чинии?

— Моля ви — казах търпеливо. — Гунсалмо Силва ли се казвате?

— Виж какво, мой човек, искам веднага да ми доведете скапания консул на Съединените щати! Ама веднага, чуваш ли ме? Знам си проклетите права! Докарай ми тук консула на Щатите, ръфляк смотан, да не ви скъсам гадните „бибип“!

Очевидно не смяташе да отговори на въпроса ми. Махнах отегчено на стражите да го отведат. Поне не отрече, че се казва Гунсалмо Силва.

Докато го натикваха в машината, успя да ми кресне през рамо:

— Ще напиша на моя конгресмен за тая история!

Ами желая ти късмет! В стаите за разпит на Спитеос май не беше лесно да си купи пощенски марки за Съединените щати.

Засега не извеждаха други пленници. Тръгнах наперено по вътрешните проходи към капитанския салон. Болц си седеше вътре — едър мъжага, побелял космически ветеран, загрубял от стотината години, прекарани сред звездите. Отпускаше се след кацането. Беше си свалил туниката и се виждаха гъстите косми по гърдите му. Може би произхождаше от планетата Бинтън, това показваха превитите му рамене и провисналите устни.

Видя ме и ми предложи едно кресло на пружини.

— Настанете се удобно, офицер Грис. — Бях говорил един-два пъти с капитан Болц и се радвах, че имам работа с него, а не с някой друг. — Тъкмо си изплаквам гърлото, преди да стъпя на твърда земя. Ще ми направите ли компания?

Вече вадеше бутилката от шкафчето до масичката. Досещах се какво беше питието — „Джони Уокър Блек Лейбъл“. Земно уиски! Не знам защо го предпочитат капитаните по този маршрут. Та то направо ти отсича главата! Сипах си три капки не за да пия, а да предразположа Болц.

Той побъбри известно време за полета: всичко било както винаги, почти се напъхали в облак космически боклук, край еди-коя си звезда електромагнитните бури били по-силни този път, гръмнал конвертор на главните двигатели, двама от екипажа лежали в карцера за откраднати стоки… Скука.

Чаках и ето — късметът ми отново проработи! Научих причината за дружелюбието му. Отиде до вратата, за да се увери, че никой не подслушва. Приведе се към мен и ме лъхнаха тежки спиртни пари.

— Грис, скътал съм в гардероба двайсетина кашончета уиски. Искам да ги прекарам покрай стражите и да ги дам на един приятел във Веселия град. Как мислите, дали…

Разсмях се от удоволствие. Свих пръст и той ми подаде бланката. Притиснах картата си към нея. Дотогава си представях, че това ще ми струва скъпичко!

Той грейна. Щеше да припечели по петдесет кредита на бутилка. Погледна ме замислено.

— Случайно купих едно черно момиче този път. В бардаците много се търсят. Имате ли нещо против да я прибавим в пропуска?

Все по-добре.

— Карай да върви — отвърнах.

Той потри пръсти.

— Колко?

Закисках се гръмогласно.

— Болц, нали сме стари приятели! Не ти искам пари. Дори нямам нищо, което да ми откарате нелегално до Блито-3.

— Значи остава да ви дължа услуга.

— Както кажеш. Сега може ли да се заемем с работите на кораба?

В паузата между уискито и наближаващата печалба Болц потъна в благодушие.

— На вашите заповеди, офицер Грис.

— Кога потегляте натам?

— Може да минат десетина дни. Трябва да сменим конвертора. Значи десет дни. Но в края на краищата вие заповядвате тук, офицер Грис.

— Добре, десет дни ме устройват. Преди да тръгнете, ще трябва да качите на борда някои товари. Първият е младеж на име Туола.

Болц бързо пишеше с огромната си лапа.

— Дали му призлява от безтегловността…

— Той е куриер на секретна поща. Често ще му се налага да пътува. Така, Туола е малко… луд по мъжете. Не му позволявайте да говори с никого от екипажа и другите пътници. И да не се забърква в истории.

— Ясно. Заключен в каютата — заключен „бибип“.

— Другият е учен. Посветен е в някои тайни и участва в изпълнението на тайна задача. Не го включвайте в списъците. И не бива да говори с никого.

— Ясно. Заключен в каютата — заключена уста.

— Освен това ще има три товарни пратки.

— Ей, това е прекрасно! — оживи се Болц. — Нали знаете, към Блито-3 нищо не товарим освен ядене и резервни части. Тъй значи! Истински товар! Добре. Корабът лети по-приятно. Знаете ли, офицер Грис, пътуваме с прекалено лек товар.

— Радвам се, че одобрявате. Голямата партида е от „Целологични прибори и материали Занко“. Разни здравни измишльотини, за да си направим полева болница на онази планета.

— Я, направо ми светна пред очите. Може някой най-после да я оправи онази венерическа болест, дето е плъзнала там. И в момента двама от моите глупаци се мъчат от нея! Да ги „бибип“!

— Малко по-късно ще пристигне втора, по-малка партида от същата фирма, която в момента се подлага на инспекция. Съдържанието й е твърде крехко, така че не я подмятайте.

— Да не я подмятаме — прилежно записваше Болц.

— Сега да видим имате ли покрит с олово херметичен склад, където можем да сложим сандъци с радиоактивни материали?

— Ами да, имаме един. Но те няма да гръмнат, нали?

— Стига никой да не ги отваря. Но са толкова важни, че аз лично ги докарах. Може ли някой от подчинените ви да ги постави в склада веднага? И да ги заключим?

Оказа се, че можеше — успя да хване някого, преди да е отпрашил към града, за да се повесели. Скоро с помощта на Ске деветте „радиоактивни“ сандъка се наредиха спретнато в склада. Аз врътнах ключа и го прибрах в джоба си.

Болц ме изпрати до въздушния шлюз.

— Добре, ама как ще ги разтоварим, щом ключът е у вас?

Ухилих му се. Имах чувството, че летя.

— Когато кацате на Земята, капитане, аз ще съм вече там да ви посрещна. Оттам ще управлявам цялото шоу!

Той ме плясна по гърба и сърцето ми едва не спря.

— Това се казва добра новина! Значи още там ще ми подпечатвате пропуските за нещицата, които промъквам! Ще се видим на площадката за кацане!

— С бутилка уиски в ръка, само за вас — уверих го.

— Чакайте малко — промърмори той озадачено. — Как ще стигнете дотам преди мене? Дъртият „Бликсо“ не е спринтьор, ама нищо друго няма да тръгне преди него.

В пролуките между другите кораби се виждаше „Влекач едно“. Отличаваше се по гъмжащите отгоре му работници. Болц се вгледа внимателно.

— Не се сещам. Какво е това чудо? Май е от флота… о, богове, от онези влекачи с „Бъдеще-минало“, а? Офицер Грис, не знаете ли, че един от тези изроди се пръсна на парчета? Аз пък си мислех, че са извадили от употреба всички леки кораби с „Бъдеще-минало“. О, щом е така, офицер Грис, никак не ми се вярва да ме посрещнете!

И с двете си ръце изобрази взрив.

Не беше най-доброто хрумване от негова страна. Но се насилих да обещая, че много ще внимавам, и му пожелах лек полет. Тръгнах си.

Предстоеше ми твърде напрегната работа. От днешния ми график оставаше най-опасната част. Щях или да успея, или да се поваля напълно. Само за проблема как да си намеря „бръмбарчета“ за Хелър можех да мисля.

Когато отлитахме, Болц още стоеше пред въздушния шлюз и тъжно клатеше глава.