Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (72)

Глава пета

Половин час седях така и кипях от бяс.

Постепенно се сетих за доктор Катсуиц. Беше ме оставил на спокойствие. Отдавна махна хипношлема от главата ми и се разположи на скамейка в отсрещния край на стаята. Не откъсваше поглед от мен. Забеляза, че съм дошъл на себе си.

Исках да си тръгна и да се захвана с моите работи. Бръкнах в джоба си и извадих фалшива петкредитова банкнота. Той не беше обучен касиер. Защо пък да не оставя на приятелите му — „кенефните мухи“, да му видят сметката?

Подадох му банкнотата. Той се усмихна.

— Боя се, че не са колкото трябва, офицер Грис.

Замръзнах. Как беше научил името ми? Нали не носех никакви документи!

— Не пет кредита — добродушно каза той. — Струва ми се, че пет хиляди са по-подходяща сума.

Постарах се да мисля бързо.

— Не разполагам с толкова пари.

— О, не се съмнявам, че можете да се сдобиете с тях. А сега бихте могъл да ми дадете всичко, което имате. Останалото — на вноски, да речем, до края на седмицата.

— Не знаете нищо освен името ми!

— Да, името и още някои случки. Като например двайсетина космонавти от флота, умрели в тъмница. Според мен флотът би се зарадвал безумно да научи за съдбата им.

Престорих се, че се прегърбвам от отчаяние. Глупаво въртях в ръцете си каската, нахлупих я и спуснах предпазителя. И предал се окончателно, извадих остатъка фалшиви банкноти от портфейла си. Станах и тръгнах към него. Чакаше ме с протегната длан.

Ръката ми вече от нищо не страдаше и това никога нямаше да й се случи отново.

Дланта, която му подаваше парите, леко трепна. Дръжката на десетинчовия нож се плъзна от ръкава в пръстите ми.

А този „бибип“ още се хилеше като победител!

Скочих напред. Десетте инча стомана се забиха в сърцето му.

Очите му се разшириха от изненада и в тях изплува обречеността на труп.

Дръпнах ножа към себе си и отстъпих встрани. Острието се разтвори на три в тялото му. Карантии и потоци кръв шурнаха на пода.

Падна с лице в локвата.

Побутнах го с крак. Беше мъртъв. Много мърляво мъртъв.

Когато рухна, банкнотите се разхвърчаха. Събрах ги и изтрих кървавите петна от лъскавата хартия в сакото му. Върнах ги в джоба си.

Претърсих кабинета и намерих записите, които тайничко беше направил. Унищожих ги.

Той не издаде нито звук, когато умря. Аз също пазех тишина. Отидох до вратата и лекичко я отворих. За миг ми се стори, че зърнах някого надолу по коридора, но той припряно се скри от погледа ми. Очевидец?

От другата страна по коридора наближаваха стъпки. Жена на средна възраст. Както изглеждаше, би трябвало да работи в сградата.

Изпречих се пред нея. Държах в ръка окървавения нож. Тя се закова на място. Подадох й ножа с дръжката напред.

— Бързо! — изрекох тихо и настоятелно. — Вземете това и го занесете направо на полицаите, кажете им, че доктор Катсуиц е убит.

Тя искаше да изпищи. Но ниският тайнствен глас обикновено предотвратява подобни неприятности, ако го използвате правилно. Очите й се изцъклиха.

Стисна дръжката и се втурна надолу по стълбата към поста на полицията.

И отново неясно движение в сенките. Кой ли ме наблюдаваше?

Но пък и на кого ли му пукаше? Никакви показания нямаше да им свършат работа. Бях спуснал предпазителя на черната си каска. Затичах към прозореца. Никой не ме последва.

Спуснах се по стената като пъргаво насекомо и яхнах ролъра.

Разнесе се вой от сирената на полицейския пост. Да вървят по дяволите! Тихо избутах с крака ролъра до края на уличката и излязох на друг „булевард“. Возилото ми не вдигаше шум. Отдалечих се на два квартала и чак тогава изстисках от двигателя пълна мощност.

Разбира се, щяха да арестуват жената. Полицейското правило: „Първо арестувай, който ти е подръка“, щеше да задейства с пълна сила. Според регистрационната им система това вече се водеше разкрито престъпление. Бъдете грижливи, винаги съм казвал. Не оплитайте конците.

Закарах машината до зверилника на младежите и го оставих където си беше преди. Дори се забавих, за да го блокирам по същия начин.

Не след дълго се мушнах в аерокара. Шумоленето на дрехите ми събуди пилота. Излетяхме. Когато минахме над река Уийл, хвърлих през прозореца екипа и каската в ревящата вода.

По-късно през нощта лежах буден в стаята си. Каквото и да сполетеше Хелър и графиня Крек, сами си бяха виновни. Никога дотогава не бях изпитвал такава жажда да причинявам смърт. Дори си казах поучително — в никой ад няма демон толкова зъл, колкото е тайно хипнотизираният човек, разкрил заговора срещу себе си. И никой демон не би посмял да съчинява толкова мръснишки разнообразни планове, както аз през цялата нощ.

Хелър вече беше безпомощен в ноктите ми и аз имах намерение да се възползвам колкото може по-отмъстително от този факт!