Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (63)

Глава трета

Хелър запрати аерокара надолу, сякаш пак се возеше на кука от кран. Преплитащите се светлини ме заслепиха. Не знам как го направи, но приземи машината меко като перце, отскубнало се от опашката на птичка, и то точно в средата на асансьорната площадка на клуба. Момичетата изприпкаха навън и аз се канех да ги последвам, но Хелър остана при асансьора. Не сваляше поглед от нашия аерокар, докато не видя точно къде го постави товарният манипулатор на площадката. Дори си записа номера на мястото и чак тогава се запъти към вратата.

Фасадата на „Артистичния клуб“ не се отличава по нищо от всички клубове наоколо — променящи се светлинни фигури и букви, от които се разхвърчаваха многоцветни искри.

Момичетата бяха отскочили до тоалетната да си проверят маските пред огледалата, женска им работа. А насред входа стоеше клубният портиер в белоснежен вечерен костюм. Едната му ръка леко се подаваше напред с дланта нагоре. Знаех какво се иска от мен — петкредитова банкнота, за да ни отведе до някоя от по-хубавите маси. Не само с пет кредита за бакшиш, не разполагах с други банкноти освен с фалшивите! Заковах се на място като спънат.

Хелър каза:

— Ще се отбия да си оправя маската.

И аз останах срещу дивия звяр — като такъв ми се привиждаше портиерът в този миг — с голи ръце!

Не за пръв път през онази вечер косата ми щръкна.

След това по неизвестна за мен причина се показа друг служител (може би управителят?), махна ми от вътрешността на клуба и аз бързо се вмъкнах покрай зовящата длан на портиера.

Хелър се присъедини към мен след миг, момичетата също се показаха и предполагаемият управител ни въведе в главната зала.

Вечерта едва-що започваше, но повечето маси вече бяха заети. Маски, маски, маски, от всички разновидности и форми, хаос от прикрити самоличности.

И тази гръмотевична музика!

Обувки, обувки, обувки. Всеки въобразим и невъобразим цвят, по който пробягваха немирните светлинки под пода.

И маси, маси, маси. Управителят ни заведе на една леко издигната над пода и близо до стената. Веднага проверих — наблизо имаше авариен изход.

Настанихме се и започнахме да разглеждаме залата. Имаше отделено място за оркестъра, а над него танцова площадка. Отдясно беше разположена сцена, зад нея — тежки завеси.

Изпълнителка на балади стоеше пред оркестъра с почернено лице и кървави сълзи и потискащо посредствено изплакваше сърцето си в песен.

Питах се къде ли има табло с цените на клуба. Макар че не можех да платя, каквито и да бяха те, все пак ми беше интересно. Най-накрая го открих под стъклото на масата. Трябваше да натисна едно копче, за да се освети отдолу, но и без да го натискам, добре разчитах буквите и цифрите. Останах с впечатлението, че всички цени са закръглени на по пет и по десет кредита! При това подредени в многобройни колони. Нищо по-евтино от пет кредита на човек? Страхотия!

Певицата свърши мъчението и тук-там й изръкопляскаха. Тя се върна на масата при своята компания.

Стана един мъж и се запъти към танцовата площадка. Измъкна от вечерния си костюм някакви малки колелца, подпали ги и ги запремята във въздуха. Човек би си помислил, че непременно ще си изгори ръцете, но пламъците бяха само светлинен ефект.

— Точно затова го наричат „Артистичния клуб“ — обясняваше Хелър на графинята. — Всеки, който е дошъл тук, е длъжен да изпълни нещо. И така през цялата нощ.

— А някои от тях не изпадат ли в сценична треска? — попитах го аз.

— Ами управата на клуба е помислила и за това — успокои ме той. — Следят много внимателно и ако само един човек от масата се уплаши, удвояват цялата сметка.

— Забавно хрумване — отбеляза графинята и се разсмя.

Аз не се присъединих. И без да имам възможност да платя сметката, мисълта за удвояването й ме вледеняваше.

— Гладна съм — заяви Хайти.

Аз като домакин трябваше вежливо да я попитам:

— Какво би искала да си поръчаш?

Хелър махна на стоящия наблизо сервитьор жълтокож. Той натисна копчето и по изумителен начин холограма на менюто се появи пред очите на всекиго от нас.

Замалко да умра на място, когато видях отново тези цени от по пет и десет кредита. Насилих гърлото си да заработи.

— Поръчвайте си каквото ви душа поиска — насърчих ги весело. Прозвуча ми повече като погребална песен.

Всички решиха, че искат „планински скокливци“ — дребен дивеч, внасян от Чимптон, твърде отдалечена планета. Как не се задавиха! По десет кредита порцията!

След тържествено обсъждане избраха червена искряща вода. По десет кредита кутийката.

После се спряха на пламтящо-леден кекс за десерт. По петнадесет кредита.

Моята способност за мълниеносно смятане веднага ми представи сбора — сто и пет кредита.

От управата ни сервираха безплатно препечени кифлички. Щедрост, няма що! Сигурно бяха най-скъпият клуб на Волтар.

Позволих да ми поръчат същото като за себе си. Щом ми предстоеше затвор или екзекуция, по-добре щях да понеса съдбата си с пълен корем. Защото имах много симпатични възможности за избор — или да използвам електронната си карта и да застана пред военен съд, или да си послужа с фалшиви пари и набързо да ме разстрелят.

Донесоха ни планинските скокливци и аз започнах да разрязвам своя — почти очаквах да намеря в него диаманти при тази скъпотия.

Хелър ми прошепна:

— Недей да се тревожиш толкова. Всичко ще бъде наред. Отпусни се и си прекарай добре. Нека и момичетата се повеселят.

Той пък какво ли знаеше! Тази вечеря, да я „бибип“, за мен означаваше край на всичко! Утешавах се, че мнозина офицери след такова празненство по случай повишението са гладували по месец-два. Отпих от червената искряща вода, но не ми стана по-леко.

А те се шегуваха, бъбреха за глупости и явно се наслаждаваха на поднесените ястия. И аз си похапвах. Бях гладен.

Когато и последната искрица от пламтящо-ледения кекс потъна в устите им, Хелър повика с пръст пърхащия наоколо жълтокож и поръча за всички още червена искряща вода. Общо дотук сто и осемдесет кредита!

Пиха за чисто небе и ярки звезди. Пиха за успех и още повишения. Пиха за прозрачно намекната „мисия“. Пиха за следващи роли на Хайти.

Хелър поръча още веднъж. Двеста и двадесет кредита!

Вече седяха удобно облегнати и гледаха артистичните номера на другите гости. Някои бяха добри, други — много зле, някои слизаха почти без ръкопляскания, други получаваха истински овации.

Тъкмо бях потънал в безчувствено вцепенение. Неизбежността на предстоящото ме смазваше. Не можеше да бъде по-лошо.

Оказа се, че можеше!

На масата ни замига светлинка. Хайти ме мушна с пръст по рамото.

— Ти си пръв от тази маса.

— Аз?!

— Разбира се — усмихна ми се тя. — И най-хубаво ще бъде да се представиш добре. — Вече се смееше с глас. — Ако не те харесат, току-виж, удвоят сметката!

И тримата започнаха да се давят в кикот, стори им се невероятно смешно. Сигурно червената искряща вода ги блъсна в главите. Но за мен настъпваше истинска трагедия!

Сковано станах, за да се кача на сцената и да бъда разкъсан от вбесената тълпа.