Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (60)

Глава осма

Но ако съм си мислел, че ще остана незабелязан и всичко ще си продължи завинаги по утъпкания път, бях оплел напълно конците. Въобще не успях да предвидя, че на следващия ден налудничавите, безотговорни действия на Хелър ще бутнат камъчето, което повлече лавина от събития, довели до катастрофата.

Събудих се преди разсъмване от чудовищен глад. Паникьосах се от възможността да огладнея и ожаднея дотам, че да преживея още един сън с дявол от Манко. Бедността ми попречи да хапна през целия предишен ден. Не исках още веднъж да ме разпитват какво трябва да знам като ръководител на Краля на подземния свят.

Веднага се облякох и слязох в страничното дворче, подритнах моя пилот и му заповядах моментално да отлетим към канцеларията с пълна скорост, какво от това, че било още тъмно.

Имах едничка надежда — да стигна там преди Боуч и да опустоша чиновническите запаси от горещ „главотръс“. Изключително лукав план — бях го украсил дори с извинението, че се наложило да ползвам главния пулт. Опитах се да увенчая плана с легендата, че съм работил като роб цяла нощ, но не ми се вярваше Боуч да я преглътне и затова се отказах.

В канцеларията включих осветлението на най-слаба степен и започнах работа с комплект честотни карти, за да отворя шкафа за „главотръс“. Смея да се похваля със способностите си на „ключар“, както наричаме занаята помежду си. Почти незабавно не само държах в ръка кутия с горещ „главотръс“, но и суха кифличка, забравена от някого.

Пиех бързо и си изгорих устата. Притичах до главния пулт, опасявайки се да не си счупя някой зъб от вкамененото тесто. Все пак дотук добре — изпреварих всички и никой не ме видя. Великолепното ми обучение отново си каза думата.

Седнах пред пулта. В плана ми имаше един пропуск — чудех се каква информация да поискам. Боуч си беше прибрал електронната карта, принуден бях да пъхна своята. Екраните светнаха и едва не угаснаха отново, докато съчиня нещо, което да прилича на въпрос. Ужасно рано за изстискване на мисли от главата ми, с горещ „главотръс“ или без него — все едно!

Спомних си какво ми каза Хелър предния ден и с облекчение набрах: „Блито-3. Всички културологични и етнологични приложения към наблюденията допреди сто години.“

Екраните сякаш примигнаха нерешително. Накрая главният пулт се осмели да съобщи: „За съжаление поисканите сведения са изтрити от информационните банки.“

Що за скандал, помислих си. Можех да си представя заличаване на някой скорошен файл, но не и всичко до последните сто години. А Хелър ми поиска точно тези материали. Трябваше да му представя поне нещо, доказващо, че съм бил зает през последните дни. Набрах: „Поправка: същите данни допреди двадесет години.“

„Съжалявам. Изтрити са.“

Компютърът ме предизвикваше. Тези машини лесно влудяват човека, особено сутрин. Станах непредпазлив.

„Поправка: всички материали от този род — от ден-днешен до праисторията.“

Компютърът отговори: „Ама много съжалявам. Като гледам чия електронна карта обслужвам, ти много добре знаеш, че тези данни са напълно заличени.“

Да го „бибип“! Не разполагах с нищо, което да изтъкне пред Хелър желанието ми да помагам. Вбесих се. Аха! Набрах: „Моля да получа копия от заличените данни.“

Това накара екрана да се замъгли за малко. После светна: „Как да дам копие от нищо?“

Да им го „бибип“ на всички компютри! Пълна липса на логика. Не могат да мислят. Смръщих вежди. После стигнах до някакво решение.

„Моля да получа номера и самоличността на лицето, което е разпоредило заличаването на данните.“

Компютърът обмисли искането ми и за мое учудване реши да го удовлетвори!

„Ломбар Хист.“ Името длъжността, номерът и отпечатъкът от електронната карта! Невъобразимо — великият Ломбар Хист беше позволил името му да остане в машината!

Без да се бавя, набрах: „Искам копие.“

Хартията с готовност изпълзя от пулта. Заверено копие, гласящо:

„Всички културологични, етнологични, политологични и подобни материали, отнасящи се до Блито-3, с настоящата заповед се заличават напълно, което се отнася и до бъдещи постъпления в информационните банки. Заповедта е регистрирана на съответната дата преди двадесет и пет години, издадена от Ломбар Хист, Главен директор на Координирания информационен апарат, Външно управление на Волтарианската конфедерация. Приложено копие от отпечатъка на електронната карта на горепосоченото лице.“

Ето, сдобих се с нещо, което щеше да докаже пред Хелър, че имам работа и съм подръка. Сгънах копието и го прибрах в джоба си. Тъкмо щях да изключа машината, когато дочух гласове от съседната стая.

— Но аз не искам да ходя там! — проплака Ту-ту.

— Горкичкото, знам какво ти е — отвърна гласът на Боуч. — Но онова чудовище е способно и на най-смахнати постъпки.

Не разбирах за кого говореше. Последва шумно изсекване.

— Стой мирно — отново каза Боуч. — Избърши си носа с тази кърпичка. Гледай сега, цялата пудра от лицето ти се размаза.

Същият шум.

— Ето — продължи Боуч, — тук съм ти приготвил пакет с никому ненужна информация. Същото ще получи Хист по редовните канали. А ти вземи пакета, ще го сложим в това куфарче за секретна кореспонденция, и го занеси направо в канцеларията на лорд Ендоу. Не го показвай на никого в приемната, дори на секретаря му. Настоявай, че си длъжен да го предадеш лично на лорд Ендоу, насаме. Те ще те претърсят за оръжие — недей да се притесняваш. Ще те пуснат при него. Лорд Ендоу ще отвори куфарчето. Веднага ще разбере, че си му занесъл глупости, и ще те попита защо си го направил. А ти ще му отговориш, че си го видял на последния парад и те е поразила любов от пръв поглед.

Хлипане. После шумно изсекване. Накрая Ту-ту каза:

— Разправят, че бил страшно голям!

— Да, знам, нещастнико. Вземи малко крем. А сега тръгвай, преди този отвратителен „бибип“ да измисли нещо още по-лошо!

Искрено казано, бях шокиран. Боуч би могъл и да попадне зад решетките, като нарича един лорд „отвратителен бибип“. Но подслушаният разговор си имаше и добрата страна. Боуч се грижеше моят проект да влезе в действие. Станах от пулта. Дори се двоумях дали да не му кажа колко се радвам на неговото по-добро отношение, когато оттатък с рев се посипаха псувни.

Подобно изригване не бих очаквал и от космически пират! Витиеватото сквернословие завърши така:

— …и ще повикам някой от Вътрешната сигурност да ми каже какво е станало с този шкаф!

Уф! Бях забравил да го затворя. Помислих си, че май дойде времето да се възползвам от тайния изход за бягство. Но горещият „главотръс“ и кифлата ми дадоха сили, одързостих се и минах покрай зейналия шкаф.

— Какво ще кажеш да пийнем по кутийка „главотръс“?

А той само яростно ме проследи с поглед. Излязох най-спокойно, но мисля, че ме подозираше.

Пак събудих моя пилот и му заповядах да ме закара в хангара на апарата. Така, без да подозирам, се запътих към мрачната си среща с горския Бог на злата съдба.

Времето на спокойствието ми беше свършило. Завинаги.