Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (6)

Глава трета

Патрулната база тънеше в мрак. Дълги редици кораби стърчаха по безкрайните мили на плоското поле, готови за незабавно излитане.

Екипажите бяха в казармите си на южния край на огромната площадка. В далечината осветените прозорци изпъстряха тъмнината.

Взвод от черни униформи се промъкваше безшумно зад нас и както се мушехме между корабите, отбягвайки петната светлина и часовоите, не можех да не си помисля, че в апарата винаги така си вършехме работата — дебнещи, безмълвни, опасни, като хищни зверове.

Ломбар Хист оглеждаше буквите и цифрите, изписани върху всеки кораб. Мърмореше си ги на глас, докато притичвахме от кораб до кораб. Струваше ми се, че би трябвало да има очи като на лепъртидж, защото аз не можех да различа номерата по опашните части на безбройните кораби, а (да не чуят дяволите!) не биваше да запалваме никаква светлина.

Той спря внезапно, отиде по-близо до извисяващото се туловище, за да се увери, и прошепна:

— Ето го! Б-44-А-539-Г. Този кораб беше на Земята!

Хист заговори шепнешком с командира на войниците. Само след секунди те се справиха с ключалката на въздушния шлюз на патрулния кораб. Като сенки петнадесет души от Втори смъртен батальон сякаш потънаха вътре. Чувствах се много уплашен. Какво смятаха да правят? Да отвлекат кораб от Имперския флот ли?

Още няколко секунди трескав шепот с командира, завършил с „…и се скрийте добре, докато не започне полетът“. После Ломбар се обърна към мен, забравяйки да сниши гласа си:

— Защо ти не се погрижи за тези неща, „бибип“ такъв?!

Не искаше отговор. Доколкото познавах Ломбар Хист, той никога не очакваше отговор от никого и за нищо. Да говори беше само негово право. Изведнъж ние вече тичахме приведени обратно по края на полето към камионите.

Вмъкнахме се под неосветените машини и Ломбар изплю нечие име. Звездната светлина и мъждукането от най-близките казарми ми позволиха да различа дребна фигурка, изпълзяла от кабината. Не си спомнях това лице. Беше облечен в бойната униформа на куриер от флота — червени гети, червен колан, червена фуражка, бяла блуза и бял панталон, не можеше да бъде сбъркан с друг. Но аз знаех, че не е космонавт от флота — явно беше човек от така наречения Отдел на ножовете, облякъл открадната униформа.

Ломбар набута плик в ръката му. Двама механици от апарата смъкнаха ролър от товарния отсек на един камион. Ломбар погледна отблизо и замаца с кал страничните му номера.

— И не им давай плика! — излая той. — Само го покажи!

Камшикът му изплющя върху гърба на фалшивия куриер и ролърът се устреми с тихо ръмжене към казармите.

Чакахме, снишени в тъмното до черните камиони. Минаха пет минути. После станаха шест. После десет. Ломбар се размърда нетърпеливо. Вече се изправяше, за да заповяда нещо, когато вратите на най-далечната казарма внезапно се отвориха. Полето се изпъстри със светлинни петна. Три транспортни машини изхвърчаха от гаража и спряха пред казармата. Двайсетина космонавти от флота скочиха в тях и дори от такова разстояние можехме да чуем възбудените им гласове. Машините изреваха и тръгнаха към кораба, до който бяхме преди малко.

Ломбар наблюдаваше сцената със светоувеличител и от време на време изръмжаваше доволно — всичко ставаше според желанията му.

Б-44-А-539-Г светна с всичките си светлини. Чу се тънкият вой на силовите му устройства. Транспортните машини се отдръпнаха, патрулният кораб подскочи като светкавица и изчезна в небето.

Ролърът се появи с мъркане и човекът от Отдела на ножовете се смъкна от седалката. Избута машината при чакащите механици, за да я качат обратно, и без да бърза, дойде при Ломбар.

— Налапаха кукичката — каза фалшивият куриер с доволна усмивка.

Той протегна плика. Взех го аз, защото Ломбар напрегнато оглеждаше небето. На плика беше написано: „Заповеди на флота. Много тайно. Много спешно.“

Ломбар все така се взираше през светоувеличителя.

— Не са говорили с никого. — Той не питаше, а констатираше факта.

— С никого — потвърди онзи от Отдела на ножовете.

— И всички си бяха на мястото — продължи Ломбар.

— Всички. Отговорникът на кораба ги преброи.

— Аха — каза Ломбар, беше забелязал нещо в небето, — връщат се. След по-малко от час ще бъдат на топло в Спитеос, а след ден-два някой ще намери Б-44-А-539-Г пръснат на парчета в Голямата пустиня.

Той като че добре се забавляваше. А на мен ми се смръзна кръвчицата. Колкото и в апарата да бях обръгнал на всякакви операции, отвличането на екипаж от Имперския флот и безотговорното унищожаване на патрулен кораб с голям обсег на действие беше малко прекалено дори за нашата потънала в беззаконие организация. А подправянето на адмиралски подпис означаваше смъртна присъда за заловения. Още стисках плика, подаден ми от онзи тип. Бързо го пъхнах под дрехите си. За всеки случай.

Ломбар още веднъж огледа небето.

— Добре! Дотук добре! А сега отиваме в офицерския клуб, за да приберем онзи „бибип“, „бибип“, „бибип“ Джетеро Хелър! Всички в камионите!