Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (59)

Глава седма

Висяхме над хангарите на апарата и чакахме да се освободи площадката за кацане. Бях зареден с такава решителност и припряност, че ставах нетърпелив. Сигурно друг би се наслаждавал на меката следобедна светлина, потънал в разкошния диван на аерокара, но на мен само канавки ми се мяркаха пред очите. На хоризонта на запад виждах смътните очертания на Ардокус, престорено веселото име, което използват за Скапания град. Дори от толкова далеч изглеждаше мръсен и порутен. Прав беше Ломбар — такива места заслужават да бъдат изтрити от лицето на планетата! Но не и аз заедно с тях!

— Какво чакаме? — не издържах.

Ске сви рамене.

— Заради онзи товарен транспортьор от флота висим.

Паниката пак се събуди някъде дълбоко в мен. Нали се бях погрижил Хелър да стои настрана от флота? Вгледах се — точно над прицелния кръг на площадката транспортьорът подскачаше нагоре и надолу, донагласяваше нещо огромно с цвят на бронз, някакъв цилиндър. Спускаше го върху колесна платформа.

В същия миг пилотът освободи товара и въжетата започнаха да се навиват на барабаните си. Той не ги изчака, а изчезна някъде в небето със синия си кораб.

Платформата потегли към хангара и моят пилот се спусна устремно към площадката.

Никак не ми хареса, че флотът се навърта около нашата мисия. Споменът за екипажа на патрулния кораб, може би отдавна измрял в занданите на Спитеос, и думите на Соамс едва не ме накараха да побягна.

Но съвсем прясната заплаха от компютъра тегнеше над мислите ми. Излязох и препуснах след товарната платформа. Тя вече се пъхаше в хангара. Куката на крана се спускаше, за да закачи халките на цилиндъра.

Естествено на куката се возеше Хелър. Отдръпнах се.

Някои от плочите в горната част на корпуса на „Влекач едно“ бяха махнати. Хелър с жестове показваше на оператора накъде да насочва куката. Стъпи върху бронзовия цилиндър и я препъхна в халките, после нагласи стопора й. Този път се издигна нагоре върху цилиндъра.

Прочетох надписа по стената на чудовището:

„НЕ ОТВАРЯЙ! КРАЙНО ВЗРИВООПАСНО!“

О, богове, изплаках в душата си. Че нали корабът и без това си беше летяща бомба?

Операторът на товарната платформа се смъкна от кабината си. Неговата част от работата свърши и той вече си палеше димна пръчица.

— Други типове от флота навъртаха ли се насам напоследък? — попитах го аз.

— Ама какво ви става? Не ги ли видяхте? — И той не бе забелязал, че съм отсъствал три седмици.

— Добре де, бяха ли тук или не? — настоявах аз.

— Е, не са, от два-три дена тоя е първият. Нито вчера, нито днес са идвали други.

— А това тук какво е? — продължих да му досаждам аз.

— Нещо не ми е ясно, да им го „бибип“ — отбеляза той с поглед, прикован в люлеещия се цилиндър. — Не може да се сменя преобразовател на времето, както си летиш. Щом вземат още един, значи ще минават през добре оборудвана база с ремонтна работилница. Да ви кажа, и аз някога бях техник по двигателите, преди да получа кошмари от тоя Космос.

Хелър вече насочваше цилиндъра през отвора в корпуса на „Влекач едно“.

— Не даде на никого да се занимава с това — съобщи операторът. — А може и никой да не е искал. Да ги „бибип“ тия двигатели „Бъдеше-минало“! Опасни са дори в боен кораб. Не са ги правили за тая работа, съвсем не им е мястото в някакъв влекач. Чудя се какво ще прави с тоя резервен преобразовател.

Хелър махаше към крана, за да попадне цилиндърът точно на мястото си. Виждах го като дребно петънце. Кандилкаше се напред-назад заедно с туловището на преобразователя.

— Приятелски съвет от мене — каза операторът. — Никога не отваряйте някоя от тези машинарии. Това на етикета си е вярно. Може да ви откъсне ръката! Ама имам и по-добър съвет: никога не стъпвайте в тоя проклет влекач!

Присъствието му ме притесняваше. Отидох по-навътре в хангара. Дневната смяна стражи се мотаеха безгрижно наоколо. Дори не ме погледнаха. Приближих се до подофицера.

— Много неща ли докараха от флота? — попитах го.

Той се огледа.

— Повечето от екипите на предприемачите май вече са си тръгнали.

Това определено не беше отговор на моя въпрос.

— Как изглеждат товарите?

— Е как изглеждат дългите сандъци? — раздразнено отвърна той.

— Къде ги слагат? — продължих да настоявам.

— В долния товарен сектор, разбира се. Ей — той се вгледа в мен с присвити очи, — какво ви става, ослепяхте ли?

Очевидно и този не беше забелязал дългото ми отсъствие.

Куката вече се вдигаше над отвора в корпуса, цилиндърът беше закрепен на мястото си. Хелър се возеше на куката, която се спусна към пода като бомба. Скочи от нея миг преди да се прасне в бетона с трясък.

— А, Солтан, здрасти — поздрави ме той, все едно че бяхме прекъснали разговора си предишната вечер, — нали помниш какво ти казах — всички бележки и факти за културата липсват в материалите от предишните наблюдения на Блито-3. Виж все пак дали можеш да се добереш до тях, бива ли? — И изрева към кабината на крана: — Чудесна работа, майсторе, много благодаря!

Махна му приятелски, запъти се към влекача и изчезна в люка. Край на работата за деня. Хората се пръскаха. Слънцето залязваше.

Не след дълго чух познатото „Хей-хо, хей-хо, хей-хо“ — маршовата стъпка на гвардейците от флота, толкова чужда за територия на апарата. Грохотът от обувките на нощната смяна. Влязоха и поздравиха подофицера от дневната смяна. И веднага:

— По местата! Страж Ип, твоят пост е в кораба!

И неотличимата от тях графиня Крек се промъкна през люка.

Целият взвод поскача и повика малко, после хората се разотидоха. Всичко си беше както преди!

Снелц се затътри към захвърленото гравитационно кресло и седна. Реших да си поприказвам с него. Запали си димна пръчица.

— Днеска в пустинята излезе страшен вятър. Ще запалите ли една от моите? — неохотно се обади той.

— Не мислиш ли, че ми дължиш нещо повече? — заплашително казах аз.

— О, така ли? — Снелц мушна ръка в един страничен джоб и я извади, стиснал банкнота от пет кредита. — Не знам защо си мисля, че ви ги дадох преди няколко дни. Нищо де, ето ви парите.

Твърде вероятно беше да ми дължи значително повече. Но като осъзнах, че и той въобще не бе забелязал отсъствието ми, съвсем се скапах. Прибрах банкнотата и бавно се отдалечих.

Имах пет кредита. Това ми вдъхна достатъчно смелост, за да се прибера „в къщи“.

Изкатерих се по стълбите отстрани, като гледах да не стъпвам на счупени стъпала. Някой ходеше по коридора. Беше тъмно. Промъкнах се колкото можах по-тихо покрай стената към своята стая. Знаех пътя наизуст. Често го правех. Майстор съм на безшумното придвижване.

На вратата нямаше резета. Плъзнах я настрани. Вътре беше включена светлинна плоча, а само на три фута от мен стоеше Мийли.

Както ме гледаше, не би се поколебала да ми претършува джобовете. Бързичко размахах петачката и я оставих на подложената си длан.

Тя не ми благодари. Дори не ми напомни, че й дължах пари за миналата година. Само каза:

— Що не се сетиш да преметеш пода! Смърди на умряло!

И си тръгна.

Лежах в потрошеното си легло и се вглеждах в мрака. Нямаше ме три седмици. Можеше и да съм мъртъв, откъде щяха да разберат, че не е така? И ни веднъж през този ден нито един човек не ме попита: „Ти къде се губиш, бе?“