Метаданни
Данни
- Серия
- Мисия Земя (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Invaders Plan, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 1. ПЛАНЪТ НА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. С карта. Формат: 18 см. Страници: 700. Цена: ----. ISBN: 954-422-030-5 (многотомно). ISBN: 954-422-031-3 (т. 1).
История
- —Корекция
- —Добавяне
Глава пета
След около три седмици моята „първобитна идилия“ беше безмилостно прекъсната.
Изтръгнах се от чудесното спокойствие на съня и установих, че дулото на ловна бластерна пушка ме гъделичка по врата.
Долините между планинските ридове представляваха земно въплъщение на мечтите — тревисти плата, величествени гори, живописни струпвания на скали, потоци, които бълбукаха или мърмореха никога несвършващите си истории, и навсякъде край нас се издигаха внушителни върхове, увенчани със снежни корони.
Освен пойните птички всевъзможен дивеч щъкаше напред-назад и осигуряваше храна за корема, очите и ушите.
Бродехме ден след ден, от едно превъзходно място за нощувка към друго и всяко като че криеше повече очарование от предишното.
Имах си грижи с моя пилот Ске. За да получите нов аерокар, трябва да представите парчето от рамата с регистрационния номер. И затова той упорито, без инструменти опитваше да го откърти с камъни, огъваше неспирно метала с надеждата да го пречупи. Това занимание му отне дълги часове. И накрая трябваше да се натовари с двадесетфутовото парче от рамата, твърде тежко и неудобно за носене, винаги го препъваше при слизане по стръмни склонове или сред гъста гора.
Освен това носеше препечените кексчета и остатъците от искрящата вода в разкривени кутии, както и парцали от тапицерията, с които се завивах през нощта. А като прибавим и тежестта на нашия улов, можете да си представите що за товар тегнеше на раменете му. И докато аз се разхождах, наслаждавайки се на гледките и на опияняващия аромат, или стрелях по някоя пойна птичка, винаги усещах упрека в погледа, който впиваше в гърба ми, когато си мислеше, че не го виждам.
Един ден пълзях нагоре по стръмна пътека, а той се изтърколи обратно надолу поне три пъти — пречеше му удивителното свойство на металната греда да се запъва в калта. Чух го да мрънка. И както се клатушкаше върху несигурната опора на свличащата се пръст, реших да му отделя малко време и да го вкарам в правия път. Приседнах на един камък и започнах да му обяснявам смисъла на всичко.
Казах му, че всяко човешко същество има в себе си атавизъм, черти, които го дърпат назад в предисторията. Впуснах се в подробна лекция според най-добрите традиции на психолозите от Земята. Дори му направих анализ, който показа недостиг на атавизъм в психиката му. И вместо да ми благодари, той пак се плъзна надолу по пътеката, но този път се разпсува!
Аз обаче храбро опитах друг подход. Когато се дотътри до мен, обясних му, че всяко разумно същество от нашия вид има като наследство от еволюцията мозък на земноводно под полукълбата на главния. И точно този мозък подклажда слепия стремеж към подчинение. Постарах се да му нарисувам схема в калта. И поставих диагноза на неговите проблеми — земноводният му мозък мързелуваше и това го правеше сляп за необходимостта послушно да ме следва, където и да го водя. И отново благодарността му се състоеше само в сгромолясване чак до началото на пътеката.
Но аз не позволявах на проблема да помрачи изтънченото ми удоволствие от пътешествието из тези обширни земи. Тук не само нямаше „Влекач едно“, тук не можех да срещна Хелър и Крек, а сянката на Ломбар ми изглеждаше съвсем прозрачна на хоризонта.
Дните минаваха, аз застрелях поне петстотин птички. Някои от тях падаха в трудни за достигане места, други се оказваха само ранени и моят пилот често се справяше със сериозни трудности, за да ги донесе, както беше претоварен.
Но той сам си усложняваше живота. Казах му да се отърве от регистрационния номер — отсега нататък нямаше да се нуждаем от аерокар, защо му беше да носи тежкото парче с надеждата да го смени срещу нова машина? Не успях да преодолея ината му.
И за други неща не се вслушваше в добронамерените ми съвети. Всеки път, когато се разполагахме за през нощта, вместо със сухи съчки той разпалваше огън с възможно най-суровите клонаци и в последния половин час от отиващия си ден огромна пушилка от бял дим се издигаше като колона във въздуха, закривайки околния пейзаж. Колко упорито се опитвах да го вразумя, но той не се отърси от лошите си навици. Принуден бях да реша, че е напълно лишен от примитивен мозък!
Така че когато студеното дуло ме събуди онази сутрин, без учудване чух моят пилот да пелтечи с изтънял, напрегнат глас, а и най-слабите първобитни импулси в главата му биха го накарали да млъкне.
— …и ние тъкмо да ги спипаме тия контрабандисти, а те, значи, ни се изплъзват и ни улучват! — разправяше Ске. — Ама ние си знаем дълга и толкова дни вече вървим след тях, търсим ги по следите, значи. Да ви кажа, оставят след себе си страхотни купчини улики. Само я вижте тая чанта! Натъкнахме се на нея снощи и какво да видим — пълна с пера от птички!
Умните хора първо изучават противника си. Двамата срещу нас носеха зелените дрехи на пазачи и на джобовете им отпред се виждаха избродирани емблемите на някакъв лорд. Сториха ми се гнусни типове. И добре въоръжени. Някъде отзад сред дърветата изпука клон — бях сигурен, че третият се крие за всеки случай.
— И за доказателство — продължаваше Ске още по-пискливо, — че ги нападнахме изневиделица и те се уплашиха от нас, ето ви и иглената пушка, която зарязаха!
— Глей ти — отрони тристафунтовият бик, като вземаше моята пушка. — Ще я конфискуваме. Хубаво пушкало.
— Вещественото доказателство е конфискувано от името на Короната — припряно се намесих аз. — Недейте да пречите на правосъдието!
— Това — внушително каза грамадният мъжага — е ловното имение на лорд Мок. Всичките половин милион акра. И каквото намерим тук, става собственост на лорд Мок!
По-точно на пазачите му, мислено добавих аз. Дулото натърти брадичката ми.
— Айде ставай! Идваш с нас.
Тогава забелязах примката на шията на Ске. Като че нямаха намерение да отведат и него, защото тристафунтовият пазач оглеждаше близките клони с очевидното намерение да го обеси. Е, какво да се прави! Винаги можех да намеря заместник на пилота си.
Ске обаче не се примири с идеята за скорошната си смърт. Вместо да лази и да хленчи, той дръпна въжето, разхлаби го и се изпъна в цял ръст, което не беше много впечатляващо, нали си е дребничък.
— Този — Ске ме сочеше с драматичен жест — е офицер Грис от апарата! Той изпълнява секретна задача, възложена му пряко от Императора!
Ефектът от тези думи наистина беше интересен. Трима мъже с насочени към нас пушки изскочиха иззад дърветата. Помислих, че ей сега ще увиснем един до друг със Ске на някой клон.
Той се освободи за момент и скочи към мен. Дръпна с пращене капака на джоба ми, сграбчи комуникационния диск и закрещя в него:
— В името на боговете, не стреляйте! Можете да улучите офицер Грис!
Сметнах постъпката му за прекалено глупава — дискът не можеше да покрие и една десета от разстоянието до най-близкия град. А Ске трескаво ми шепнеше:
— Кажете им, че всички са арестувани!
Примигнах. А тези селяндури напрегнато въртяха глави и се оглеждаха за неочакваната заплаха от стрелба. Селяндури, и то от най-тъпите! Явно лорд Мок не изискваше особено умствено напрежение от пазачите на своето ловно имение.
Станах.
— Всички сте арестувани — заявих.
— За това, че се представяте за пазачи! — викна Ске.
Предстоящото бесене или разстрел, или каквото там смятаха да правят с нас, се превърна в „Имаме документи!“ и „Откъде да знаем, че вие сте точно офицер Грис, а не бракониер?“.
Всеки показваше на всички значките и картите. Ске търчеше и пъхаше моята електронна карта под носа на пазачите.
Накрая ми заявиха — щели да вземат ловната чанта и пушката като „доказателства“, че наистина сме преследвали престъпници. Предложиха да ни качат на снабдителния им самолет, който на другата сутрин щял да излети за Правителствения град.
Ске се въодушеви и малко оставаше да пропее от радост.
Но не и аз. Сякаш небето падна отгоре ми. Не се съмнявах, че ме очаква катастрофа. Само от мисълта, че трябва да се връщам, стомахът ми се гърчеше.