Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (53)

Глава първа

Аерокарът беше целият почистен и лъснат отвън — с материали на флота. Пилотът беше облякъл нова униформа и дори се беше обръснал. Влияние на Хелър, да го „бибип“. Стомахът ми помръдна нервно.

— Радвам се, че сте по-добре — каза пилотът.

Умея да усещам присмеха. Затова му заповядах студено:

— Към Отдела по провокациите!

Той затвори вратичката и тръгнахме. Никой не се навърташе наоколо. Добре съм обучен да внимавам за подробностите. Не ни проследиха. Не бях заплашен от непосредствена опасност. Отпуснах се в креслото и се успокоих малко.

Не ми липсваха възможности. По една щастлива случайност шест месеца по-рано шпионирах буйно веселие на някои висши офицери от апарата. Не се събират често, защото забавленията понякога стават твърде груби и после се налага да прикриват скандалите. Бяха избрали стар порутен хотел в провинцията, който отдавна беше забравил миналата слава и тълпите от гости. Заобикаляха го обширни пространства с изсъхнали храсти и гниещи дървета. Бях закрепил на ревера си миниатюрна камера. По онова време бях разочарован, че повишението ми се бави, и надничах за по-смущаващи сведения, с които чрез изнудване да ускоря кариерата си.

Внимателният ми поглед улови почти незабележим силует, който се шмугна в храстите. Последвах го. Какъв късмет! На една пейка чакаше жена. Прокрадваща се фигура изникна зад гърба й. В първите мигове не разбрах какво стана. Но от последвалата караница, заглушавана от буйното веселие, схванах, че жената чакаше някой от офицерите, но не и този, който се появи. Тя заплаши натрапника, че ще го издаде. Той или прекалено се уплаши, или вече беше пиян до безумие. Както и да е, не се поколеба да я изнасили. Направих няколко снимки иззад един храст наблизо. И накрая — самата красота. Той й преряза гърлото, за да предотврати несъмнено очакващите го неприятности. И това увековечих в няколко снимки.

Онази вечер имаше още няколко обещаващи случки. Аз собственоръчно проявих цялата касета в лабораторията. Камерата, която използвах, се оказа чувствителна и снимките бяха разкошни.

По-нататък дойде трудният процес по идентифициране на присъствалите. Не ми беше много лесно да се добера до досиетата им в апарата, но след време всяко лице от снимките се свърза с определено им.

И — о, чудо на чудесата, жената се оказа любовница на командира на Смъртния батальон! А мъжът от снимките с изнасилването и убийството беше началник на Отдела по провокациите!

Първо проучих дали командирът не е уредил работата, за да се отърве от омръзналата му мацка. Но научих, че и той провежда тайно издирване. Произшествието никога не се появи в новинарските листове, апаратът не одобрява подобна реклама. Но командирът се реши дори да стигне до „кенефните мухи“, тоест Вътрешната полиция, за да получи списък на закоравелите изнасилвачи-убийци.

Един ден нямах какво толкова да правя и потеглих към канцелариите на Отдела по провокациите. Името на началника му беше Рейза Тор. „Кенефните мухи“ на планетата Флистен няколко пъти опитвали да му досаждат с подозрения, че е изнасилвал и убивал жени, но нямали доказателства. Бил привлечен в апарата и се издигнал до поста началник на Отдела по провокациите. Заварих го сам, връчих му няколко снимки (множество копия бях скрил на сигурно място) и му казах:

— Нищо не ви заплашва. При изпълнение на служебните си задължения убих човека, който ги е направил, взех и оригиналите. Не са регистрирани в информационната система. Не ви искам пари — знаех, че е затънал в дългове, не би могъл да плати и сигурно не ще се поколебае да извърши убийство, — само бих желал да станем приятели. За да покажа приятелските си чувства, дойдох да ви уверя, че ще опазя сигурността ви.

Той припряно накъса снимките на парченца. Оттогава аз на практика притежавах Отдела по провокациите. Нищо от другите снимки не ми помогна в кариерата, това също не би могло. Трябваше да се задоволя с достъпното за момента.

Този отдел се специализира в насаждането на хора на пачи яйца. Когато правителството реши, че иска да докопа някого, поръчката отива в Отдела по провокациите. Негови хора се внедряват в банди и ги подучват да извършат смехотворно глупави престъпления, за които ги арестуват и екзекутират. Карат проститутки да компрометират разни типове, които биха могли да станат опасни, пробутват мръсотията на новинарските листове и им съсипват живота. С други думи, съвсем обикновена полицейска работа. „Кенефните мухи“ също се занимават с това, но не с размаха на апарата, а и при нас повечето случаи са политически.

Надолу по река Уийл, където тя разширява калните си брегове, се намират безбройни, безредно пръснати схлупени складове. Някои разправят, че преди били складове за риба, когато тя още успявала да преживее в реката. Сега част от тях са собственост на големи компании. И никой от цивилните не подозира, че точно насред хаоса, чудесно замаскиран, си живее Отделът по провокациите.

Аерокарът летеше покрай бурната кафеникава река, после се спусна в тунела, водещ към отдела. Слязох и се изкатерих по неустойчивата стълба до кабинета на началника.

Той видя кой влиза и на лицето му се появи изражение на подгонен звяр. Бях се възползвал от услугите му един-два пъти. Нямаше от какво да се чувства заплашен.

— Виждам, че са те повишили — леко кисело каза Рейза Тор. Винаги ми се струваше някак хлъзгав, имаше навика да си държи едната ръка в чекмеджето, когато говореше с някого.

Е, да, носех отличителния знак на повишението си. Моят пилот предложи да го продам или да сменя камъните с фалшиви и да продам истинските. Но Ломбар би забелязал, както придърпваше хората за реверите. Много по-добре е човек да гладува, отколкото да привлече нежеланото внимание на Ломбар Хист. Гладът не е толкова болезнен!

Поздравих го любезно.

— Срещал ли си се с някое хубаво момиче напоследък? — Съвсем дружелюбен въпрос, исках да се отпусне малко.

Но той не си пада по приятелските отношения. Ръката му конвулсивно се напъха още по-дълбоко в чекмеджето.

— Какво искаш?

— О, само да походя при вас, да поогледам.

Той намръщено повика един от чиновниците.

— Дай му каквото поиска — заповяда Рейза Тор.

Тръгнах след чиновника. Чух трясъка от затвореното чекмедже зад гърба си и могъщата псувня на Рейза Тор. Сигурно си прищипа някой пръст.

Знаех точно какво търся. Сред любимите номера на Отдела по провокациите беше пробутването на фалшиви пари. Фалшификатът е достатъчно изкусно направен, обикновено хората не могат да го разпознаят. Но всеки опитен служител в магазин и всеки касиер с проверяваща машина го засичат за миг. Казват на нещастника да почака малко, докато оправят рестото, и натискат с крак сигнала за повикване на Финансовата полиция. Само няколко минути по-късно престъпникът е прибран, закаран в някой от Финансовите затвори и след малко изтезания и бърз процес го екзекутират. Това е наистина чудесна, безгрешна операция, отърваваща властта от някой мрънкащ недоволник или пък възможен противник. В тези фалшиви банкноти се крие голяма сила!

Минахме покрай безкрайни редици дрехи от всички видове и размери, покрай рафтове с обувки и какви ли не други натрупани богатства. Събират ги преди всичко от морги, при злополуки и от бойното поле. Рядко се сещат да ги почистят и тежката смрад е донякъде прекалена дори за апарата. Вървяхме край шкафове с лични вещи, хиляди квадратни ярдове с невъобразими предмети от невъобразими места, повечето обрани от мъртъвци, до последното парче жизнено необходими за правдоподобната маскировка на агентите от Отдела по провокациите. Надникнах в чекмеджетата с портфейли, защото понякога в тях остават истински пари, но някой от чиновниците ме бе изпреварил.

Складът с оръжията се проточваше на двеста ярда, тук можеше да се намери всяко налудничаво забранено въоръжение, което човек би успял да си представи. Пробутват ги на „революционните сили“, които после се впускат в смахнати опити за преврати. Най-често оръжията се взривяват в ръцете им и с това всичко приключва. Наистина умно измислено. Само ножовете заслужаваха доверие и все пак беше по-добре да се проверяват дръжките им за скрити взривни устройства, задействащи се при допир до жива плът.

Най-накрая навлязохме в Службата за примамки. Сейфовете й са претъпкани с фалшификати — подправени скъпоценни камъни, за да бъде арестуван някой, фалшиво злато, фалшиви електронни карти, които вдигат тревога в полицията при първия опит да бъдат използвани, дори скалъпени дипломи, които връчват на завършващите студенти, склонни да създават неприятности. Открай докрай интелигентно изпипана работа.

И пари! Застанах пред огромното хранилище и подканих чиновника от службата да го отвори. Моят придружител каза:

— Трябва да му дадеш каквото поиска.

Честно казано, купчините банкноти ми се сториха прекрасни. На жаргона на апарата ги наричаме „тоалетна хартия“. Но въпреки това гледката на неизброимите пачки чудесни златисти банкноти може да замае главата на човек, колкото и ясно да разбира, че гледа фалшификати.

Всъщност аз бях толкова изгладнял за пари, че малко се престарах. Взех четвъртинки, но се отказах, защото бяха твърде дребни пари. Минах към банкнотите по един кредит, сравнително безопасни, защото кой би се вглеждал внимателно в тях. Но не исках да прекалявам, в джобовете ми нямаше много място. Вдигнах няколко пачки по пет кредита, после по десет, двадесет, петдесет и сто. Препълних си джобовете.

— Вие май смятате да избиете цял взвод хора — отбеляза придружителят.

Казах си, че идеята не е лоша.

Опитах се да закопчая джобовете си. Не можах. И се отървах от повечето банкноти по един кредит.

Чиновникът от Службата за примамки ми поднесе таблото за електронната ми карта. Махнах му да се дръпне.

— Операцията е твърде секретна.

— Да, ама в такъв мащаб непременно ще предизвикате разследване — възпротиви се той.

— Шефът каза да му дадем каквото поиска. Сигурно действа от името на някой друг. Нали така? — Придружителят ми се стараеше да наложи заповедите на Рейза Тор. Умно момче.

Не устоях на изкушението да им вдъхна малко уважение.

— Императорът — прошепнах.

— Така си е, има да се разправя с доста врагове — отбеляза чиновникът. — Чувам, че принц Мортиуай завземал нови позиции в Калабар. Може би с това ще очистите някой от неговите бандити?

Смръщих вежди. Той сам ми предлагаше най-удобната версия. И си помисли, че прекалено се е доближил до истината. Кимна мъдро. Но после добави:

— Не се опитвайте да им давате много от стотачките. Тях даже „кенефните мухи“ ги разпознават. Току-виж, и копоите на Мортиуай се усетят, тогава те ще очистят вас, а не обратното.

— Ще внимавам — обещах аз. — Нито дума на никого, никакви записи!

— Правилно! Трябва да махаме въшки като Мортиуай. Знаете ли, че се заклел да унищожи апарата?

Придружителят ми възкликна:

— Тоя е тъпанар, да го „бибип“! Кое правителство може да си върши работата без апарата?

— Вярвате на измислици — казах аз. Така им напомних да си знаят мястото.

Но той само искаше да ми се подмаже.

— Тази униформа май множко премеждия е преживяла. Някакви офицери от редовните части умрели при газов пробив миналата седмица, както го разследвали. Ама униформите им изобщо не са пострадали. Може да се намери и някоя с вашия размер.

Намери се. Малко лъхаше на газ. Преоблякох се. През това време на един рафт забелязах чанта. Понеже съм добре обучен, веднага познах какво представлява. Наричат я „магическо дъно“. Когато някой я отвори за претърсване, вътрешността й се върти така, че търсещият никога не разбира защо претърсва все една и съща страна на чантата.

— Вземете я — приятелски ме посъветва придружителят.

Натъпках фалшивите пари вътре, но ми трябваше и друг пълнеж, за да стане възможно въртенето, нещо, което да се вижда при претърсване. Избрах си няколко консерви от рафта с надпис „Отровна храна“. В апарата сме свикнали да мислим за всичко.

— Само не ми предлагайте от тези фалшиви пари за бакшиш — усмихна се придружителят. — Твърде млад съм да умирам!

Изпръхтях. Хубава шегичка! Доста по-късно се досетих — намекваше ми за бакшиш с истински банкноти. Затова ме изведе с вкисната физиономия.

Но пък имах да мисля за толкова много други неща! Ако екипажът на патрулния кораб беше затворен в Спитеос, скоро вече нямаше да са в състояние да свидетелстват пред никого. Преди това обаче щяха да ми дадат необходимите сведения за Хелър, а после ще умрат — ако не от отровната храна, поне при опит да подкупят стражите с фалшиви пари.

Човек трябва да си изпипва работата. За оцеляването в апарата не стига само хитростта.