Метаданни
Данни
- Серия
- Мисия Земя (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Invaders Plan, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 1. ПЛАНЪТ НА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. С карта. Формат: 18 см. Страници: 700. Цена: ----. ISBN: 954-422-030-5 (многотомно). ISBN: 954-422-031-3 (т. 1).
История
- —Корекция
- —Добавяне
Глава седма.
Два дни поред Боуч чакаше да се появят черните петна по тялото ми и да загноят. Сигурно надничаше през дупка във вратата, защото когато най-после влезе, пак си беше същият като преди — гаден и непреклонен.
Вече нямах халюцинации, но не се отървах от кошмарите. Прекарвах повечето време в сън. Прогизнах от искряща вода и се надух от кифлички.
Боуч стовари купчината върху бюрото ми.
— Искрено се радвам, че вече можете да подпечатате всичко. Целият отдел работи като луд, за да подготви документите. Много зле им се отразява на настроението, когато накрая никой не подпечатва.
Чувствах се превъзходно и затова седнах да отхвърля работата. Прехвърлих цялата купчина за около час.
— Нямам повече работа за вас — каза Боуч някак враждебно. — Кога ще се изнесете оттук? — Видя, че се опитвам да измисля нещо, и продължи много нахално: — Вашият пилот занесе пет кредита на Мийли и можете пак да си получите стаята.
Припряно проверих джобовете си. Ами да, пилотът, да го „бибип“, не ми беше оставил петте кредита, а ги дал на Мийли! Това означаваше, че трябва да се махам от канцеларията, отново щях да се излагам на опасности!
Радостта ми се изпари. Сянката на Ломбар сякаш обикаляше навън.
— Това не ви е апартамент! — произнесе Боуч почти свирепо. Така го каза, че капаците на очите му изплющяха.
Реших да се държа по-твърдо с него. Като размислих, стигнах до извода, че всъщност се криех тук. Тъй като никога не се вестявах в кабинета си, никой не би ме потърсил точно на това място. Казах му:
— Трябва да взема някои стратегически решения. В края на краищата това е моят кабинет! Имам пълното право да седя тук и да мисля!
Единственият отговор, който получих, се състоеше в нещо като „Хъ-хъ“. Той величествено се понесе към вратата.
Почти незабавно ми се наложи да разбера защо Боуч искаше да напусна кабинета си. Нахълтаха хората на предприемача! Блъскаха се един друг и току ме поглеждаха неприязнено, искаха да ми покажат, че им губя времето. Започнаха да мерят и да трошат в тоалетната.
Така да бъде. Толкова дребна неприятност не би ме принудила да изляза на открито под заплашително издайническата дневна светлина.
Тайният изход за бягство, който правеха строителите, ми припомни за моя скъп Бъгз Бъни. Представях си какво ли би направил на мое място. Но не се сещах за някой от неговите комикси, който би ми помогнал, и за нещастие мислите ми пак се насочиха към Хелър и мисията.
Не че можех да направя нещо, за да подобря положението, но исках да мисля за каквото и да било. Никак не съм щастлив, когато умът ми мързелува. Ако го оставя да си прави каквото му хрумне, винаги се потапя в бездънните дълбини на ужаса.
Малки остатъци от еуфорията, колко сигурен бих се чувствал на Земята, ме докосваха от време на време. Сутринта преживях такъв момент и затова подготвих всички административни подробности на вълшебната поща. Боуч не ще спре изпълнението на заповедите, защото това би нарушило бюрократичната му машина. Ако някога все пак стигнех до Земята, щях да имам осигурени редовни куриери и интимни новини, нямаше и да слушам оплакванията на Боуч, че ъгълчетата на скъпоценните му хартийки били подгънати.
Липсваше ми занимание за запълване на времето и се заех с разнищване на полунощното видение. Отначало малко се стрясках, но си наложих да разбера защо. Причината беше в моя пропуск да извърша анализ на съня си!
На първо място трябваше да реша сън ли е или халюцинация. Но понеже няма начин да се приложи тълкуването на сънища към халюцинациите, приех, че съм сънувал. И се хванах на работа.
Докато се занимавах с това, драсках по лист хартия. Научих този трик от един професор по първобитна етнология. Нарича се „убиване на напрежението“ и няма нищо общо с тълкуването на сънища.
Дяволът, разбира се, символизираше фигурата на бащата. Не беше трудно да направя този извод. А бичовете на екипажа бяха фалически символи. А, ето че стигнах до нещо съществено. Горелката, размахвана от фигурата на бащата, показваше гнусна завист. Следователно логиката подсказваше, че съм желаел сексуална връзка с майка си и затова мразех баща си. Това е! Приключих. Този сън никога повече нямаше да ме тревожи.
За съжаление дори с драсканиците тълкуването на съня не ми отне много време. Твърде сигурно и бързо се справям с психологическите проблеми.
Изведнъж ужасът пак се вкопчи в разума ми, имах тежко предчувствие! Екипажът на патрулния кораб! Няколко пъти бях минавал и в двете посоки над Голямата пустиня и не зърнах никакъв разбит кораб. Почти обезумял, разсъждавах каква ли е била съдбата на екипажа. Ако тези космонавти се изтръгнеха на свобода, ако флотът научеше за отвличането им, мъченията, които изтърпях в офицерския клуб, щяха да ми се сторят забавни!
Натиснах звънците. Макар и неохотно, един чиновник ми издири последните новинарски листове и аз забих нос в тях. Нито дума за катастрофирал кораб!
Но как така? Нима командирът на Втори смъртен батальон, чиито хора чакаха в засада космонавтите, бе продал кораба и екипажа на контрабандисти? А именно флотът пресичаше каналите за контрабанда между планетите. Ами ако заловят своя собствен кораб? Достатъчно е да избухне гражданска война и аз ще се озова между чука и наковалнята!
Преборих с с писъците в главата си. Психологията учи как да постигнете това. Започвате да броите бавно. Винаги помага. Но когато стигнах до двадесет, вече бях скочил и обикалях нервно кабинета. Блъснах се в един от работниците, който с работните си дрехи ми заприлича на капитана от моя сън.
Разтресох се и седнах, за да не привличам вниманието. Притиснах ръцете си към плота на бюрото, иначе прекалено личеше как треперят.
Принудих се пак да подхвана своя сън. Нали капитанът беше казал: „Сър, ние въобще не възнамеряваме да му кажем, освен ако той не ни подкупи много щедро.“ Аха! Ключовата дума беше „подкуп“. Имаше още намеци. Дяволът си тръгна чак когато го затрупах с фалшиви банкноти! Подкупих го!
И щом интуицията ми проникна още по-дълбоко, заскърцах със зъби — осъзнах, че всички в съня ме смятаха за осведомен относно нещо, което не знаех. Но какво?
Искаха да получат подкуп.
Пак задълбах. Поредната мълния в главата ми — екипажът знаеше това-онова за Хелър. И защо не? Нали бяха прекарали петнадесет седмици с него.
Подкуп?
Да, но не бях сигурен дали наистина са ги закарали в Спитеос. Пък и откъде да взема пари за подкуп!
Така стиснах ръцете си, че кокалчетата им побеляха. Разполагах само с един начин да укротя нервите си. Длъжен бях да мисля!
Смъртният батальон. Сякаш докоснах камбанка, която звънна в главата ми. Спомних си, че подкупих дявола с фалшиви пари.
Разсмях се. Подсъзнанието ми бе потиснато от своя „цензор“. Някъде далеч долу, в първичния ум на влечуго, съществуващ генетично у всеки човек, вече се бях справил с всичко! И поради нормалния страх от сексуално самозадоволяване не си бях позволил да помисля за решението.
Колкото и да се плашех от необходимостта да изляза навън, сега ми се струваше, че е още по-лошо да остана вътре.
Съчиних заплетено прикритие за пътуването си — щях да кажа на Боуч, че отивам на лов. Тази е една от слабостите, които си позволявам — обичам да убивам малки пойни птички. А с това можех да се занимавам къде ли не и никой нямаше да ме проследи.
Извадих ловната си екипировка от шкафа и с престорено равнодушие излязох от кабинета си. Стараех се иглената пушка и ловната чанта да бият на очи.
— Който и да се обади, кажи му, че съм отишъл на лов, за да си укрепя здравето — гръмко съобщих на Боуч, като минавах покрай неговата дупка.
— Отървахме се — промърмори той.
Хитрината ми се оказа сполучлива.