Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (50)

Глава пета

В полунощ, както си лежах на бюрото в тъмния кабинет, бях грубо събуден от шумното нахълтване на посетител. Беше дявол от Манко. Веднага познах, че е от тази планета, защото тамошните не са като обикновените горски дяволи, типични за другите планети. Дяволите от Манко имат рога и дълги опашки, завършващи с остриета, и целите пламтят в тъмночервено.

За миг се учудих, че Боуч го е пуснал направо, без да ме уведоми предварително, но бързият поглед към часовника ми подсказа, че щом е полунощ, Боуч отдавна си е отишъл.

Казах му да не вдига толкова шум, можеше да привлече вниманието на „кенефните мухи“, тоест на Вътрешната полиция, или още по-лошо — някой инспектор на Короната. Но той не ми обръщаше внимание, затова събрах сили да се държа с него любезно, както подобава на важен посетител.

В едната си ръка носеше формуляр, а в другата — писалка. Настани се на стол, намести се по-удобно и започна разпита.

— Име? — попита и когато му го казах, той, разбира се, го написа отгоре на формуляра. Любопитството ми се събуди.

— Кой формуляр е този?

— 345-678-М.

Казах му, че този вид документ ми е непознат. Той кръстоса крака и се облегна назад. Тонът му беше снизходителен.

— Това е формуляр за установяване дали знаете.

— Какво да знам? — отвърнах с въпрос, защото и аз имам богат опит в разпитите.

— Точно това трябва да установим — изрече дяволът от Манко. Като че се подразни от моята недосетливост. Реших да се престоря на обиден.

— Е, тогава как мога да ви отговоря, като не знам какво не знам?

Но това въобще не го притесни. Помръдна дългата си заострена опашка и сякаш даде сигнал на вратата към тоалетната да се отвори — през нея влезе целият екипаж на патрулен кораб Б-44-А-539-Г, който беше отлетял с Хелър до Блито-3 при първата му задача там. Малко се изненадах, защото предполагах, че те са прибрани на топло в подземията на Спитеос. Досетих се обаче, че Снелц им е измайсторил пропуск, значи всичко беше наред. Бяха двайсетина души, но естествено влязоха през тайната врата, която щеше да бъде направена на другия ден, и нямаше какво толкова да му мисля.

Наредиха се в кръг в кабинета ми и по сигнал на своя капитан ловко насядаха по пода в положение „мирно“. Дяволът от Манко им обясни:

— Той твърди, че не знае какво се очаква от него да не знае.

Капитанът ме огледа критично и се обърна към дявола:

— Много добре. Щом е така, няма да му кажем.

Екипажът стана, изяде баклавата, оставена от танцьорката на бюрото, всички взеха електробичове и започнаха да ме налагат с тях.

Свих се в ъгъла от токовите удари и погледнах дали дяволът няма да ми се притече на помощ. Но той се беше превърнал в Ломбар Хист!

Не ми оставаше друг избор, опитах се да измъкна своя зашеметяващ пистолет. Изпаднах в паника — не излизаше от кобура!

Електробичовете съскаха и плющяха. Погледнах трескаво към Ломбар, но сега там седеше Кроуб! Щеше ми се да не променя толкова често облика си. Как смятаха, че ще отговарям на въпросите им, щом разпитващият е толкова ненадежден?

Екипажът привърши с баклавата. Всички обърнаха лица към стола, за да получат заповеди. Там сега седеше старият Ати.

— Той не знае, че не знае — каза старецът.

Капитанът се изпъна и отдаде чест, а аз си помислих, че е много мило от негова страна да покаже уважение към преклонната възраст на Ати.

— Сър — изрече капитанът, — ние въобще не възнамеряваме да му кажем, освен ако той не ни подкупи много щедро.

Това удовлетвори стария Ати, който отново се превърна в дявола от Манко. Той каза:

— Да видим сега: тъй като си ръководител на Краля на подземния свят в неговата секретна мисия, стигнахме до въпроса за заплащането.

Междувременно екипажът на патрулния кораб беше изчезнал.

Обясних му:

— Ще са ми нужни повечко пари, защото съм затънал в дългове, всъщност изтеглил съм в аванс заплатата си за пет години напред. След като ме махнаха от тази мисия, нямах пукната пара и не можех да взема назаем от моя пилот дори един кредит. Когато ми връчиха съобщението, че ще бъда съден, Мийли ме предаде на „кенефните мухи“.

Дяволът ме прекъсна:

— Тъкмо се сетих за какво съм дошъл. Трябва да получа парите по сметката за този разпит.

Опитах се да му кажа, че сметката не е точна, че е прибавил неправилно плащането за цял камион с „Тап“, но той не искаше и да чуе за това. Скочи на крака и писалката му се превърна в плазмена горелка.

Гърбът ми опираше в стената. Нямаше къде да избягам! А той ръгна горелката право в стомаха ми, страшна мъка беше.

Затичах, но колкото и бързо да бягах, все си оставах на същото място. Дяволът от Манко ме заобиколи и пак напъха в стомаха ми горелката.

С невероятно усилие опитах да измъкна пистолета си от кобура и да стрелям по него, ала и този път не стана.

Скочих върху бюрото. Но „Влекач едно“ прекоси с вой кабинета, отнесе ме от бюрото и се взриви сред Космоса. Всички на борда загинаха.

Дяволът се появи отново. От двете му страни стоеше по един лепъртидж. Той едва ги удържаше да не се хвърлят напред. Крещеше ми:

— Ако научиш това, ще ги пусна да те изкормят!

Уплаших се и изпищях:

— Ще ти платя сметката!

Втурнах се към шкафа с досиетата, извадих огромна купчина фалшиви банкноти и ги хвърлих към него.

Изведнъж стаята се опразни!

Изстенах и се отпуснах по гръб върху бюрото. Когато се опомних, с интерес установих, че пламъкът не беше опърлил секретните документи, които носех за Императора.

Облекчено потънах в неспокоен сън.