Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (5)

Глава втора

Половин час след залез слънце в онзи съдбоносен ден един страж от апарата ме вмъкна в цялата тази бъркотия. Беше надвечерието на почивните дни в Империята: всички служби се затваряха за цели два дни. Спомням си всичко твърде ясно. С мои приятели бяхме замислили пътешествие до Западната пустиня, за да се поотпуснем. Бях облечен в изтъркан ловен костюм. Току-що се бях качил в моя аерокар и си отворих устата да заповядам излитане на пилота, когато вратата се отвори с трясък и стражът настойчиво ме покани да изляза.

— Нашият началник Ломбар Хист ми заповяда да ви отведа при него веднага! — Жестовете му издаваха паника.

Повикването при Ломбар Хист винаги събужда ужас. Непоколебим тиранин на Координирания информационен апарат, отговорен само пред Лорда на Външното управление и пред самия Велик съвет (но почти не се случваше да отговаря за каквото и да било), Ломбар Хист властваше над своя собствена империя. Махване с пръст, почти незабележимо кимване с глава — и хора изчезваха или умираха. Стражът естествено нищо не знаеше за причината за повикването и ние пухтяхме с най-високата си скорост през гаснещия зеленикав здрач. Блъсках си главата, опитвайки се да си спомня какво съм направил или какво не съм направил, което би могло да се вмени във вина на един второкласен чиновник от апарата. Нищо не открих, но въпреки това ми се гадеше, имах лошото предчувствие, че внезапно съм изправен пред повратна точка в живота си. И събитията напълно потвърдиха правотата ми.

Десетината години, които бях прекарал дотогава в апарата, по нищо не се отличаваха от кариерата на всеки друг младши чиновник в тази организация. След като завърших Имперския военен колеж — както Ваша светлост вече несъмнено е открил — последен в класа и ме обявиха за неподходящ да заема пост във флота, бях пратен в Шпионското училище. И там не се справих особено добре, после ме назначиха като служител от най-долен ранг в най-долната служба на Империята — апарата.

Както знаете, в тази пропаднала служба има малко истински офицери, затова всеки от тях командва огромна маса от частни войски на апарата, от доносници и шпионски групи.

Всеизвестно е, че апаратът получава копия от всички установявания на личността, арести, следствия, лишавания от права и от свобода, извършвани от местната и от военната полиция. С други думи, милиардите различни досиета, пръснати из другите администрации на Империята, съществуват и в апарата. Вие, както всеки друг, може би сте осведомен за това, но може би не знаете защо е така. Затова сега ви предоставям ценна информация.

Апаратът използва тези досиета, за да набира собствените си хора. С убийците, с най-гнусните престъпници, които могат да бъдат открити там, се установява връзка и те се привличат на работа при нас. Очевидно е, че досиетата се използват и за изнудване, което изяснява защо апаратът толкова рядко е осъждан или заставян да обяснява действията си като организация, защо винаги му се предоставят огромни средства и защо никой не задава въпроси. Между другото бих предложил, ако се обсъждат действията на правосъдието срещу нашата служба като цяло, за да бъдат предотвратени насрещни удари и незаконен натиск, първо трябва да бъдат изискани и конфискувани всички досиета за явното и тайното минало на хората. Но аз съм сигурен, че Ваша светлост вече е помислил по този въпрос.

Както и да е, кариерата ми в апарата не се различаваше от тази на другите добросъвестни офицери. Ако въобще може да се каже, че имам някаква дарба, правеща ме подходящ за подобна работа, това е склонността ми към езиците — научавам ги доста лесно. Моята способност да говоря английски, италиански и турски (това са три от езиците на Земята) беше най-важната причина за назначаването ми като началник на Отдел 451.

Можете да си създадете представа за абсолютната нищожност на моя пост, след като Ви опиша с какво се занимавах. Отдел 451 покрива онзи район, който съдържа само някаква си звезда от клас „жълто джудже“, отбелязана като Блито в картите на Картографското управление на Волтарианския флот. Местните жители я наричат Слънце. Тя е център на планетна система, в която има девет-десет планети, но само на една от тях може да съществува живот. На картите е отбелязана като Блито-3, защото орбитата й е трета от звездата, но там си я наричат Земя. От гледна точка на Империята тя е бъдеща междинна спирка по пътя на нашето нахлуване към центъра на тази галактика. Графикът, завещан ни от нашите премъдри Предци, не изисква незабавното предприемане на тази стъпка, оставяйки я за по-нататък — има много други райони, които трябва да бъдат завладени, цивилизовани и обединени преди това. За подобни неща е необходимо време — никой не би искал да оголва фланговете си или да изтощава прекомерно ресурсите си.

Не мога да скрия от Вас (нито пък имам такова намерение), че и апаратът имаше свои интереси, свързани със Земята. По времето, когато бях повикан толкова властно, изобщо не си представях какво може да е тръгнало накриво в осъществяването им. Нищо необичайно не беше минавало през моя информационен център, всичко показваше само все същата бюрокрация. Затова и не можех да си обясня състоянието, в което заварих Ломбар Хист.

Не че той някога е бил в добро настроение. Беше огромен, извисяваше се поне с половин глава над мене. Обикновено в лявата си ръка носеше късо „жило“ — гъвкав камшик, дълъг към осемнадесет инча и с електрически разрядник накрая. Имаше и гадния навик да се нахвърля срещу събеседника си, да го сграбчва за реверите на туниката, да го придърпва към себе си и да му крещи, сякаш ги разделят поне сто фута разстояние. Правеше това дори когато само искаше да каже „Добро утро“ и ако беше истински възбуден, пляскаше човека по крака с жилото, за да наблегне на всяко изречение, което жертвата трябваше да разбере. Доста болезнено беше. Дори обикновеното общуване с Ломбар Хист в най-добрия случай беше твърде унизително преживяване.

Неговият кабинет винаги е изглеждал като бърлогата на диво животно, но сега беше още по-зле. Две пейки за разпит бяха съборени, на килима се търкаляха останките от стъпкан калкулатор. Не беше включил осветлението и здрачът, проникващ през решетките на прозорците, заливаше всичко в червено — сякаш той седеше сред черна кръв.

Щом се появих на вратата, Ломбар Хист изхвърча от креслото си като изстреляна ракета. Запрати смачкана топка хартия в лицето ми, сграбчи ме за реверите и ме дръпна само на инч от носа си.

— Значи и това направи! — ревна той. Прозорците издрънчаха. Плясна ме по крака с жилото. — Защо не го спря? — кресна Хист.

Явно си мислеше, че хартиената топка е още в ръката му, защото разтвори пръсти. После я забеляза на пода, където бе отскочила, и посегна към нея.

Не ми позволи да я прочета. Натика ми я в лицето.

Разбира се, не се осмелявах да попитам за какво е всичко това. Опитах се да взема хартията. Едва успях да разбера, че е официален формуляр за отчети, както личеше по раздраното ъгълче, когато той я изби от ръката ми с жилото.

— Идвай с мене! — изрева.

На вратата изръмжа да му повикат местния комендант от стражата на апарата. С подобен на вой глас поиска да приготвят личния му танк.

Двигателите тътнеха, уредите прещракваха и след броени минути потеглихме — конвой, настръхнал от оръжия и почернял от униформите на Втори смъртен батальон.