Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (49)

Глава четвърта

Няколко пъти почти стигах до решението да отида в хангара и да видя какви ги е забъркал Хелър. И неизменно си получавах болките в стомаха.

Но със или без тях пак си оставах гладен и накрая отидох до аерокара.

Изумен, видях, че пилотът е изнесъл всичко от машината и я почиства отвътре. Нечувано! Никога не беше правил това. Бе подредил и моите вещи наоколо, за да ги проветри и махне миризмите от тях. И си подсвиркваше, докато не ме видя.

— Ще отидете ли да се видите с Хелър? — попита ме той.

Болката ме налетя. След малко успях да поклатя глава отрицателно. Хрумна ми, че бих могъл да изпратя него. Но Хелър и без друго му беше напълнил джобовете с пари, не се съмнявах, че ме излъга за онези два кредита. А за мен нищо не оставаше. Не бях и в добра форма за препирни.

Забраних му да припарва до хангара. Хелър го беше пратил до флота за почистващи материали. Кой би могъл да каже какви други съобщения би искал да предаде там? Струваше ми се, че е най-добре да си умра и да сложа край на всичко, защото не след дълго небето щеше да се стовари върху главата ми. Щяха да заловят Крек или Ломбар щеше да научи, че не сме тръгнали. Или инспекторите на Короната щяха да изскочат изневиделица. С нищо не можех да предотвратя опасностите. Майната й на стълбата до покрива. Трябваше само да скоча от прозореца на тоалетната и да приключа сметките си.

Върнах се горе. Отдел 451 разполага с доста стаи, нали се налага някъде да подредим всичките бумаги. Все не успявах да открия точно колко души работят в отдела заради непрекъснатото фалшифициране на щатното разписание и заради рушветите, които гълтаха Боуч и останалите по-важни чиновници. Но само в основната зала четиридесет и един служители си прехвърляха хартийки. Познавах някои от тях, а за други бях ровил из досиетата. Но не ги заговорих, а и те никога не започват първи разговор. Повлякох се към кабинета си.

Стомахът ме болеше. Потънах в униние.

Може би стана така, защото бях гладен и жаден. Предишната сутрин се бях задоволил само с малко горещ „главотръс“ и като се замислих, и в деня преди това нито бях ял, нито бях пил. Значи вече две денонощия. Стомахът ми се гърчеше непоносимо и ми се яви някаква странна халюцинация. Започнах да вярвам, че се намирам в пещерите на нашата база в Турция, на Блито-3. Седях до бюрото си. Неколцина от персонала също бяха там и се усмихваха дружелюбно. Подпечатвах потвърждения за получаване на товарни пратки и всеки път, когато електронната ми карта допреше листа, чиновниците ръкопляскаха и ме уверяваха колко съм велик. Всичко вървеше добре. Бях далеч, много далеч от Волтар. На вратата се появи прекрасно турско момиче, танцьорка, която с бавни и съблазнителни движения тръгна към мен, устните и очите й ме подканваха. В едната си ръка държеше пари, а в другата — ХРАНА, превъзходна турска баклава.

Отворих уста да я заговоря на турски. И се опомних от шока. Видях момичето! Чух шумоленето на банкнотите! Помирисах храната!

Знаех, че се побърквам.

По съвсем прост начин се уверих в това. Но по-добре да го обясня и на Вас. В Имперската академия не се справях добре, но в шпионското училище на апарата бях истински факир, особено в ученето на езици.

Разбира се, и преподавателите там си владеят занаята. Принудени са. Само за да покрият всичките 110 планети на Волтарианската конфедерация, трябва да боравят с около четиристотин езика. Макар че волтарианският, пренесен от предишната ни галактика, е задължителен навсякъде в училищата, работата на апарата често ни отвежда в изостанали райони, където никой не говори стандартния волтариански. Ами какво да кажем за десетките хиляди езици на вражеските планети или на планетите, набелязани за нахлуване?

Измислили са хитра система за постепенен напредък. Започват с детски книжки, минават на учебниците за първолачета и така нагоре. В случая с Блито-3 програмата за английския език е книжка с картинки, буквари за забавачницата, комикси и специализирана литература.

Комиксът, който аз си избрах, се наричаше „Бъгз Бъни“. Сега си спомням с усмивка първата грешка, която направих. Помислих си, че героят на комикса представя истинския външен вид и поведение на земните жители, защото още не бях посещавал планетата. Как се изхили моят учител! Той ми подсказа, че друг герой от този комикс показва какъв е видът и поведението на хората от Земята. Името му беше Елмър Фъд.

Но трябва да призная, че Бъгз Бъни знае как да прави номера. Той е лукаво създание и въобще не му е трудно да прекарва всячески хората. За мен беше очевидно, че на Земята владеят начините да се справиш с всекиго. И когато някои от преподавателите в училището ми казаха, че специализираната литература на Земята не се различава кой знае колко от комиксите, веднага схванах намека. Всеки можеше да си избира в кои области да усъвършенства езиковите си умения и аз избрах онази, която на планетата наричат „психология“.

Тя е монопол на държавата и се изучава в техните университети. Заявяват, че всички хора са зли, и казват, че разумните същества са животни и нямат души. Това е уникална черта, присъща само на Земята, защото на никоя друга планета не вярват на подобни твърдения. Но аз много се надявам, че ще мога по-дълго да живея на Земята и няма да ме местят в друг отдел. Естествено, също като Ломбар вярвам, че всеки е зъл.

Така че бях се натъкнал на истинска златна жила. Четях и препрочитах тези учебници. Точно както прави и Бъгз Бъни, психолозите ви учат как да въртите на пръста си всички наоколо.

Именно на тези задълбочени проучвания дължа своята забележителна способност да поставям хората на мястото им.

Твърде неохотно споменавам това в настоящия ръкопис по две причини. Първо, всеки може да си помисли, че съм изкукал окончателно. Второ, това е моята професионална тайна, която ми помагаше да оцелявам в апарата. И от първобитни цивилизации има какво да се научи.

Когато видях пред себе си турското момиче, знаех точно какво ми се случи — преживявах „психогенна халюцинация, предизвикана от неудовлетворени желания“.

Естествено, стигнах до извода, че страстно искам да отведа Хелър оттук. Сякаш получих озарение свише.

Макар и да намерих точното определение за състоянието си и да го разбирах напълно, от време на време си въобразявах, че съм в базата в Турция, и дори веднъж протегнах ръка да си взема от сладкишите, които тя остави на бюрото ми.

Това ме накара да се замисля как щях да се справям с цялото подпечатване на документи, когато замина за Земята. Недоумявах по кой начин чувалите с хартии ще стигат редовно дотам и ще се връщат обратно. Можех да си представя как от подхвърлянето ще се превърнат в смачкани и омазнени топки. Боуч ще получи истеричен припадък, ако види дори едно подгънато ъгълче.

Денят се точеше бавно, аз огладнявах и ожаднявах все по-мъчително и всякакви надежди да хапна май се отлагаха с цяла година, когато отново щях да тегля спокойно пари, освен ако не загубех допълнителните си заплати. Тогава годините се увеличаваха на пет, а може би и завинаги. Не спирах да се тревожа.

На Блито-3 щях да бъда абсолютно изолиран. Нямаше как да душа какво става тук. Нямаше да разполагам с главен пулт, на който да крада машинно време. Мечтите ми как на Земята ще потъна в блажено охолство доста потъмняха — нямаше да знам какво, по дяволите, се мъти на Волтар.

Представях си какво ли би направил Бъгз Бъни в подобни обстоятелства. Би одобрил палавата шегичка с тайния изход за бягство през тоалетната, който току-що поръчах. Но въпреки отличната си памет не си припомних някоя историйка с него, в която да преодолява липсата на информация. Освен една, когато качва на покрив прекалено дълъг телескоп, за да наблюдава колата, която го следи. Да, ама аз не разполагах с толкова дълъг телескоп.

Потиснах глада и се напрегнах във върховно усилие. Нелошият ми мозък внезапно реши проблема.

Ендоу беше кръстопътят на информацията между апарата и Великия съвет. На Ломбар му се налагаше да обсъжда всичко с лорда, който пък си имаше една слабост — хубавичките момчета!

Измъкнах папките си с материали за изнудване срещу хората от отдела.

Започнах да натискам бутоните за повикване. Най-после един проработи и скоро пред бюрото ми застанаха двама чиновници от Отдел 451 с весели и снизходителни лица.

Прякорите на тези две момчета бяха Ту-ту и Олеле, а истинските им имена — Туола и Одур. Бяха от родната планета на Ендоу — Мистин. Като деца имали вдъхващи надежда дарби. Но били обичани до безумие от своите разведени майки, престъпно разглезени и психически потискани. Високите оценки им осигурили места в Мистинския университет и пред тях се очертавали блестящи научни кариери. Били сред най-добрите студенти. Влюбили се — единият в застаряващ професор по целология, другият в декана. Заловили ги и ги изхвърлили. Съсипали им живота. И точно те се оказаха най-подходящи за моите цели — бяха много симпатични. Ей сега щях да им изтрия усмивчиците от момичешките личица.

— Ти, Туола, и ти, Одур, току-що бяхте повишени.

Хареса им, но застанаха нащрек.

— С властта, дадена ми като началник на отдела, ви назначавам за сменящи се куриери до Блито-3. На интервали, достатъчни за отиване до планетата и за връщане, вие двамата на смени ще поемате задачата. Единият ще ми докарва цялата книжнина, която трябва да подпечатам и да върна на отдела. После ще идва другият.

Сториха ми се неспокойни. Може би заради името, което си бях създал в отдела. Знаеха, че това не беше всичко. Три месеца пътуване, последвани от три месеца отпуски, дори при сравнителните неудобства на полета в товарен кораб бяха прекалено сладка работа.

— През свободното си време тук — им казах — лично ще носите съобщения за Ендоу. Каквито ще да са съобщения, ако трябва, сами ще ги измисляте. И ще висите там да чакате отговорите. Ще се нагласите както трябва и ще му се пофръцкате, така че и двамата поред да му станете любовници. Ще изстисквате от него всички последни новини около Блито-3 и ще ми ги съобщавате, когато идвате като куриери.

Ту-ту ме прекъсна престорено скромно:

— Ами ако лорд Ендоу откаже да се пъхне в този капан?

— Не ми се вярва да откаже. Защото и двамата много ще се постараете това да не се случи. Чували ли сте някога за „вълшебната поща“?

Тя е част от нашия занаят. Двамата бяха обучени като шпиони, но не бяха стигнали до тези тънкости.

— Ще ви обясня — продължих.

— О, сигурен съм, че от вас всичко ще разберем — мило изфъфли Олеле.

— Вълшебната поща е съобщение или заповед, което се прилепя към стената на пощенски люк. Стои там определено време, в този случай ще бъде три месеца. Отделна картичка с точно определена честота на излъчване трябва да мине през същия люк, преди да изтече срокът. Ако това стане, вълшебната поща си остава на мястото за още три месеца. Но ако подновяващата сигнала картичка не бъде изпратена, вълшебната поща попада в пощенската система и си поема по пътя.

Те пребледняха. Пак си бяха хубавички, но с много бели лица.

— Всеки път, когато ми донасяте документите на Блито-3, ще ми съобщавате и всички новини за тази планета от апарата, Великия съвет, Ендоу и Ломбар Хист. Ако сметна, че не сте си ги измислили и усърдно си вършите шпионската работа през свободното си време тук, ще ви давам картичка с необходимата честота, която можете да изпратите, за да задържите вълшебната поща.

Те ставаха все по-бледи, но не и по-хубави.

— До кого ще бъде адресирана вълшебната поща? — попита Ту-ту.

— И кого засяга? — заекна Олеле.

— Вълшебната поща ще бъде предназначена за командира от Отдела на ножовете, действащ на Мистин. Но вие добре разбирате, че никога няма да стигне до него, ако работите упорито.

Стана им ясно, затова продължавах със задачата. Психологията е чудесно средство.

— И двамата обичате майките си, нали?

И без да ги питам, ми беше ясно, защото всички момчета и мъже минават през точно определени етапи в развитието си. Така твърдят учебниците от Земята. Отначало са орално пасивни, после орално еротични, променят се към анално пасивни, след това са вече анално еротични. По-нататък има период на латентност, накрая се стига и до половите органи. А тези момчета бяха спрели в ранния стадий на развитие като анално еротични типове. Майките сменят нацапаните пелени. И, разбира се, несъмнено е като идването на деня след нощта, че те обичат своите майки.

— Нима ще заповядате да убият нашите мамички? — Ту-ту май не вярваше на ушите си.

Светкавично извадих специалния нож от калъфката зад врата си и го метнах, той се заби на пода между краката им и затрептя. Така според текстовете по психология добавях и фалическия символ. Те се прегърнаха и заридаха.

Повиках Боуч и му заповядах да ги изведе. И двамата плачеха толкова безутешно, че дори дъртакът се впечатли. Цяла минута стоя на вратата, вперил поглед в мен. Да, познавам кога съм направил силно впечатление на хората.

Това ми помогна да се стегна. Психологията е чудесна. Нищо чудно, че правителствата на Земята не биха и помислили да използват друго средство!

Е, поне едно нещо тръгна както трябва през този ден.

Посегнах към храната, оставена от танцьорката, но за пореден път не я открих на бюрото си.