Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 1. ПЛАНЪТ НА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. С карта. Формат: 18 см. Страници: 700. Цена: ----. ISBN: 954-422-030-5 (многотомно). ISBN: 954-422-031-3 (т. 1).

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

Глава втора

Заслепи ме светлина.

— Офицер Грис! Време е за тръгване!

Изпъшках и се размърдах сред вонящите боклуци на пода. Погледнах часовника си. Половин час преди съмване?

— Време е за тръгване — настояваше стражът.

Порових и измъкнах шапката си от купчина огризки. Запрепъвах се след него към своята стая.

Там цареше хаос от шум и движение. Блъсканица, пръснати кашони. Взводът обикновено се разделяше на две смени по дванадесет часа всяка, значи едновременно пазеха по седем стражи, но сега се бяха събрали всички.

Снелц беше яхнал стол с лице към облегалката. Държеше кутийка с горещ „главотръс“ и сочеше с нея на хората какво да правят. Прибираха всичко! Смееха се и говореха един през друг.

При влизането ми Хелър тъкмо затягаше един вързоп. Носеше екип на пилот-състезател — бял с червени кантове. На главата си имаше червена шапка от онези, които поставят под предпазните си шлемове. Изглеждаше свеж, чист и жизнен — кога бе успял да се наспи?

Забеляза ме, взе от нагревателя кутийка „главотръс“ и ми я подаде. Хилеше се. Да не би на окаяния ми вид?

Каза ми на английски с тежък вирджински акцент:

— Ка’вам се Ровъ’. И’ам куче, викат му Джо’дж.

Бъркаше. Много търпеливо го поправих:

— Трябва да бъде „Казвам се Джордж“. А името на кучето е Ровър.

Не знам какво му стана, но замалко да припадне от кикот. Твърде рано беше за толкова смях. Снелц ме попита:

— Ще задържите ли тази стая? Ако не, да опаковаме и вашите вещи.

Дали щях да задържа стаята? Винаги оставях в Спитеос някои лични дреболии, в случай че ми потрябват при внезапно идване. Но най-после осъзнах положението. Тази стая нямаше да ми е нужна цяла вечност. По-точно, не ми се искаше никога повече да зървам Спитеос!

— И аз се местя!

— Приберете му нещата — нареди Снелц на хората си.

Изненадах се колко предмети се бяха натрупали през този кратък престой. Кухненските шкафове бяха препълнени. Покривки за легла, хавлии…

Хелър откачи от стената „Домашния екран“. Един от стражите се зае да го прибере в кашон.

— Съберете се, товарете се! — викна Хелър.

Стражите се ухилиха, както работеха припряно. Не разбирах защо, но си припомних — той цитира първите думи на песента „Напред към Космоса!“.

Вече се бях събудил истински и си позволих да повярвам в радостната перспектива. Нима тръгвахме? Допих последните капки от „главотръса“ и застинах. Почакай малко. Защо си вземаше и „Домашния екран“? Нямаше да му върши работа на Земята. Да се надявам ли, че послушно е казал на графинята „Сбогом, пиленце“? Не ми се вярваше. И защо им трябваше на стражите да се хилят на тази космонавтска песен? Дали знаеха повече от мен? Сигурно нещо тайно ги забавляваше в приготовленията на Хелър. Дългата служба в апарата привиква всекиго да търси дребните признаци във всяка сцена. Усещах нещо нередно.

Вече привършиха опаковането. Натрупаха кашоните и вързопите на товарни колички и скоро се напъхахме с багажа си в монорелсовия вагон на тунела.

Единствени ни обърнаха внимание винаги наострените стражи на различните отбранителни бариери, които искаха да знаят за какво е цялата тази суетня. И всеки път Хелър просто ме сочеше с пръст, а аз показвах електронната си карта и заповедите. Естествено бе часовите да проявят любопитство — човек в състезателен пилотски екип не беше често срещана гледка в Спитеос, нито в „Лагер Твърдост“. Хелър нямаше никакъв усет за секретността — ако беше обучен, щеше да облече нещо старо и оръфано, по-подходящо за заобикалящата го обстановка. И нямаше да се отличава от всички като авариен фар! Направи положението ни още по-лошо, като взе да раздава димни пръчици на стражите, стискаше им ръцете и им казваше „довиждане“. Оказа се, че не са кой знае колко добри като часови — смееха се и си пускаха шегички с него. В шпионажа всеки се старае да не го запомнят! Този тип не би се оправил и две минути с мисията… ако тя изобщо можеше да започне, в което се съмнявах, кисело си помислих аз.

Най-после се добрахме до моя аерокар в зоната за излитане на „Лагер Твърдост“. Очевидно бяха предупредили и пилота ми. Той поздрави нашите стражи като стари приятели и ухилено приветства Хелър със скръстени ръце. Още не успявах да се събудя в мътния предутринен здрач. Какво толкова смешно виждаше този? Все по-мрачно подозирах, че всички наоколо са замесени в неясен за мен заговор.

Макар че пилотът отвори задната врата за Хелър, той отстъпи настрана. Докараха товарните колички и стражите започнаха да тъпчат нашия багаж на задната седалка. Почти я затрупаха!

— Влизай — каза Хелър и пилотът се покатери върху струпаните кашони.

Хелър се настани в пилотското кресло и ми махна да седна от другата страна. Имаше намерение той да управлява аерокара!

Нито един от стражите не се качи, за да ни придружи. И без друго нямаше място за тях. Но с нищо не показаха, че ще ни последва друг аерокар. Не исках да се издавам пред Снелц, че не знам, проклети да са всички, какво ставаше! Някак объркано си помислих, че бих могъл да се върна по-късно и да дам заповеди за по-нататък, когато ми се проясни в главата.

— Ще се видим по-късно! — извиках на Снелц.

— Знам — отговори той.

Зачудих се дали не участвам в бягството на Хелър от затвора. Поуспокои ме мисълта, че все пак бях добре въоръжен. Хелър загряваше двигателите. Отпуснах се на седалката до него.

Хората на Снелц стояха наоколо и се зъбеха. Не се сбогуваха с нас. Аерокарът се стрелна право нагоре и скоро ги виждах като точици в слабата светлина на пустинното утро. А след миг, щом набрахме достатъчна височина, червеникавото слънце ни заслепи.

Никой не пилотира така аерокар. Поне не го правят хората с ум в главата. Апаратът не се слави с добра поддръжка на своите превозни средства. Но Хелър седеше величествено отпуснат, само с една ръка на лоста и един крак на педалите.

— Удобно ли ти е там отзад? — извика през рамо на моя пилот.

Онзи си беше устроил гнездо сред кашоните, виждаха се само ходилата му. Изведнъж се надигна кутия „главотръс“ в една щастлива ръка. Откъде ли беше взел това?

— Първа класа, офицер Хелър, сър.

Намусих се — Хелър несъмнено беше рушител на дисциплината. Обърна се към мен. Сега му беше времето да си възвърна контрола след това лудешко напускане на крепостта. Казах му:

— Площадката за товарни кораби на апарата е разположена на югозапад от Правителствения град. Имаме много време. Нашият кораб няма да потегли до късно следобед.

Той ме изгледа, сякаш го нарекох с някоя мръсна дума.

— Товарен кораб ли?

Отворих уста да му кажа „Разбира се, товарен“. Веднъж седмично по един потегля към Земята. Но веднага стиснах устни. Твърде рано станах и не мислех както трябва. Не биваше да казвам нито на Хелър, нито на някой друг от непосветените, че апаратът поддържа редовни товарни полети до Земята. Ако това се разчуеше, въпросите към апарата щяха да завалят като огнени кълба — от всички управления на правителството… и от Великия съвет.

Хелър изравни аерокара на около двадесет хиляди фута. Опасно. Тези проклети неща губят равновесие в разредения въздух и падат, ако не ги пилотира експерт. Катастрофират. Нервирах се.

— Е? — подкани ме той. — Ти каза „товарен кораб“.

Почака да види дали ще му отговоря и продължи:

— Солтан, нима искаш да ми кажеш, че корабът за мисията е товарен? Но това е глупаво! Товарен кораб ще пълзи поне шест седмици до Блито-3. А ние няма да носим много неща натам. Освен това…

Прекъснах го:

— Но ние не разполагаме със специален кораб за мисията!

— Аха — изрече Хелър.

Потъна в размисъл. Побутна шапката си още по-назад върху темето. Задържаше аерокара във въздуха като топче върху пръста на жонгльор. Не знаеше ли, че машините могат и да падат? Пустинята, вече ярко осветена, се простираше надалеч от „Лагер Твърдост“. Скоро правителствените постове за контрол на движението щяха да ни зададат въпроса, какво, по дяволите, си мислим, че правим там, горе? Не биваше така да привличаме вниманието. Хелър пак попита през рамо:

— Добре ли си?

Кълбо дим изскочи от гнездото отзад:

— Първа класа си е, сър.

С оглушителен рев, на който не бе предназначен да издържи, аерокарът препусна през небето. Хелър все така управляваше с една ръка и един крак. Взе микрофона и повика станцията на контрольорите.

— Аерокар 469-98БРИ пътува от „Лагер Твърдост“ до хангарите на апарата. — Беше прочел номера от пулта за управление.

Подхвърли ми микрофона с прикрепения електронен комуникационен диск. Притиснах към него картата си с вцепеняващото чувство, че през целия ден само това ми предстои — да показвам електронната си карта! И да прикривам налудничавите замисли на Хелър, каквито и да бяха те. Поне графиня Крек ми се махна от главата!

Пустинята бягаше назад под нас. Спитеос се смаляваше в далечината. На хоризонта, където би трябвало да се вижда Правителственият град, стърчеше само увенчан със сняг планински връх. Все още потънал в нощта, Търговският град тъмнееше като разплуто петно в обратната посока. След като прелетяхме над планинската верига, граничеща с пустинята, Правителственият град стремително се приближаваше.

— Трябва да постегнеш тази бракма — каза Хелър. — Не мога да изстискам от нея повече от петстотин мили в час.

— Да, бе, все това му разправям на офицер Грис — долетя измежду лениво издигащите се спирали дим.

И двамата бяха идиоти. Безопасната максимална скорост на аерокарите е едва четиристотин мили в час. А в момента нашият се тресеше като паралитик, може би поради преклонната си възраст. Затворих очи. Стори ми се мъничко жестоко да умирам точно когато можех да отведа Хелър от тази планета — аз се отървавам от неприятности, а той затъва в тях! И в същия миг усетих как пропадаме надолу.

Погледнах, за да видя бъдещия си гроб. Но открих само площадката за кацане пред хангарите на апарата. Хелър ни стовари точно в средата на начертаната кръстачка.

Пред нас се издигаха грамадните хангари на Космическия отдел на апарата. Разбира се, в сравнение с гигантите на флота тези здания изглеждат като същински пигмеи, но все пак впечатляват с размерите си. Покривите им надвисват от височина петстотин фута и необгледната плетеница покрива цяла квадратна миля. Наоколо хаотично разхвърляни кранове и товарни влекачи рисуваха мила картинка на разруха и бъркотия.

Часови в черни униформи и с насочени бластери се втурнаха към нас. Всички територии на апарата са строго секретни и се охраняват добре.

— Офицер Грис и съпровождащи — извика им Хелър.

Посочи с пръст опознавателя, тикнат под носа ми от един сержант, за да притисна към него електронната си карта.

— Ти стой тук — нареди на пилота. — Май няма да се бавим много. Да вървим — обърна се към мен.

Тръгнахме към хангарите. Часовите, загубили всякакъв интерес към нас, също се повлякоха нанякъде. Тук бяха виждали къде по-чудати неща от човек, облечен в състезателен екип. Както и да гледаме на нещата, въпреки всички свирепи заповеди за постоянна бойна готовност, хангарите на апарата са си унило, безжизнено и овехтяло място.

Хелър почти подтичваше. Следвах го, без да бързам толкова. Не можех да се отърва от чувството, че събитията ми се изплъзват от ръцете. Бях само ходеща одушевена електронна карта.

Влязохме. Космически кораби — току-що пристигнали, чакащи времето за старт, в процес на ремонт или пък такива, които вече никога нямаше да излетят. Навсякъде наоколо потънали в сенки чудовища, пълни с тайни, едва работещи машини и стари петна засъхнала кръв. Изпъшках при мисълта, че ще трябва безкрайно да обикаляме сред тези отпадъци. Сякаш предварително ме заболяха набитите пети.

Хелър се оглеждаше оживено. Странно, трудно се различаваше каквото и да било отвъд три-четири кораба, но той забеляза нещо. Не разбирах любопитството му — беше гигантски кулокран за повдигане на тежки машини.

Операторът си седеше нависоко в своята кабинка, потънал в бездейно спокойствие.

Хелър му викна. Офицерите от флота, свикнали със своите огромни кораби, развиват особен вид глас. Високите му звуци пронизват воя на двигателите стряскащо гръмко. Сега Хелър използваше точно този глас.

Обикновено работниците в този хангар не се подчиняваха на заповеди и от прекия си началник. Изумен видях как операторът, дребно петънце във високата си кабинка, махна в отговор.

Хелър извади чифт ръкавици от джоба си и ми подаде едната, а другата надяна.

Куката на крана лежеше кротко на пода. Едва не се побърках, като разбрах какво замисля Хелър. Той стъпи върху нея и се хвана за монтирана по-нагоре дръжка. Куката беше страховита. До Хелър имаше още много място. Той чакаше и аз да застана до него!

Виждал съм работници да се возят така из хангарите. Но никога не ми беше хрумвало аз да го правя!

Хелър ми махаше разсеяно, вниманието му се насочи другаде. За него не беше нищо особено да се люлее във въздуха. Да, бе, животът на бойния инженер, изсъсках аз. Сложих си ръкавицата, стъпих до него, хванах се здраво и силно стиснах клепачи.

— Вдигай нагоре! — кресна той със своя странен глас, който пръскаше тъпанчетата.

И ни вдигнаха! Стомахът ми като че ме заряза, проснат върху пода на хангара. Около нас не остана нищо, освен една стоманена кука, над нас бяха само скърцащите въжета и така се възнесохме към тавана на хангара. Спряхме внезапно, куката подскочи.

Предпазливо отворих едното си око, но веднага го затворих. Кракът на Хелър висеше над бездната. Сграбчих дръжката и с другата си ръка.

— Погледни, ей там — посочи Хелър. Сигурно едва сега забеляза, че въобще не смеех да гледам. — Ей, отвори ги тези очи! Само на петстотин фута височина сме.

Опитните хора предупреждават никога да не поглеждаш надолу, но аз не успях да се сдържа. Ужасяваше ме толкова много пустота около мен и толкова твърд бетон далече долу.

— Трябва да си намерим кораб за мисията — поясни Хелър. — Огледай ги.

Проклинах правилата за секретност, които ми забраняваха да му кажа, че трябва просто да се качим в поредния заминаващ товарен кораб.

— Колко голям кораб могат да поемат вашите хангари на Блито-3? — попита небрежно люлеещият се Хелър.

Избълвах отговора като робот:

— Стигат за пет товарни и два-три бойни кораба.

— Значи ще поберат и голям кораб — заключи той.

Местеше погледа си по пръснатите навсякъде приземени космически кораби на апарата. От тази изгодна гледна точка почти нито един не оставаше скрит.

— Премести ни надясно! — извика Хелър към кабинката, която сега се намираше точно зад нас.

Куката се заклати вледеняващо. Хелър надничаше към няколко силуета, които още не беше разгледал.

— Товарни. Пътнически транспортьори. Старомодни бойни модели. — Обърна се към мен: — Откъде събира апаратът тези бракми? От разпродажби трета ръка ли?

— Това не ти е флотът — успях да отвърна аз.

— Това — натърти Хелър — можеше и да не ми го казваш. Ще трябва още да помисля.

Ама не можеш ли да си мислиш на твърда земя! — безмълвно се примолих аз. Куката не спираше да се клати. А Хелър явно възнамеряваше да си виси на несигурната опора и да мисли. Отчаях се.

— Наредено е да се качим в товарен кораб.

— Не, не и не! — отсече Хелър. — Да се влачим шест седмици! А и там няма да разполагаме с кораб за осъществяване на мисията. Смятам да те убедя.

Убеди ме вече — изсъсках мислено. Прави каквото щеш, само ме спусни долу. А той си висеше и мъдруваше.

— Всичко тук е само купчина отпадъци — продължи на глас. — Не стават за нищо. И товарен кораб не ни върши работа. Не се съмнявам в твоето съгласие, че ни е необходим подходящ кораб за мисията.

Ръката ми се потеше така, че започна да се плъзга вътре в ръкавицата. Другата ми ръка вече изтърва куката! Изпищях.

— Да, да! Трябва ни добър кораб. Съгласен съм!

Хелър се обърна и махна на оператора зад нас с дланта надолу.

Полетяхме към пода. Въжетата скърцаха оглушително. Изминахме петстотинте фута толкова бързо, че кракът ми загуби опора.

Стоманата се стовари с дрънчене върху бетона. Хелър слезе още преди това и застана неподвижно и съсредоточено. Аз се отдалечих от куката и безсилно се смъкнах на пода. Нямаше как да накарам краката си да направят нито крачка.

Хелър като че не ме забелязваше. Търсеше нещо из хангара, накрая се взря в обширно празно пространство.

— Аха! — възкликна, после гласът му пронизително полетя към кабинката на краниста. — Благодаря ви за добрата работа, майсторе! — Операторът му махна. — Хайде — подкани ме и тръгна, без да се бави.

В името на Ада, какво ставаше тук? Събрах воля да стана и се загледах в гърба на Хелър. Какви щуротии забъркваше? Напрегнато се мъчех да измисля как да си върна контрола над него. Направо усещах как главата ми сама ляга на дръвника. Моят затворник щъкаше напред-назад като някаква знаменитост, без да разполагам дори с един страж за охрана. Можеше да му хрумне да ходи къде ли не! Но пък моите идеи се бяха скрили някъде. Въобще не успявах да разбера какво е намислил Хелър. Ако Ломбар дочуеше дори намек какво става…

Безпомощен и съсипан, последвах Хелър към аерокара.