Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (38)

Глава първа

След половин час бях в тренировъчната зала и седях до бюрото. Малко по-късно щеше да се случи едно от най-страшните сътресения в живота ми. Но засега ме тревожеха само тъпата болка в стомаха ми и непреодолимата сигурност, че ако ми отнемат мисията, ще се окажа безнадеждно задлъжнял, съсипан и осъден. Седях и се мъчех да изсмуча от пръстите си някаква идея, как да махна Хелър от Спитеос, гледах какво става пред мен, за да намеря поне искрица вдъхновение.

В обширната зала цареше шаренията на едновременните занимания. Четирима помощник-треньори на четири различни места се опитваха да провеждат обучение за четири различни номера. Единият беше циркова борба, другият се състоеше от сложно жонгльорство, а останалите два още бяха толкова неоформени, че по началните упражнения не можех да схвана какво ще представляват.

Графиня Крек стоеше далеч в дъното на залата откъм дясната й страна. Набиваше ум в главата на един от своите треньори, за да може той на свой ред да обучи жонгльора. Трябваше да подмята шест гущера с нормални размери, но те имаха по гърбовете си костни ръбове, остри като бръснач. Когато усъвършенстваше изпълнението си, щеше да изглежда твърде интересно, но засега жонгльорът се боеше да не си нареже ръцете, затова помощник-треньорът получаваше наставления, как да помогне на ученика си в преодоляването на страха. Не чувах какво му говореше графинята, но тя току вземаше два-три гущера, подхвърляше ги във въздуха и ги улавяше както трябва, после ги даваше на помощника си, за да обучава жонгльора. Този помощник никак не беше за завиждане — такъв гущер ти отрязва пръстите, преди да се усетиш. Графинята търпеливо ги окуражаваше. Май и днес носеше някоя от новите си дрехи и с цялата си душа се надявах, че няма да прояви глупостта да се появи с тях в „парада на номерата“ — Ломбар щеше да се впусне в разследване като нападаща хищна птица.

Не бях обърнал внимание на Хелър, когато влязох, само проверих твърдението на стражите, че е вътре. Сега насочих погледа си към него.

Той беше свършил с учението за деня. В ъгъла на залата срещу графиня Крек се занимаваше на халките, за да си поддържа формата.

Упражняваше „стряскането“ — наричат го така, защото винаги изтръгва въздишка от публиката, която си въобразява, че гимнастикът се е изтървал от халките и пада.

Изпълнява се на единична халка, висяща на около десет фута от пода, гимнастикът се изправя на една ръка успоредно на въжето. Дори и това е достатъчно трудно, аз никога не се справих. Но пикантният момент е по-нататък.

Ръката на Хелър изтърваваше долната част на халката и тялото му политаше право надолу, но стъпалата му се стягаха около кръглия горен край на халката от две страни на въжето. Колкото и да беше хлъзгава повърхността, Хелър повтаряше номера си без никакви затруднения. После пак хващаше с ръка халката и започваше отначало.

Не личеше да влага кой знае какви усилия. Всичко правеше много изящно, отново и отново, само сменяше ръцете — ту лявата, ту дясната. Стори ми се, че през цялото време си мисли за други неща и сигурно така си беше — за вечерта и нощта с графиня Крек.

Реших да видя какво става с цирковата борба. Тренировката се провеждаше недалеч от халката на Хелър. Помощник-треньорът си имаше доста грижи на главата. Беше висок, мускулест мъжага, препасан само с обичайната набедрена превръзка. Двамата, които искаше да обучи, никак не му помагаха. Единият беше човекоподобно, твар с рошава козина по цялото тяло, заловена в джунглите на някоя дива планета. Другият беше жълтокож, вероятно от планините Дипст, представители на неговата раса често участват в разнообразните „шоу на силата“, защото нямат косъмче по себе си, отличават се с огромните си мускули и много им допада да ръмжат и да се фукат. И животното, и човекът бяха високи около шест фута и осем инча, тежаха може би по триста фунта. Могъщи същества.

Стана ми интересно. Двамата трябваше да си оспорват голямо червено парче от изкуствен плод. Номерът едновременно включваше комедия, акробатика и борба, упорито репетиран и изчислен до частица от секундата. За публиката тази борба би изглеждала твърде смешна. В началото с излизането си маймуната приклякаше и започваше да си хапва от плода. Но изневиделица жълтокожият скачаше отгоре й, за да й отнеме плода, те се мятаха, обръщаха и какво ли още не, накрая човекоподобното решаваше спора, като разделяше плода на две, и сядаха един до друг да го ядат. Най-смешното беше, че точно маймуната намираше мирния изход от борбата.

Помощник-треньорът нямаше проблеми с човекоподобното. Като всяка голяма маймуна то правеше съвсем леко всякакви пируети и салта. Но жълтокожият му създаваше предостатъчно грижи. Признавам си, че не бих искал да се сблъскам с него в някоя затънтена уличка. Грубата сила така му замайваше главата, че наистина причиняваше болка на маймуната, която май вече кипваше от юмруците и ритниците, непредвидени в сценария.

В един момент на номера жълтокожият трябваше да приложи на човекоподобното задушаващ ключ с ръка, а то се освобождаваше с предно салто. Но противникът му не отпускаше достатъчно хватката, за да му помогне. Жълтокожият, с налети от омраза очи, най-сериозно се опитваше да довърши ключа и да удуши маймуната.

Дочувах смътно гласа на помощника през шума в залата. Говореше на жълтокожия:

— Виж сега. Аз ще застана вместо косматия приятел, прилагаш ми хватката и ще ти покажа точно как да поотпуснеш ръката си, та той да се измъкне и да направи салтото.

Казах си: ей, треньоре, на твое място щях да размисля, тоя луд си пада по убийствата.

Вкиснатата маймуна си разтри врата и се дръпна, за да им направи място. Помощник-треньорът застана на площадката и махна на жълтокожия да започва.

Е, виждал съм изражение на дивашка радост, но погледът на оня тип заличи всичките ми спомени. Предположих, че са го намерили в някоя килия на Вътрешната полиция, обвинен в убийство. Иначе нямаше да се окаже в Спитеос. Сигурно беше вбесен от несправедливостта и лошото отношение, толкова типични за крепостта-затвор. И ето — настъпваше неговият шанс да си върне!

Хвърли се върху помощника като освирепял звяр.

С животинско ръмжене уви ръка около шията му. Хвана юмрука си с другата ръка и започна да стиска.

В очите му гореше жажда да убива, омраза насищаше ревовете, изтръгващи се през оголените му зъби. Очаквах всеки миг да чуя пращене от счупения врат на помощник-треньора.

Но данданията наоколо беше толкова силна, че никой не погледна какво става. А може би подобни случки бяха всекидневие тук. Не се съмнявах, че жълтокожият ей сега ще прибави още едно убийство в своя списък. С крайчеца на окото си долових ново движение край тях.

Хелър не се хвана за халката със стъпалата си. Направи салто напред и се приземи на крака. Със светкавично движение полетя към схватката!

Едва ли не небрежно посегна и с палец и показалец хвана лакътя на гиганта. Това е често срещана техника за освобождаване от захват, причинява трудно поносима болка и парализира, но откъде ли Хелър знаеше как да напипа чувствителните точки на жълтокожия, не ми е ясно, защото анатомията на онзи доста се различаваше от нашата.

Ревът на гиганта се превърна в скърцащ писък. Пусна помощник-треньора, сякаш онзи изведнъж беше станал нагорещено желязо. И се извъртя срещу Хелър.

Той невъзмутимо ритна с пета темето на гиганта. Не беше смъртоносен удар, но огромният мъж рухна като отсечено дърво.

Помощникът правеше усилия да стане. Хелър му подаде ръка. Човекът още не можеше да си поеме дъх, но благодарността беше ясно изписана на лицето му.

Не чувах какво казваше Хелър — очевидно успокояваше помощника, че нищо му няма на врата, дори го разтри. Човекоподобното дойде при тях и предизвика сърдечния им смях, като тържествено раздруса ръката Хелър. Наистина беше забавно, защото хората си мислят, че маймуните нищичко не разбират. Аз също се разсмях — за последен път през този ден!

Треньорът реши да вземе електробич. Гигантът още не можеше да се опомни. Хелър се убеди, че положението отново е под контрол, и сметна, че достатъчно се е упражнявал за днес. Събра си нещата, прекоси залата с въздушна целувка към графиня Крек и излезе.

Знаех, че стражите отвън щяха да тръгнат по петите му, а и той както винаги щеше да отиде в стаята, за да се изкъпе и преоблече, затова останах, впил поглед в графинята. Тя беше моят враг, тя задържаше началото на мисията.

Постигна незначителен успех в обучението на своя помощник, но може би само чакаше Хелър да си тръгне. Дори и да имах намерение да го последвам, щях да спра, защото тя се насочи през шумната зала към мен.

Налага се да отбележа, че онзи страж Тимиджо бе проявил добър вкус при кражбите. А сигурно и Хелър му бе дал точни инструкции. Както и да е, графиня Крек беше самото великолепие в новата си премяна.

Обута бе в новички, дълги до средата на бедрата блестящи ботуши, с впит по тялото клин в телесен цвят и дълъг до кръста втален жакет от черна кожа. А на главата си — като корона върху дългата до раменете й руса коса, носеше малка шапчица с блестящи дискове и снопче пера на върха. Това облекло напомняше предишните й дрехи, но каква скъпа разлика!

И беше красива. Няма как да оспоря това. Тя беше легендарно, зашеметяващо красива. Моят враг. Седна в голямото кресло насреща ми, с гръб към залата. Обърна идеалното си лице към мен.

— Солтан — каза, — длъжен си да ми помогнеш! — Гласът й беше натежал от сълзи.

Алармен звънец трескаво задрънча в главата ми. Нима пред мен беше студената, лишена от чувства графиня Крек? Що за нова хитрина замисляше? И без това не вярвах на жените, но спрямо графинята това правило важеше с утроена сила.

— Солтан — продължи тя, — Джетеро свърши с английския. Прекрасно усвои местните говори на Вирджиния и Ню Инглънд. Дори го накарах да усвои жаргона и типичните жестове при разговор. Подробно изучи географията и геологията на Земята. Има представа за политическите структури и демографията на планетата. Припомни си особеностите на Слънчевата система…

Една сълза се стече по гладката буза. Графинята почти изскимтя:

— Солтан, вече не мога да измисля на какво друго да го науча!

Охо! Аха! Значи вече няма как да задържаш началото на мисията!

— Солтан, не можеш ли да ми издействаш разрешение да го науча и на шпионаж? Ако нищо не знае за това, ще бъде опасно за него. А пък аз си мисля, че няма понятие и от най-основните неща.

Госпожице, казах си, току-що спечелихте конкурса за най-смекчено изказване.

— Графиньо — отвърнах с надеждата, че гласът ми не издава прекалена надменност и лукавство, — заповедите на Ломбар недвусмислено ни забраняват това.

— Но защо, Солтан, защо? За него е опасно да не разбира нищичко в такава ключова област на подготовката! — И още една сълза намокри лицето й.

— Ломбар има сериозни основания — отговорих аз. Не знам защо, но се чувствах потиснат. — А основанията му винаги се оказват правилни. Според мен просто иска Хелър да се държи естествено. Нали знаеш какво правят истинските специални агенти — щъкат насам-натам, надничат под капаците на кофите за боклук, привличат вниманието. И за това, което ти разреших, Ломбар може да ни махне главите всеки момент. Тази мисия изобщо не е трудна, само ще пробутаме малко технология на местните жители.

Внезапно погледът ми се отклони към ставащото зад гърба й.

Гигантът се беше опомнил. Помощник-треньорът не се виждаше никакъв. Но жълтокожият вървеше към нас. Стори ми се твърде раздразнен. Страхът запълзя по гърба ми.

Графинята съчиняваше някакъв по-убедителен довод. Не обръщаше внимание на моите вперени в гиганта очи. Надявах се, че не се издавам. Току-виж, се осъществила слабичката ми надежда това жадуващо смърт говедо да я убие и да реши наведнъж всичките ми проблеми. Тя не беше въоръжена, а аз старателно отдалечих ръцете си от собствените си оръжия.

Тя седеше в много неудобно положение за самозащита. Ако опиташе да стане бързо, щеше да й попречи страничната облегалка на креслото. Гигантът наближаваше, разтривайки лакътя си, незабелязан от никого освен мен. Ако можех да се доверя на погледа му, канеше се да я убие. Надеждата ми нарасна.

Графинята отвори уста да заговори с умолително изражение на лицето си.

Жълтокожият пусна лакътя си и силно я тупна по рамото. Изрева:

— Дръж тоя „бибип“ Хелър настрана, да не му счупя вратлето на тоя „бибип“!

Тя се извъртя в креслото, погледна надвесеното над нея туловище и отсече:

— А ти си дръж езика, когато говориш за Джетеро!

Чу се обща стресната въздишка на петдесетина човека. В залата моментално настана мъртвешка тишина.

Гигантът бавно сви пръсти, готов да я стисне за гърлото и да я удуши. Гласът му стържеше, от всяка негова дума като че капеше отрова.

— Ще си приказвам квото си ща за него! Дяволите го взели тоя „бибип“, бил там имперски офицер! Надут, скапан „бибип“!

Лицето й побеля. Ръката й се стрелна към облегалката на креслото и го обърна. След миг се оказа отдясно на гиганта.

Чу се трясък като от изстрел. Дори не забелязах движението на ръцете й, но лявата китка на жълтокожия увисна пречупена.

И започна един сатанински танц, който не бих искал да видя втори път. Това вече не беше безчувствена статуя. Пред мен беснееше кълбо от неукротима ярост.

Прасна го в лицето с удар назад на лявата ръка. Обърна се. Дясната й ръка се изви в широка дъга към лицето му. Точно преди удара десният й ботуш се заби в пода, бронзовият ток изпращя като електробич. Опакото на юмрука й като че придоби силата на бластерно оръдие. Звукът от удара потъна в пукането на раздробени кости.

От тласъка графинята се завъртя надясно. Лявата й ръка се впусна в страшна дъга. Взрив от левия ботуш. Ръката докосна бузата на огромния мъж и отново затрещяха кости.

Движението я обърна наляво. Дясната ръка литна. Токът се заби. Юмрукът раздроби челюстта.

Удар с лявата ръка, удар с дясната, един след друг като настъпление на безмилостна машина графинята го тласкаше стъпка по стъпка назад.

Жълтокожият имаше шейсетина фута празно пространство зад себе си. И отстъпваше, потънал в ада на болките. Кръвта шуртеше надолу по гърдите му. Виеше като хванато в капан животно!

Стъпка по стъпка, удар след удар тя го избутваше. Зловещ, прецизно пресметнат танц на кръв и наказание. Само звуците от забитите в пода токове, плющенето на ръцете, озверелият вой на гиганта отекваха в залата.

Той измина петдесет от тези шестдесет фута, поел към смъртта си.

И също се опита да нападне!

Ритна я. Ако беше успял, щеше да стрие ребрата й на прах. Но с точен усет тя хвана петата му. Използвайки силата на удара му срещу самия него, дръпна крака, така че жълтокожият почти легна във въздуха. Ботушът й се заби в остатъците от челюстите му.

Като огромна стрела той отхвръкна назад, право към машината за обучение с електрошок. Главата му улучи един от лостовете. Звукът приличаше на експлодиращ пъпеш. Гигантът се сгромоляса на пода.

Графиня Крек вече никак не приличаше на студен убиец. Гневът й пламтеше като свръхнова звезда. Последва го и се зае да го тъпче — по лицето, по гърдите, по ръцете! Накрая се отдръпна задъхана, но не и успокоена.

— Вие там! — Ръката й посочи скупчените, смръзнали се хора от нейния екип. — Отнесете го при лекарите, за да го закърпят.

Един от помощник-треньорите припълзя до жълтокожия и заопипва кървавата маса за пулс. Погледна графинята.

— Умрял е.

Графиня Крек нагласи каишката на своята килната шапчица.

— Да му е за урок — щял да заплашва Джетеро!

До този миг аз само не можех да помръдна. Но когато тя изрече тези думи, небрежно намествайки шапчицата си, с потънали в кръв ботуши, непоносим ужас ме прониза като светкавица.

Не мога да си спомня как се измъкнах оттам. Осъзнах, че летя нанякъде в транспортните тунели. Знаех само, че засега съм се изплъзнал от ръцете й.

Спрях преди завоя към коридора за моята стая. Постарах се да се успокоя. Опитвах се да повърна, но се опитвах и да не повърна. Ръцете ми трепереха. Исках да взема от джоба си спрейче, но пръстите не ме слушаха и вместо да му махна капачето, изтървах го на пода.

Само една мисъл царуваше неоспоримо в главата ми. Както и да е, по който и да е начин трябваше да махна от това място Хелър. Дори само още един ден да останех, нямах никакви съмнения, че ще си намеря смъртта. Най-смътното подозрение в главата на графиня Крек за истинските планове спрямо нейния Хелър щеше да ми навлече съдба, в сравнение с която стореното на гиганта би изглеждало проява на снизхождение.

Трябваше да положа немалко усилия, за да се убедя, че още съм жив. Казват, че когато някой прекрачи пределите на страха, понякога става изключително умен. Нямах друг изход, затова поумнях и аз.

Дръпнах туниката си, за да се пооправя, наложих си да дишам колкото можех по-естествено, минах покрай двамата стражи и влязох в стаята.

Хелър се беше изкъпал, а сега се изтягаше в едно кресло, метнал крака върху друго, и слушаше музика по „Домашния екран“.

Хвърлих шапката си на леглото и седнах до масата. Не смеех да си отворя кутийка искряща вода, за да не види как ми треперят ръцете. Но гласа си успях да контролирам, поне на това в апарата учат както трябва.

— Джетеро — казах му, — идвало ли ти е наум, че това място е твърде мръсно?

Изгледа ме мързеливо, все още заслушан в музиката. Усмихна се.

— Казваш това на човек от флота?

— Не е място, подходящо за нас. Ти поне си свикнал с по-добра обстановка около себе си.

Той се замисли — успях да го накарам да ме слуша. Вече не го интересуваше музиката.

Дали този план щеше да успее? Някъде в дълбините на мозъка ми трескав шепот четеше отчаяна молитва с надеждата най-после да стигне до ушите на боговете.

— Всъщност ти научи каквото трябваше — изрекох с внимателно нагласен делови тон. — Нямаме сериозна причина да оставаме тук.

Хелър огледа стаята, сякаш я виждаше за пръв път — черния под, вехтите мебели, белязаните черни стени. Погледна ме.

— Солтан, ти си прав! Тази крепост е неуютна!

Внезапно скочи от креслото. Направи три крачки, завъртя се, върна се три крачки, несъзнателно докосвайки за опора околните предмети, както правят космонавтите в безтегловност.

Бързата му реакция ме стресна. Мъчех се да отгатна какво решение се опитва да вземе. Глупашки си въобразявах, че най-после съм раздвижил проклетата мисия!

Онази вечер той повече нищо не отвръщаше на моите подмятания. Само се усмихваше, пееше си, хилеше се гласно и беше в най-чаровното си настроение.

С ухажването си успя да поразсее и леко намусената графиня Крек, щом стражите я донесоха. Тя отрони, че се е изложила през деня, но не обясни на Хелър нито защо, нито как. И си призна, че си е съсипала новите ботуши, които той й е подарил.

Хелър само й отговори колко много от същите ботуши имало там, откъдето са дошли, и разказа няколко забавни историйки за обувките на космонавтите. Реших, че умът му се е насочил към идеята за пътуване. Добро предзнаменование.

Забелязах още по-приятен признак. Извади списъка с „бунтовете и претендентите“ от историята на Манко и скоро допряха глави с кутийки зелена искряща вода в ръце. Музиката се лееше, а те задълбаха в обичайната си тема.

Бях толкова щастлив от възможността да не виждам повече графиня Крек, че едва не се влюбих в историята на планетата Манко!

— Виждаш ли? — графинята посочи един абзац с хубавото си пръстче. — Съществувала е Непогат! Ето тук: „И прислужницата Непогат, която несъмнено подстрекавала срещу властта на принца, била прогонена от крепостта Дар със забраната навеки да не се връща там.“

— Охо! — възкликна Хелър. — Тук не посочват срещу кой принц е заговорничила, но мислиш ли, че е принц Кавкалсия?

— О, той ще да е бил — каза графиня Крек. — Пренебрегнатите жени са способни да извършат какви ли не гадости.

Престанах да ги слушам. Те си съчиняваха история за собствена употреба.

След малко Хелър се обади:

— Ето тук има цял списък с осъдени принцове по дати, но не споменават нито едно име. Дали пък един от тях не е и принц Кавкалсия?

— Сигурна съм! — отговори графинята. — Нали периодът съвпада?

— Вярно — съгласи се Хелър. — Значи вече разполагаме с доказателство!

Двамата се засмяха доволно.

Аз се изхилих мислено. Ама че инженер! Надявах се, че никога няма да вървя по мост, построен от него, ако винаги мислеше така.

Оставих ги да се занимават един с друг. Отидох в мръсната, тясна стаичка, която използвах за спалня, обнадежден като последния идиот, че скоро ръцете на графиня Крек щяха да се окажат къси, за да ме стигнат!