Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (37)

Глава девета

Рано следобед стоях на високата крепостна стена на Спитеос. Пред мен се простираше Голямата пустиня — панорама на вдъхваща смирение красота, макар и потискащо мрачна. Някога е била земя на градини, плодороден район на древните жители с изобилие от дървета, ниви и цветя, трептящи от живот. Но лишен от почвата си, от живинка и дори от надежда, се беше превърнал в гола, необгледна пустош от жълти пясъци, минерали и белезникава сол — не земя, а гробница.

И въпреки всичко пустинята излъчваше своеобразно благородно величие. Продължаваше цели двеста изгорени мили до планините, които под палещото слънце сякаш преграждаха пътя на смъртоносните простори към цивилизования свят на Волтар.

„Слънчевите танцьори“ — прашни колони, високи до двеста фута, се надигаха с ленива грация в горещите въздушни течения от пустинята и като че се кривяха под лъхащия пламъци вятър. В праха се виждаха ярките искрици на слюдата, проблясъците на шпата и отровнозеленото на медните соли. Пред погледа ми се поклащаха едновременно шест „танцьора“, върховете им оставаха почти неподвижни, а дъната им метяха по пустинята насам-натам, понякога се сближаваха, после се разбягваха. Оприличавах ги на хористки, пародиращи някое бляскаво шоу, после си казвах, че повече им подобава ролята на разкъсани от мъка оплаквачки, виещи погребална песен.

Наистина подходящ пейзаж за погребение — Кроуб току-що ми бе казал, че ще ме издаде. Мислех си дали да скоча от кулата, за да полетя хиляди футове надолу към безжизнената равнина, погълнала костите на древните и по-скорошните смазани останки от нещастни служители на апарата, допуснали фатална грешка.

Когато някой е потънал в дебрите на самосъжалението и е стигнал до идеята за самоубийство, никак не обича да му нарушават спокойствието.

— А, ето ви и вас — гръмна гласът на Снелц зад мен. — Търсих ви навсякъде.

Твърде жизнерадостен глас, съвсем неподходящ за настроението ми и за огромното средище на смъртта наоколо.

Мярнах го с крайчеца на окото си. Носеше чисто нови черни ръкавици и чисто нова черна униформа. Държеше две-три малки кутийки в едната си ръка, а в другата — голяма окъсана стара книга.

— Изглеждате ми натъжен — продължи той. — Не мога да допусна това.

И извади спрейче от едната кутия. Забелязах етикета — може би най-скъпият магазин в Търговския град. Не махна капачето, би било твърде глупаво при подобен вятър.

— Не искате ли? Ами тогава вземете си димна пръчица.

Вдигна капака на другата кутийка — четиринадесетинчови, каквито си позволяваха само богаташите. Но нямаше смисъл да се пали, вятърът пак би попречил.

Представях си как го хвърлям през зъберите на крепостната стена. Но това дори за миг не облекчи унинието ми. Казах си наум: „Не можеш ли да се махнеш и да оставиш човек тихичко да си вие от мъка?“

Той натика кутийките по широките джобове за гранати на туниката си. Хвана книгата с две ръце.

— Знам — изрече, докато я отваряше, — че умирате от нетърпение да научите какво стана.

Вярно е, цяла нощ не заспах. Но нямаше да му доставя удоволствието да призная това. Ако го ударех с ръба на дланта си по тила, едновременно подлагайки му крак, може би щях да го хвърля в бездната…

— Като си тръгнах снощи — весело бъбреше Снелц, — обиколих целия „Лагер Убийство“ да търся специалист по мръсната игра на зарове. За съжаление трябваше да му платя от вашия дял в днешните покупки на Хелър. Знаех си, че бихте искали да разберете. Той ми даде тази книга.

Ще умреш, както обясняваш, казах си, щом успея в тази горещина да посъбера сили за сабления удар и движението на крака.

— Тук пише, че ги наричат „тропащите зарове“. Защото ако здравата ги разтръскате близо до ухото си, ще чуете тропането на оловните топчета вътре. — Той измъкна заровете от джоба си и ги тръсна до ухото ми. — Чувате ли тропането?

Помислих си — прилича ми на тропота, с който ще се сурнеш надолу към пясъците.

— Моето приятелче каза, че доста хора били убити, като се опитвали да играят с „тропащи зарове“. Имали сме късмет!

Да, бе, страшен късмет, само че минус пет хиляди кредита. Най-добре да го изчакам да свърши и да го убия след това.

— Научих, че вътре по стените им било нанесено лепило, което задържа оловното топче. Но вижте тук, в този абзац предупреждават: „Не използвайте тези зарове в повече от няколко хвърляния.“ Май лепилото се стопява, ако прекалено упорито дъхате върху тях. И ако ги разклащате дълго и силно, от движението оловното топче прегрява, нали се трие. Вътрешните стени се затоплят и то вече не може да прилепне никъде. Значи стават като нормалните зарове.

Той вдигна книгата към очите ми, за да прочета текста, но аз го пренебрегнах.

— Затова Хелър си е помислил — продължи Снелц, — че играта е съвсем редовна, и нищо не е заподозрял. И няма да иска да ни смъкне кожите от бой. Нали е страхотно? Той е добър играч и много му върви на комар. Няма да ми се сърди и аз няма да му кажа на кого хрумна тази идея и как вие се опитахте да го ограбите.

На никого нищо няма да кажеш, като се разплескаш долу, промърморих мислено. И се напрегнах за удара.

Нещо проблесна пред очите ми. Снелц размахваше златисти банкноти под носа ми. Хванах му ръката.

Онази сутрин изтеглих сто петдесет и петте кредита, които ми оставаха от едногодишния аванс. Дадох ги на Кроуб. Той изръмжа, че съм му бил дължал още десет и ми давал срок до вечерта, иначе отивал при Ломбар. Но се появи друга пречка. Пак ми прилоша долу и дори не можех да си представя как бих слязъл при него още веднъж. А пред мен се развяваха десет кредита!

— Сутринта Хелър прати човек да му купи какво ли не — обясняваше Снелц. — Този път беше Тимиджо, а той си пада печен крадец. За повечето неща не е плащал, та и вашият дял стана голям. Беше единадесет кредита, но един платих за книгата. Ей, какво ви става?

Отпуснах се безсилно на едно стъпало. След малко успях да изрека:

— Снелц, по една случайност дължа на Кроуб точно десет кредита. Слез при него и му ги дай.

— Тъй ли? Ами добре!

— Чакай — казах малко по-живо. — Дай ми тези зарове.

— Да, разбира се! За нищо на света не бих играл пак с тях!

Взех торбичката с шестте зара, прочетох им богохулна заупокойна молитва и ги хвърлих през крепостната стена към бездната. Нека призраците на древните и на екзекутираните служители от апарата си навличат бели с тях в своя черен пъкъл и нека оставят живите да си живеят спокойно!