Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (34)

Глава шеста

Ако „спасението на колонията, основана от принц Кавкалсия“, беше толкова важно, Джетеро Хелър и графиня Крек с нищо не го показваха. И не защото бяха съгласни с мен, че вярата в съществуването на принца е пресилена и дори абсурдна. Друго им беше в главите. Времето минаваше горе-долу еднакво — през деня в тренировъчната зала, а нощите в моята стая. Така се изнизваха ден след ден и те щастливо си живееха в своя собствен свят.

А нетърпението ми да отмъкна Хелър от Волтар растеше. Налагаше се да вършим много работа, но тя си оставаше несвършена. Например трябваше да бъде опериран, за да му поставят „наблюдател“ в тялото — ако не бях в състояние да следя всяка минута от живота му на Земята, нямаше как да го контролирам. Това изискваше да му бъде присадено устройството, без той да заподозре. Значи трябваше да легне на целологичната операционна маса. Но щом се заех с планирането на тази необходима стъпка, пак се разболях. Не толкова силно, ала беше досадно и неприятно. Не можех да се отърся от отчаянието.

Ако успеех да скроя преместването му в друг град, бих намерил някой целолог, който да поработи с Хелър. Но как да го отдалеча от Спитеос и графиня Крек? Всички системи превключваха на „пълен стоп“!

Минаха пет дни. Сянката на Ломбар се надвесваше все по-зловещо над мен. А не ми идваше и най-проста идея в главата.

Един следобед дочух, че Ломбар щял да прекара следващите дни в провинциалното имение-дворец на Ендоу. Щеше да отсъства тайно. На другата сутрин се престорих, че искам да ме приеме в кабинета си. Разбира се, той не беше там и на чиновниците беше забранено да ми кажат това. Имах повод да се добера отново до главния пулт.

Онзи криминален дъртак в преддверието би заподозрял и майка си в държавна измяна, ако му кажеше „здрасти“. Когато седнах пред пулта, той както винаги се размрънка. Но не смееше да каже кога точно ще се върне Ломбар, а аз привидно вярвах, че той би могъл да влезе всеки момент, и старецът сви знамената.

Исках да знам дали наистина бях назначен. Пъхнах в гнездото електронната си карта, набрах името си и запитването „Заемани постове в момента?“.

Екранът мигновено се запълни:

„Началник на Отдел 451 на Волтар. Ръководител на специален агент (агенти) в «Мисия Земя». Отговорник на «Мисия Земя». Генерален инспектор на операциите на Блито-3, упълномощен от Външното управление и Координирания информационен апарат.“

Екранът примигваше, но и аз започнах да мигам! Четири заплати! Ломбар си спазваше обещанието да ме напълни с пари. А както каза той, все нещичко щеше да остане за мен и от допълнително отпуснатите средства. Вече си представях как след тази задача щях да се окажа доста заможен човек — може би с виличка в планините Воукс, а защо не и с някое ловно имение!

Но компютърът бързо изплю допълнението:

„Назначаването на всички постове е направено по настояване на самия Солтан Грис. Утвърдено по редовната процедура от административната служба.“

Поседях тъпо пред екрана. Какво излизаше — нито Ендоу, нито Ломбар Хист бяха заповядали или утвърдили назначаването ми. Станах лично отговорен за всичко, което се правеше където и да било спрямо Блито-3. Стори ми се малко потискащо. Но бързо си върнах доброто настроение — ами че аз щях да управлявам цялата Земя!

На екрана вече светеше предупреждението, че ще ме лишат от достъп до центъра поради забавяне.

— Ей, ти, няма ли да платиш поне за хабенето на стола? — изръмжа чиновникът.

Веднага натиснах бутона за копиране, поисках десет екземпляра, за да заема машината с нещо, а и да разполагам с документа, даващ ми власт да придвижвам мисията из разни служби.

За какво още можех да използвам пулта, с какво да си помогна? Ако натъпчех Хелър с информация за Блито-3, току-виж, събудя интереса му.

Щом принтерът избълва десетте копия на документа за назначаването ми, набрах „Блито-3, принц Кавкалсия“.

Екранът с готовност отвърна: „В мъглите на времето. Народна легенда 894М.“

Да го „бибип“, това вече знаех.

— Вземаме двойна цена — обади се дъртакът, — когато идиоти ни ползват машинното време.

Напрегнато се опитвах да измисля още нещо. Аха! Набрах „Наследяване на трона. Претенденти“.

Машината попита: „Ама наистина ли искаш 125 000 години заплахи за трона?“

Припряно допълних: „Крепост Дар, Манко, и Аталанта, Манко.“

По екрана се плъзнаха списъци с такава скорост, че не ми стигаше времето да ги изчета. О, добри богове, нима е имало толкова бунтове и претенденти само в един район на една-единствена планета? Припомних си строфата от едно стихотворение — „И често пълна е с куршуми главата, носеща корона“. Не намерих програмата за регулиране на скоростта при постъпване на информацията. Поисках копиране. Машината веднага избълва потоци хартия.

Но поне имах възможност да помисля. Набрах „Непогат“.

Екранът отговори: „В мъглите на времето. Народна легенда 894М.“

„Бибип“. Откъдето тръгнах, там стигнах. Без да се бавя, набрах: „Архиви на апарата, крепостта Дар, разпити на екипажите на двата товарни кораба, завърнали се от Блито-3.“

„В мъглите на времето. Народна легенда 894М.“

Опитах пак: „Крепостта Дар, Манко.“

Компютърът каза: „Ако толкова се интересувате от легенди, обърнете се към компетентен фолклорист.“ Тоест повече нямаше да се занимава с „В мъглите на времето“, не и за мен. И възнамеряваше да се изключи!

Нужно ми беше каквото и да е, стига да събуди интереса на Хелър. Набрах „Изследвания и наблюдения на Блито-3 допреди сто години“. Ето го отново светкавичното запълване на екрана! Отдавна наблюдаваха това място. С въздишка на облекчение натиснах бутона за копиране. Безкрайна лента хартия полетя от принтера. И не спираше! Борех се да я сгъна, преди да затрупа пулта. Минаваха минути, а край нямаше!

— Ей, ти! — заскърца старият чиновник. — Ще ни изхабиш запасите от хартия! Стига глупости!

Надвеси се над мен и запищя. Но беше безсилен да спре принтера, щом веднъж беше започнал — компютрите не понасят да ги прекъсват по средата. Аз си подреждах нескончаемите ярдове данни. Богове, трябваше ми товарна количка!

Принтерът спря. Почти очаквах чиновникът да ме халоса с нещо. Но паузата пак ми даде време да помисля. Лесно им е на онези да искат от работещите с пулта предварителна подготовка на въпросите. Ами къде остава вдъхновението на момента? Точно тогава ме осени идея.

Парите позволяваха на Хелър да отлага началото на мисията. Докато можеше да подкупва стражите, щеше непрекъснато да ми подлага крак. Ако намерех начин да го лиша от пари…

С едната ръка задържах настрана чиновника, с другата набрах „Джетеро Хелър. Налични средства и кредити“.

Екранът светна: „Заплата на офицер от флота. Залата на инженер. Допълнителни възнаграждения за рискове при бойни действия. Виж таблиците.“

Охо! Защо ли да гледам таблиците? Само от тези източници получаваше десет пъти повече от моята досегашна заплата. Машината продължи:

„Състояние на приходите и разходите. Не харчи много, тъй като през по-голямата част от времето изпълнява бойни задачи. Праща половината си заплата за издръжка на своите родители, но те са сравнително добре осигурени и майка му внася тези пари в сметка на името на Джетеро Хелър. Майката прави същото и със сумите, получавани от неговата изключително богата сестра Хайти Хелър, звезда на «Домашен екран». Стаите си в офицерския клуб Хелър ползва безплатно.“

Олеле! Купища пари, далеч над средния стандарт за младши офицер.

„Кредити. Изключително почтен в плащането на сметки. Няма данни да дължи някому пари. Заслужава пълно доверие.“

Наистина олеле! Твърде зле за мен.

Компютърът внезапно изписа нещо смайващо:

„Кредитна категория. Нулева! Този офицер не бива да получава нито аванси, нито кредити.“

Стреснах се. Машината като че нямаше какво повече да добави и аз натиснах бутона за въпрос.

„Нулева. Твърде рискован начин на живот. Средната продължителност на живота на бойните инженери при изпълнение на задачи е две години. Въпросното лице вече е прескочило средното очакване трикратно. Вероятностите са изцяло не в негова полза. А флотът не възстановява задължения на загинали офицери, само плаща сумата за символично погребение.“

Е, това не ми вършеше работа. Нямах намерение да го убивам, поне не тук и сега. И нямах решение на своя проблем, защото той си беше жив и разполагаше с пари.

Хо-хо! Велика идея! Ако измислех как да му взема парите, свършено беше с него.

Старецът изпадна в апатия и не се боричкаше толкова свирепо, затова набрах „Лоши финансови навици?“. Не се надявах да открия кой знае какво, досега компютърът все ме разочароваше. Екранът се запълни:

„Понякога играе хазарт. Зарове и други игри. Присъщо на офицерите от рисковите категории. Не е регистриран като пристрастен играч, тъй като според данните на данъчната служба в повечето случаи печели.“

Най-после! Ето го! Хелър играе хазартни игри! Почакай само!

В същия момент влязоха неколцина стражи, проверяваха защо е всичкият този шум. Справих се с тях блестящо. Казах им:

— Веднага си тръгвам.