Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (33)

Глава пета

Но както казват свещениците на Волтар, „никога не се радвай прекалено на щастието си или боговете ще ти го вземат“. И онази вечер потвърди правилото.

Хелър се мотаеше из стаята, подреждаше, чистеше, излъска масата. Не ме интересуваше космонавтската му страст към ярко блестящия абсолютен порядък. Не ми пукаше дори от ехо-оркестъра, който свиреше по „Домашен екран“. Запълвах си времето с подреждане на разнообразните хартийки по джобовете си.

На вратата се почука и аз станах да отворя. Двама от стражите бяха докарали голям сандък на ниска платформа с колелца.

— За вас е — каза единият.

Сандъкът вдъхваше страх с размерите си. Не си спомнях да съм поръчвал подобно нещо.

— Как така за мене?

— Правилно, за вас е — отвърна стражът. — Не виждате ли?

В коридора беше твърде тъмно, за да различа надписа на етикета, затова те набутаха платформата в стаята и затвориха вратата след себе си.

Вярно си беше, отгоре на капака се виждаха големи букви:

„СПЕШНА ПРАТКА. ЛИЧНО ЗА ОФИЦЕР ГРИС!“

Сковано сериозните изражения на стражите и погледът на Хелър би трябвало да ме подсетят, ала аз се бях отдал на блаженството си.

Протегнах ръка, хванах дръжката и вдигнах капака. Не знам какво очаквах да видя, но срещу мен се изправи живият ужас!

Главата на зитаб! Широко отворена уста с остри зъби — най-отровното влечуго на Волтар! Заговор за убийство!

Капакът трясна на пода. Аз отлетях назад от сандъка, сякаш ме изстреляха с оръдие.

Буквално се носех по въздуха. Налетях върху душа. Моите трескаво мятащи се ръце съдраха завесата. Наредените шишенца с лосиони и шампоани забарабаниха по главата ми като шрапнели. И продължавах да се натискам назад, като че можех да пробия стената!

Зитабът се надигна заплашително, изпънал всичките си пет фута. Очаквах след секунда да прониже въздуха и да ме достигне в другия край на стаята. Как изведнъж се оказа неподвижен?

А после — о, богове, още по-зле! Облечена в яркоалено, графиня Крек се изправи от този сандък!

Всички се разпищяха от смях! Стражите, Хелър и графинята.

Тя държеше с една ръка зитаба зад главата. Беше надигнала отровното животно от сандъка — все едно, че се е готвело да нападне. А сега с другата се държеше за корема, толкова силно се смееше! И смехът им не спираше. Превиваха се. Единият от стражите падна на пода и замалко да умре от задавяне. Хелър така се кикотеше, че му се наложи да се подпира на облегалката на креслото, от очите му се стичаха сълзи.

Стори ми се, че това продължи поне десет минути.

Трудно ми беше да преглътна случката. О, мои богове! Затворник от крепостта тук, в горните етажи, свободен да прави каквото си поиска — някой можеше и да застане пред екзекуторите за това! Изключително опасни играчки си избираха. И се смееха!

Сетих се да погледна зитаба в ръката на графинята. Бях се заблудил, че е чучело. Още един шок — той се гърчеше! Дори зъбите му не бяха извадени. Само леко ухапване — и край! Тя обаче се захласваше от смях.

Постепенно шумотевицата стихна. Графинята излезе от сандъка. Обърна муцуната на зитаба към себе си и насочи показалец към носа му. Той затвори уста. Тя го сложи на дъното на сандъка и размаха пръст, като че му казваше: „Да се държиш добре!“ После затвори капака.

Вече не се смееха. Хелър тръгна към нея, хванаха се за ръце и застинаха, загледани един в друг.

Стражите си поеха дъх, махнаха му весело, изтърколиха платформата навън и затвориха вратата.

Аз още лежах сред разрухата в банята. Опитвайки се да се измъкна, вдигнах шум. Привлякох вниманието на Хелър, той неохотно пусна ръцете на графинята и дойде при мен.

— Малко грубо постъпихме с тебе, Солтан, но трябва да признаеш, че се получи страхотна шега.

Той ми помогна да стана и започна да оправя бъркотията в банята. Не се съгласих, че шегата беше страхотна. Тези кретени си играеха с огъня, като докараха графинята горе.

— Значи тук живееш? — запита графиня Крек. — Често съм се чудила какво има в горните етажи на крепостта. — Тя обикаляше и докосваше различни предмети. — Освен за парадите на Хист не съм излизала вече години от подземията! Но тук няма прозорец. — За момент се замисли и каза: — Това стаята на Солтан ли е?

Как ли се досети, нали Хелър беше почистил.

Той пусна някаква лека музика по „Домашния екран“. После като добър домакин се втурна да я настани. Отвори един шкаф и аз с изненада установих, че беше препълнен с чудесни неща за пиене и хапване. Сложи кутийка с розова искряща вода пред нея, сякаш беше от императорското семейство, разсеяно постави още две върху масата. Избра четири различни вида сладкиши и ги струпа в чиния пред графинята. Седна до нея. Някаква мъглява мисъл го бодна и той ми посочи креслото от другата страна на масата.

— Настани се удобно, Солтан. Не се притеснявай.

Но се обърна към нея, преди да довърши изречението. Те просто си седяха и се гледаха, толкова доволни, че чак светеха!

Седнах и предпазливо отпих от розовата искряща вода. Никак не е евтина. Съдържа какви ли не минерали и протеини, а мехурчетата й подскачат на шест инча над ръба на кутийката и изчезват в забавни миниатюрни цветни взривове. Усвоява се незабавно от организма и може здравата да ти замае главата.

Без да ме погледне, Хелър побутна няколко сладкиша към мен. Двамата неуморно се взираха един в друг с щастливи усмивки. Музиката се лееше. Нито ядяха, нито пиеха, достатъчно им беше да се радват, че са заедно.

Доста време мина, докато Хелър се пресегна, сложи парче сладкиш в устата й и вдигна своята кутийка към устните й. После и тя направи същото.

Усещах колко ненужен съм в тази стая!

Накрая те все пак се заеха с храната, но аз бях сигурен, че са си оплели краката под масата. Когато се наситиха, Хелър се отпусна назад. Каза безгрижно:

— Сетих се. Исках да ти покажа нещо.

Взе от една поставка пачка картички за упражнения по разпознаване на расите. Явно ги беше отнесъл от библиотеката. Отпред са изображения на хора, а от обратната страна — правилните определения. Показа й първата картичка.

— На кого ти прилича?

Виждах гърба: „Момиче, англичанка, Блито-3 (Земя, Европа).“

Тя погледна оживено. Но според мен би гледала с интерес всичко, което й покажеше той, дори празен лист хартия.

— Ами на момиче от високите полета на провинция Аталанта, на Манко. Моят род произхожда оттам, може би не знаеш. Допреди стотина години са имали владения там, но ги загубили.

— Чудесно — каза Хелър. — И аз съм роден в провинция Аталанта. Нали знаеш столицата, в Тапур.

И се впуснаха в задължителното: „Познаваш ли Джем Вис?“, „Помниш ли старата лейди Блайс?“ и „Още ли не са съборили старата сграда на съда?“, прекъсвано понякога от „Така ли?“, „Виж ти!“ и „Колко е малка тази Вселена“, и така безкрай. Ами нали и двамата бяха от Манко! Направо като на земляческа среща! Сякаш нямаха намерение да спрат.

Най-сетне се умориха, поне за малко, и Хелър се върна към картичките. Вдигна една с надпис на гърба „Стар мъж, полинезиец, Блито-3 (Земя, Океания)“.

— Някой от рибарите в пристанището на Дар ли е? — попита тя.

— Сега тази — подкани я Хелър. „Филмова звезда, американка, Блито-3 (Земя, Америка).“

— Това не е твоята сестра — отбеляза графинята.

Хелър показа следващата картичка: „Мъж, кавказец, Блито-3 (Земя)“.

— Някой от семейството ти ли? Мъничко ми прилича на един от моите чичовци. — Тя се престори на сърдита. — Защо ме мъчиш, Джетеро Хелър? Да не си бил скоро на Манко? Но пък тези снимки не са триизмерни и цветовете им са лоши. О, разбрах най-после. Това са антропологични картички за разпознаване. Дай ми ги!

Тя игриво ги измъкна от ръцете му и ги обърна. Помълча, сравняваше лицата с надписите.

— Значи са от Блито-3?

— Помниш ли една стара легенда? — попита Хелър и без да чака отговор, изрецитира дума по дума „Народна легенда 894М“.

— Почакай — спря го графинята.

Замисли се напрегнато, взе кутийката с искряща вода и я заклати ритмично, като че си припомняше нещо отдавна забравено. И запя с гърлен, но приятен глас. Успяваше да имитира детско фъфлене.

„Ако трябва да избягаш,

ако крал любимата отнеме,

отлети далеч със своя кораб —

и да се загубиш, пак след време

ще намериш дом да ти приляга.“

Хелър се присъедини:

„Дръзки принц Кавкалсия,

вече си високо ти.

Както се издигаш,

пак ни ти намигаш.

И далеко отлети!“

И двамата се разсмяха, развеселени от своя дует, напомнил им за забавачницата. Сигурно отдавна не бяха си припомняли песничката от детството си.

— А коя звезда сочехме и наричахме „Принц Кавкалсия“? — Попита графинята.

— Блито — отговори Хелър.

— Искаш да кажеш, че наистина е стигнал дотам?

Ако питате мен, инженер, който започва да си опитва силите в историческата антропология, рискува да надрънка куп щуротии.

Хелър се обърна към мен.

— Защо наричат тази раса „кавказки тип“? — и ми подхвърли картичката. — Познаваш планетата. Има ли континент на име Кавказ?

— Доколкото знам, така определят един от основните човешки типове — отговорих. Потършувах из главата си. Хелър не е единственият притежател на добра памет, а и аз погълнах планини от данни за Блито-3. — В Южна Русия е разположен район, който наричат Кавказ. Точно по северната граница на Турция. Смятат го за граница между два континента, Азия и Европа. Може би хората от тази раса са произлезли от района, а може би не, но кавказкият тип е мигрирал и се е разпространил къде ли не. Вече можеш да ги срещнеш във всяко кътче на планетата. Имат минимална пигментация на кожата, права или къдрава коса, дълъг и прав нос. Сред тях често се среща така нареченият отрицателен резус фактор и в кръвта им има особен елемент. Май и ти го видя днес в микроскопа.

— Ясно — каза Хелър. — А има ли там „Аталанта“? Някоя страна или нещо подобно?

Помислих малко. Наложи се да стана и да измъкна справочник от купчината, там го наричат „енциклопедия“. Зачетох на глас:

„Атлантида, наричана също Аталантис и Аталантика. Легендарен остров в Атлантическия океан отвъд Гибралтарския пролив. Смята се, че там е съществувала развита цивилизация. Предполага се, че е погълнат от океана.“

— Аха — промълви Хелър. — Каквото и да е основал принц Кавкалсия, е било разрушено и хората е трябвало да се преместят другаде.

— Хелър — търпеливо изрекох аз, — инженерът не е антрополог!

— О, не е вярно — възрази графинята. — Понякога те трябва да си представят целия геологичен цикъл на разни планети и за това се налага да разпознават вкаменелостите и костите!

Говореше с впечатляваща самоувереност. Казах си, че някой май е чел като луд днес!

— Ами така да бъде — отвърнах. Можеше и да е права. — Но от две-три имена няма как да извлечете историческите факти. Обикновено съвпадение! Онази планета по начало си е била пълна с хуманоиди. Нямате основание да вярвате, че вашият принц, Кавкалсия ли беше, е добавил още някоя раса на Блито-3. Бих могъл да ви изредя петнайсетина планети, чиито обитатели приличат на мене или на вас.

— Полюсите са се преместили — каза Хелър — вероятно в океанските райони, полярните ледени шапки са се стопили и потопили колонията. Горкият принц Кавкалсия!

— Горкият човек — отекна графинята.

— Предполагам, че точно това им се е случило — продължи Хелър. — Е, добре! Длъжни сме да се постараем и да не допуснем подобно нещо да се случи и на потомците му.

— Ще бъде срамота да ги изоставим в беда — потвърди графинята.

Прииска ми се да се прегледам дали пък мозъкът ми вече не се скапваше? Пред очите ми заявяваха, че мисията трябвало да успее! Но аз толкова педантично се придържах към фактите (освен в работите на апарата, разбира се), че не издържах на тъпата им сантименталност, в която липсваше и намек за логика.

— Хелър, разбери, нямаме никакви данни, никакви достоверни потвърждения, че принц Кавкалсия от провинция Аталанта на планетата Манко е колонизирал остров на Земята и го е нарекъл Атлантис! Ваши сънародници не са участвали в преселението на земните народи!

Хелър ме гледаше с леко притворени очи.

— Но така е по-поетично!

О, богове! Този наистина ли беше инженер? Безсърдечен инженер, чието царство са скалите, металите и експлозивите?

— А и нали на нея така й харесва — добави той, трупайки нелепост върху нелепост.

Графиня Крек кимна енергично.

Разговорът замря. Отначало помислих, че причината е моето упорито несъгласие с брътвежите им. Те седяха в креслата и ме гледаха. Постепенно ми внушиха идеята, че съм съвсем ненужна част от обзавеждането.

— По този коридор има ли някоя празна стая, в която може да се спи? — попита ме Хелър.

Главата ми щеше да гръмне. Ако някой патрул случайно минеше на проверка през тази част на крепостта, три глави щяха да хвръкнат от раменете си, включително и моята.

А по коридора сред отдавна зарязаните стаи нямаше нито една подготвена и мебелирана.

Те втренчено се взираха в мен. Мога да кажа, че почти ме изблъскаха от стаята само със силата на погледите си. Затворих вратата след себе си и се озовах в зле осветения коридор.

Двамата стражи седяха от двете страни на входа, свити долу на пода, и смучеха димни пръчици. По миризмата определих, че са от скъпа разновидност. Пак пари бяха минали от ръце в ръце и ми хрумна мисълта, дали Снелц ще се сети да отдели моята част.

Облегнах се на стената, после разсеяно седнах на нещо. Гневът ми не беше предизвикан от добродетелно възмущение. Както знаете, сред много народи от Волтарианската конфедерация е обичайно мъж и жена да поживеят заедно две-три години, преди да се оженят. Но тези прекалено дърпаха котката за опашката. Казват, че границата между извънредно смелия и слабоумния човек е почти незабележима. И да ги „бибип“, тяхната дързост прекрачваше тази граница далеч отвъд нормалната глупост.

В същия миг осъзнах, че и двамата се съгласиха колко е необходим успехът на мисията, а аз не се възползвах от настроението им. Дали се дължеше на розовата искряща вода?

Слухът ми долови тихи звуци зад затворената врата. Шепнеха ли си? Очите ми свикнаха с мрачината в коридора и аз погледнах двамата стражи. Очаквах да открия похотливи изражения на лицата им, както се случва, щом войниците само си помислят за секс. Но не, те повече приличаха на роднини на младоженци — сериозни и пълни с надежда. Ушите им като че залепнаха за вратата. Говореха си само с погледи.

Вътре креслата задраскаха по пода, чуваше се ясно през музиката. Издрънча колан.

В шпионажа съществуват четири вида операции — открита, прикрита, тайна и секретна. А онези двамата вътре нямаха капчица разсъдък! Занимаваха се с нещо секретно, а всъщност го правеха открито! Поне да бяха усилили музиката, за да заглушава другите звуци.

Въображението трескаво ми подсказваше какво става вътре. А и стражите не се съмняваха — окуражаваха се един друг с погледи.

Леглото изскърца. Неведнъж. Музиката не спираше. Не забравях какво направи графинята със специалния агент, който я докосна, нямаше да се учудя, ако трябваше да нахълтам в стаята със зашеметяващ пистолет в ръка и да спасявам жалките останки от Хелър. Никой не успяваше да предскаже поведението на графиня Крек.

Гласът й се чу ясно:

— Мили, ще трябва да бъдеш по-внимателен с мен. Ти си ми първият мъж!

Успокояващо мърморене от страна на Хелър. Намерил се кой да я успокоява! Нали в досието му пише, че досега не е спал с жена? Но народите някак успяват да се размножават, все пак се раждат бебета. Вдървих се от уплаха. Ами ако този й направи дете?! Веднага се отпуснах — нали дотогава отдавна щях да съм го измъкнал оттук.

Последваха ритмични поскърцвания. Дълго, неспирно, безкрайно.

Гласът на графинята:

— О, Джет! — Повтори го. Все по-бързо. — О, Джет, о, Джет, о, ДЖЕТ! — И накъсаният стон на Хелър.

В същия миг двамата стражи подскочиха, и то абсолютно безшумно! Вдигнаха ръце над главите си като при чудесен удар в „куршумената топка“. Удряха юмруците си и подскачаха като на пружини. Бяха изпаднали в див възторг. Обърнаха се един към друг и въодушевено си стиснаха ръцете. И всичко това, без да издадат нито звук! Е, това се казва радост.

Най-накрая седнаха на местата си и отново запалиха димни пръчици. Леката музика продължаваше.

Пак започна ритмичното скърцане на леглото. Неуморно. Същият вик и стон. Същото представление на стражите.

И отново тишина. Помислих си, че двамата в стаята са млади, извънредно силни и лудо влюбени, имаше голяма вероятност така да си мине цялата нощ.

Неясно трополене привлече вниманието ми, като че точно под мен. Погледнах надолу. Добри богове, седях върху сандъка със зитаба — той буйстваше в него!

Наведнъж прескочих коридора по ширина.

Стражите се ухилиха.

Влязох в една стая. Включих осветлението. Мръсна и разхвърляна, дори нямаше легло. Уморено затворих вратата, угасих светлинните плочи и с шапката вместо възглавница се проснах на пода, за да поспя.

Не помня кой писател твърдеше, че цялата планета се радвала на влюбените. Сигурно и стражите не правеха изключение, само че това не можеше да се каже за Солтан Грис.

Какво щеше да стане с „Мисия Земя“?