Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (29)

Глава първа

Така препусках по транспортните тунели и коридорите към тренировъчните зали, че когато дръпнах вратата и нахлух вътре, помислих дали не съм сбъркал етажа.

Миризмата на сапун и дезинфектанти направо смазваше! Апаратът краде своите материали за почистване от Армейското управление — толкова рядко ги използваме, че не си струва да ги купуваме, както си му е редът. Армията не смята, че нещо е чисто, докато не се усмърди до небесата на антимикробни вещества. Никому досега не е хрумвало да краде такива материали от флота, чиито кораби не трябва да миришат на нищо.

В Спитеос няма циркулация на въздуха. Обичайната воня сякаш се е просмукала и в каменните стени, но сега отстъпваше пред газовата атака на армейските химикали.

Вгледах се през мъглата. Поне четиридесет души, може би целият екип от подчинени на графиня Крек, се бяха пръснали из огромната зала и околните помещения. Бяха се съблекли само по панталони и — не вярвах на очите си! — собствената им мръсотия бе изчезнала. Държаха кофи, метли, помпи и парцали и се нахвърляха стръвно срещу вековния боклук и мръсотия. Цели кошове потъваха надолу в асансьора, само боговете знаеха къде ги отнасят.

Техници привършваха подмяната на изгорелите лампи. Други внасяха нови столове и маси. Ама че вихрушка! И съвсем неподходяща за Спитеос, не разбирах какво ставаше.

Но аз си имах и спешни задачи. Трябваше да обуча Хелър и да го отведа. Веднага. Мотаех се насам-натам и търсех графиня Крек.

Видях я най-сетне! До отсрещната стена. Изпънати, в полукръг пред нея стояха офицери от крепостта. Изпълнен с опасения, тръгнах към тях и се чудех дали не е възникнало нещо, което ще попречи на обучението на Хелър. Тук беше и заместник-комендантът на Спитеос, който се занимаваше с администрацията, заедно с неколцина от подчинените си, всички в оръфаните си мръсни униформи.

Графиня Крек им говореше. Подпираше се на метла. Беше навлякла своите безформени работни дрехи. Мокри! Изпрани! Цепката отпред ми поднесе още една изненада. Самата тя беше чиста. Изкъпана! А около главата си беше омотала някакво парче плат. Косата й току-що беше усетила шампоан! Молех се на боговете да ми подскажат какви са тези чудеса.

— Много съжалявам — говореше тя на заместник-коменданта, — но ще трябва да го преглътнете. Отсега нататък няма да обучавам хора, които вие сте осакатили!

Дебелият заместник имаше измъчен вид.

— Но, графиньо — примоли се той, — ако не им режем езиците, преди да ви ги пратим, ще издадат Спитеос, когато ги продадем!

— И преди съм ви казвала, но се налага да повторя. Хората, избрани и пратени тук за обучение, не знаят къде са докарани. И не успяват да разберат, докато са тук. Освен това мога да им наложа постхипнотична заповед да не отговарят на подобен въпрос, ако въобще някой се сети да им го зададе. Просто е безсмислено жестоко да им отрязвате езиците. Толкова по-трудно става да ги обуча.

Заместникът почти изстена.

— Това е положението вече — продължи графиня Крек. — Много пъти се опитвах да постигна разбирателство, но решението ми отсега нататък не подлежи на обсъждане. Ако ми пращате повредени хора, няма да ги обучавам. И това ще означава край на вашата програма за продажби.

Офицерите се размърдаха неспокойно. Нервно опипваха с очи дръжката на метлата, служеща за подпора на графинята. Само с едно светкавично движение би могла да я забучи във всеки от тях, преди дори да трепнат.

Заместник-комендантът знаеше, че пръв би усетил дръжката в червата си. Никак не му беше приятен този разговор и сега с някакво подобие на облекчение се предаде. Вдигна ръка в знак на помирение.

— Добре, добре. Ще бъде, както вие искате.

Тя се засмя доволно. Очите ми изскочиха. Графиня Крек да се усмихне дори?!

Заместник-комендантът се изниза с подчинените си. Шепнеха си и уплашено я поглеждаха през рамо.

Графиня Крек струпа купчина отпадъци и я изсипа в кутия, която подритна към асансьора. Пееше си! Без думи, само мелодията на пошличка балада.

Нейните хора и техниците бяха към края на работата си, защото се движеха двойно, дори тройно по-бързо. Очите им току се стрелкаха към нея, докато припряно придаваха блясък на цялото място. Бяха ужасени от промяната в нея.

И аз прекалено силно се страхувах, за да я доближа. Предположих, че се е побъркала окончателно. Кой можеше да каже какво би направила след миг! Нали по високите плата над Кабар казват: „Лепъртиджът не си губи зъбите.“

Честно казано, макар и да нямах никакво време, не смеех да говоря с графинята. Ломбар беше далече, високо в кулата си, а Крек стоеше насреща ми!

Подчинените й вече нямаше какво да правят. След малко се отдръпнах в един ъгъл. Сигурно движението привлече вниманието й.

Тръгна към мен с танцова стъпка.

— О, Солтан, толкова се радвам да те видя!

И ми се усмихна приветливо. Тази усмивка ме довърши. Близо до стената видях голямо тапицирано кресло, съвсем ново. А над него бяха монтирали нова светлинна плоча. Пред креслото забелязах и ниска маса с още едно кресло от другата й страна. Току-що създадено уютно ъгълче. Дотътрих се до креслото и рухнах в него.

Тя се обърна и огледа цялата зала. Плясна с ръце. Онези четиридесет мъже моментално впериха погледи в нея.

— Мисля си — каза графиня Крек, — че за днес стига. Свършихте добра работа. Всички сте много потни, затова вървете да си изперете дрехите и да се изкъпете. И понеже сте на крак от полунощ — тя поспря и се усмихна весело, — свободни сте за днес!

Същия ефект бихте постигнали, ако насочите към тези хора бластерно оръдие. От незапомнени времена никой не беше чувал за подобно събитие в Спитеос. Спогледаха се. Озърнаха се към вратата — дали пък вече не са дошли взводовете за разстрел? Пак я погледнаха. От години работеха за графиня Крек. Не разбираха. Тя се засмя.

— Хайде де, бягайте!

Ужасени, те се пръснаха към изходите и се изпариха.

Тя се завъртя и тръгна към мен. На половината път усмивката й изчезна, а очите й блеснаха!

Знаех си. Нямаше как да продължи тази промяна. Нали това беше графиня Крек! Свих се в очакване на удара.

Ръката й ме сграбчи и ме изтръгна от креслото като кука на товарен кран. Захвърли ме на пода.

После направи нещо абсолютно идиотско. Свали парчето плат от главата си и грижливо изтри седалката на креслото, сякаш аз го бях изцапал. Погледна ме свирепо.

— Това кресло не е за тебе! Това — тя посочи малката гарнитура от двете кресла и масичката — е подредено за Джетеро!

Но веднага омекна, засуети се да доведе композицията до съвършенство и постави на масичката няколко книги и машина за езиково обучение. После ласкаво потупа креслото.

Отново беше самата любезност. Дойде при мен, докато се опитвах да си събера костите от пода. Но в очите й проблясваше някаква скрита мисъл.

— Ей сега си спомних, Солтан. Ти ще се връщаш на Блито-3, нали? И ти си ръководителят на Джетеро, така ли е?

Е, лесно беше да се досети от езиковите курсове, които подбрах, а и нали аз уреждах обучението на Хелър. Промърморих някакво потвърждение.

— Ти си изцяло отговорен за подготовката му и ръководството на някаква мисия, в която участва и той?

Кимнах.

Тя ми се усмихна. Имаше много красиви бели зъби. Не можех да откъсна поглед от тях. Внимателно ме хвана подръка и без да обръща внимание на треперенето ми, ме отведе до една пейка.

— Необходимо е да ти опресним знанията на езиците — каза ми тя.

Опитах се да събера смелост, за да й кажа, че английският, италианският и турският заедно с още половин дузина други езици се чувстват прекрасно в главата ми. Но устата ми май не искаше да проговори. Прекалено пресъхнала беше.

— Само малък тест на произношението — прибави с приятелска усмивка.

Спокойно отиде до рафтовете, взе хипношлем и се върна при мен. Дори не помислих да се противя. В края на краищата прекарал съм цели седмици с тези джунджурии на главата си. Тя ме погали успокояващо и ми сложи шлема. От джоба на работните си дрехи измъкна касета. Пъхна я в гнездото и включи шлема. Изпаднах в несвяст като изгоряла схема.

Дойдох на себе си. Леко изненадан, установих, че беше минал половин час. Тя подреждаше книги по масичката и за кой ли път забърсваше креслото. Взе една книга и застана пред мен. Махна ми шлема и ме тупна окуражително по главата.

— Хайде сега — каза, — прочети това и ще проверим как си с произношението. Първо вирджински акцент.

Струваше ми се глупаво. Нищо му нямаше на моето произношение в търговския английски. Тя усети нежеланието ми.

— Виж какво, Джетеро трябва да научи вирджински. Това е град или нещо подобно, нали? На някаква планета Земя. А ти ще си длъжен да го разбираш. Чети. — И заби пръст в страницата.

Зачетох на глас:

— „Покорството е майка на успеха и съпруга на мира.“

После:

— „Страхът от божествени и непостижими сили вдъхва покорство у хората.“

Тя запляска с ръце като дете.

— Ами това е отлично, Солтан! Четеш с превъзходен вирджински!

Питах се откъде, по дяволите, знаеше, че е превъзходен вирджински. Да не е учила английски случайно?

Графинята посочи едно изречение по-надолу на страницата:

— А сега, Солтан, това да бъде като в Ню Инглънд.

Прочетох го леко носово:

— „Който с готовност приема заповедите, избягва най-горчивата участ на робството — да прави това, което не иска да прави.“

— Ах, чудесно, чудесно, Солтан! — Тя ми измъкна книгата от ръцете. — Наистина великолепно.

Аз пък не открих кой знае каква разлика. И преди съм имитирал американския говор, само трябва да говорите през носа, това е. Чувствах се смешен.

Трясък от отварянето на главния вход прекрати разговора. Графиня Крек направо литна натам. Станах и я последвах, за да видя какво се е случило.

Но какво беше това? Влезе един от стражите на Снелц с голям пакет за нея. Приближих се навреме, за да видя за миг надписа — „За ослепителната звезда“.

Графинята взе пакета. Изглеждаше смутена. Несигурна. Объркана.

— За мене ли е? — попита тя.

— Той така ми каза, графиньо.

Тя замаяно сложи пакета на бюрото си и го отвори. И застина, загледана в него. Накрая въздъхна „Ооооо!“ и притисна длан към гърдите си. Тя гукаше!

Преместих се, за да виждам по-добре. Бомба ли беше? За да може тя да избяга?

Графинята взе нещо от пакета. Втурна се към огледалото и нагласи нещото пред себе си. Каза „Ооооо!“, върна се тичешком при пакета, взе нещо друго и пак литна към огледалото…

Надписаната картичка се плъзна и падна на пода. С подпис „Джет“.

О, богове! Той й подаряваше дрехи. А да подариш на неомъжена жена дрехи означаваше само едно — явно ухажване. Неприятности, казах си аз, вие май сте ми научили адреса!

След първоначалната бъркотия се оказа, че пакетът съдържа три прилепващи към кожата еластични костюма, последният вик на модата. Единият в блестящо черно, вторият в ярко алено, третият в лъскаво сребристо. Към всеки имаше чифт ниски еластични обувки с изрисувани малки цветчета и лента за глава, също с цветчета, за да подхожда на обувките. Невероятно женствени дрешки. Но за графиня Крек?

Просветна ми. От цялата ми лекция за нея Хелър може би чу само едно — че тя нямаше дрехи!

Да му го „бибип“! И да „бибип“ Снелц! Взводният командир бе изпратил само за това някой от стражите си чак до града, и то преди зазоряване. Мирно спящият Хелър е изскочил през вратата броени секунди след като излязох аз!

Тя танцуваше в средата на залата, притиснала сребристия костюм до гърдите си.

После се понесе към бюрото, намери картичката на пода, сега пък притискаше нея.

Погледнах си часовника. Олеле, закъснявахме с обучението му тази сутрин. Бързо се запътих към изхода.

— Не, не! — извика графиня Крек. — Дай ми двайсетина минути, преди да го доведеш тук. Трябва да се изкъпя и да се облека!

Още тогава в мен се закълби злокобно предчувствие, че всичко това ще свърши с ужасна катастрофа. Сега ми се иска да се бях вслушал в опасенията си. Правилни бяха!