Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (25)

Глава шеста

Ломбар винаги е казвал, че ако оставите свой подчинен да сгафи и не го накажете жестоко, може и вие скоро да загазите. Смятам тази мисъл за много мъдра.

Усещах, че май вече вървя по тънък лед и не се съмнявах във възможността да хлътна. Значи не дърпах както трябва юздите на подчинените си. И за да не изтърва напълно положението, наложително беше да накажа онзи взводен командир. Държеше се непростимо, когато „охраняваше“ Хелър!

Веднага щом преглътнах парче плесенясал хляб (и това минава за храна в Спитеос!), тръгнах към „Лагер Твърдост“. Бях решен да дам още един повод прякорът му да си остане „Лагер Убийство“.

Крепостта е свързана с лагера чрез подземен тунел, дълъг към миля и половина. Транспортните връзки на Спитеос с външния свят минаваха през „Лагер Твърдост“ — въздушните наблюдения или проверките на място биха открили само безредно пръснатия лагер. А влизащите и излизащите превозни средства имаха оправданието, че обслужват „обучението“ там.

Опитвахме се да поддържаме само минимално движение, но разписанието пак си оставаше напрегнато. А онази вечер тунелът беше претъпкан. Монорелсовият вагон, който успях да хвана, беше отклонен в една ниша за изчакване поне двадесет минути, за да пропусне идващата към Спитеос колона.

Не виждах кой знае какво, разполагах само с малко кръгло прозорче до седалката. Нарядко монтираните лампи едва осветяваха тунела, но светлината проблясваше по каросериите на плътно напиращите навътре коли.

Ама че раздвижване! Чудех се какво става. Мярнах тук-там флагчетата на високопоставени командири. Оглушаваше ме ревът на тежки бронирани камиони. Съпровождащите ги танкове тресяха въздуха като оръдейни гърмежи, чак ушите ме заболяха.

Нещо се мътеше! Викнах на полуголия водач на вагона:

— Да не са обявили обща тревога?

Но гласът ми потъна в тътена в тунела и трябваше да викна по-силно. Той ме чу и изкрещя в отговор:

— Не съм надушил такова нещо. Онези първите караха товари под охраната на танкове. А боклуците, дето сега минават, са коли на разни големци, да ги „бибип“. Откъде да ги знаеш тия „бибип“ какво са намислили!

Водачът не се обърна, преди да изрече последните думи. Изведнъж осъзна, че говори на офицер. Пребледня от уплаха и рязко се извъртя, загледан пред себе си.

Отрепка, казах си. Ломбар е прав. Парцали като този водач трябва да бъдат премахнати. Но не ми се занимаваше да му набивам ума в главата. Горях от нетърпение да се добера до взводния командир.

Най-после стигнахме изхода към „Лагер Твърдост“ и минахме през внушителна защитна система. Никога не е имало опити за бягство от Спитеос, но ако някой луд се решеше, щеше да използва само този път — всички други изходи от крепостта бяха здраво зазидани с камъни.

Стражите на укрепения пункт, всички в черни униформи, на два пъти провериха електронната ми карта и през това време не отместваха дулата на взривострелите си от мен. Човек в сива униформа винаги им се струва подозрителен, но да ме „бибип“ който си ще, ако облека гнусната чернилка на стражите от апарата!

Взводният командир, който заедно с хората си трябваше да пази Хелър, се казваше Снелц. Взводът живееше в казармите на „Лагер Твърдост“ и пращаше часови на смени в крепостта. Не исках някой да предупреди Снелц и казах, че отивам в офицерския клуб. Знаех къде е жилището му.

Офицерите живеят в подобия на бункери, нещо като животински пещерни убежища, по северния край на лагера, вкопани в склона на хълма. Тъмничко беше там. Накъсана музика и отгласи от сбиване се процеждаха из лагера заедно с киселата миризма.

Забелязах нужния ми номер на входа за една пещера. В процепа под вратата се виждаше светлина, значи Снелц беше вътре. Два големи камъка се издигаха от двете страни на входа. За съжаление трябва да призная — толкова се съсредоточих в тази светлина, че не забелязах часовия.

Частите на апарата също участват в паради и всякакви показни глупости, но не са като армията. Престъпници, най-долният боклук, обран от всички планети, те имат навика да се крият и прокрадват дори когато изпълняват задълженията си. Или те налагат тази особеност в апарата, или той им я внушава. Както и да е. Никога нищо не вършат по нормалния начин.

Освен това получават съвсем други заповеди. Офицерите им могат да ги убиват, без да искат никакво разрешение. Това поставя всеки страж в твърде трудно положение. Или си изпълняват задължението да защитават живота на началника си — и понякога умират, или пък началникът ги убива, ако не си вършат работата.

Този тук направи грешка — явно се стараеше за доброто на своя офицер. Когато бях на осем фута от вратата и не очаквах нищо лошо да ми се случи, часовият изхвърча от скривалището си и се хвърли в атака!

Доста съм бърз. Иначе отдавна да са ме погребали.

Дулото на взривострел грубо се пъхна в корема ми. Едва различих мъжа зад оръжието.

Претърколих се встрани и дулото се плъзна покрай мен. Изотзад стоварих ръба на дланта си по врата на часовия. Той залитна и аз се възползвах от прекрасната възможност.

Докато се препъваше, хванах дулото и изтръгнах оръжието от ръцете му. Обувка ме прасна през глезените и едва се задържах на крака.

Откъм лагера проблясна зелен лъч, някакво возило завиваше. За пръв път се уверих твърдо, че пред мен е часови, а не професионален убиец.

Но никому не бива да позволявате да се измъкне безнаказано! Особено за нападение срещу офицер.

Извъртях оръжието и забих приклада в черепа му. Чу се тъпо изпращяване. Ударих още веднъж, за да съм сигурен. Той се просна, облян в кръв. Не шаваше.

Дотук добре. А сега е ред на Снелц.

Дебелата врата несъмнено бе заглушила шума от схватката. Прекрачих тялото на часовия и застанах пред входа. В подобно положение, когато искате да наложите властта си и да вдъхнете страхопочитание, най-добре е да действате крайно дръзко.

Просто отворих вратата и влязох. Такава обичайна постъпка щеше да го заблуди, че идва приятел.

Така и стана. Той си седеше по риза до масата и играеше на дванадесетостенни зарове със самия себе си. А на нара в ъгъла кротко спеше една от лагерните проститутки. Дрехите й бяха разхвърляни по пода, тя изглеждаше изтощена. Стаята вонеше на изплискани страсти.

Когато някой е добре обучен, може да схване смисъла на картината за част от секундата. Снелц разполагаше с пари. И първото нещо, за което се е сетил, било да си повика проститутка. А сега се упражняваше с шестте дванадесетостенни зара, значи се канеше да отиде в онова място, което те на майтап наричаха „клуб“, да се напъне да измете джобовете на своите колеги офицери от стражата и поне да си върне разходите за проститутката.

Снелц небрежно вдигна поглед, вероятно очакваше да види някое приятелче, дошло да проси пари назаем. Внезапно разбра кой стои пред него и лицето му стана тебеширено бяло!

Трябва да кажа, че се случват дуели между офицери. Но офицерите от апарата са такива свине, те не се дуелират, а просто убиват. И когато на служител като мен му се наложи да се бие с командири от войските на апарата, той дори не си прави труда да брои труповете.

Явно прочете по лицето ми защо съм дошъл. Вдигна лявата ръка пред себе си, сякаш би могла да го защити от изстрела. Почти изпищя:

— Мога да ви обясня…

— Взводен командир Снелц — казах аз, макар че нямаше значение колко официална ще бъде екзекуцията, — виновен сте за встъпване в непозволени приятелски отношения със затворника, който ви беше заповядано да пазите. Правило на апарата номер 564-Б-61, параграф Д. Наказанието, както добре ви е известно, е смърт.

За разлика от цивилния живот и от флота и армията, в апарата няма съдебни процеси. Можех да очаквам, че ще се примири със съдбата си. Но той като че беше обладан от духове.

Ръката му се плъзна към колана. Нямаше съмнение, че ще измъкне оръжие и ще стреля.

Добре, но и аз не съм от туткавите. Щях ли да оцелявам толкова време, ако оставях всеки да ме изпреварва с оръжието?

Без да се замислям, ръката ми скочи към джоба на туниката, взривострелът се озова в нея и се насочи към Снелц, преди той изобщо да докосне колана си.

Проститутката също беше на линията за стрелба, както се изтягаше на нара зад него, и осемстотин киловолта щяха да стигнат и за нея. Но не беше моментът за любезности.

Натиснах спусъка.

Но от взривострела се чу само слабичко „пльок“!

Никакъв взрив!

Държах в ръката си взривострел без заряд. Преживях много гаден миг. Нямах друго оръжие. Нямах и време да стигна до него, за да го ударя или ритна. Бях беззащитен.

Той още драскаше с пръсти по колана си и сърцето ми замалко да се пръсне, когато вдигна ръка. Сигурен бях, че ей сега ще умра.

Но той държеше две банкноти по десет кредита! Нямаше намерение да измъква оръжие. Искаше по-бързо да покаже парите.

Дали беше чул празното щракане от незареденото оръжие?

Не, не беше!

Протягаше напред двете банкноти, смъкна се странично от стола и се свлече на колене.

— Моля ви, офицер Грис, моля ви! Не ме убивайте!

На пейката, на по-малко от три фута до него, лежеше мощна зашеметяваща пушка. Но аз умея да се сдържам. Не позволих и сянка от несигурност да мине по лицето ми. Стегнах се.

— Аз само следвах заповедите ви, офицер Грис. Не съм се сприятелявал със затворника. Нали казахте, че той не бива да подозира, дето го пазим да не избяга. Нали казахте да изглежда, че го пазим от външна заплаха!

Той конвулсивно подскачаше нагоре-надолу със сведена глава, все така протягаше двете десеткредни банкноти. Ръката му се размахваше като откачено крило на самолет.

Проститутката се събуди. Дръпна мазната си коса от лицето с мръсната си ръка. Въобще не разбра какво става.

— Ей, я не му давай тия пари! Можеш да си купиш още едно „бибип“!

Снелц запълзя напред с поглед, забит в пода. Сложи банкнотите пред обувките ми и отпълзя назад. Остана свит на кълбо и се опитваше да скръсти ръце на гърдите си във военно приветствие, както беше коленичил. Много смешно. Всичко, което трябваше да направи, бе да сграбчи зашеметяващата пушка и да стреля по мен. Тъп „бибип“!

Попитах го:

— Колко пари ти даде Хелър? И за какво?

Снелц заскимтя.

— Даде ми петдесет кредита за кексчета и искряща вода, купих ги от магазина на лагера. О, взех му и вестници. Не ме е подкупвал. Каза, че после можело още нещо да ми поръча, но от тези петдесет кредита искал да купя нещо и за моите хора и да задържа остатъка. — Той вдигна очи и сплете пръсти под брадичката си. — Толкова отдавна не са ни плащали! Не си помислих, че и вие ще поискате своя дал. Не ме убивайте! Повече няма да забравям. Моля ви!

Проститутката прекъсна това, което щях да му кажа. Тя се втурна като насекомо по пода и посегна към двадесетте кредита пред краката ми. Стоварих подметката си върху пръстите й. Костите изпращяха.

Тя изкрещя и побягна гола към вратата. Навън се препъна в нещо и писна. Нахълта обратно в стаята, загубила ума и дума, вече не знаеше какво прави.

— Тоя е пречукал часовия!

Свря се в един ъгъл, стиснала счупената си китка, прекалено стъписана, за да разбере, че лесно можеше да избяга.

Снелц погледна към тъмнината навън. Всички тези крясъци биха могли да привлекат насам и други офицери. Преди да се събудят надеждите му и да осъзнае, че на една ръка разстояние от него има оръжие, а аз държа незареден взривострел, реших да приключа по-бързо.

— Снелц — казах и очите му веднага се завъртяха към мен, — ти ми припомни, че всъщност само си изпълнявал заповеди. Обаче си се държал прекалено приятелски с него.

Той веднага се вкопчи в дадения му шанс.

— Направих го, за да изтръгна обещанието му — избълва. — Даде ми думата си на имперски офицер, че аз или моите хора винаги ще знаем къде е, по всяко време. Каза ми, че знаел колко ми е тежка работата и щял да я облекчи малко. Наистина го убедих да се държи разумно. Офицер Грис, той даде обещание на имперски офицер, не е като хората от апарата.

Е, тук се оля. Очевидно включваше и мен сред „хората от апарата“. Усети грешката си и замрънка:

— Винаги ще ви давам вашия дял! Моля ви, не ме убивайте!

Аз полека пристъпвах към зашеметяващата пушка. Вече му препречвах пътя към нея.

— Ще изпълнявам заповедите ви до последната буква — обеща Снелц. — Ще го убеждавам да се държи добре. Няма да заподозре, че е затворник, и ще го опазим да не избяга. Залагам живота си. — Той помисли дали имаше да каже още нещо. Сети се. — И ще ви давам половината от всичко, което получа от него!

И понеже вече не се налагаше да внимавам поради беззащитността си, реших да проявя великодушие.

— Така да бъде. Ако си спазиш обещанията, ще ти пощадя живота.

Облекчение светна на лицето му.

— Няма да ви разочаровам, офицер Грис! Мога ли да стана?

Сложих безполезния взривострел в джоба на туниката си. Измъкнах заряда от пушката и я хвърлих на пейката. На косъм ми се размина!

Той излезе и довлече часовия в пещерата. Огледа го, за да види дали беше мъртъв.

— Няма съмнение, че сте му счупили черепа — каза Снелц. — Но още не е умрял. Може ли да взема една от тези банкноти? Докторите на лагера ще поискат шест кредита да му оправят главата и четири за ръката на проститутката.

Не му липсваше нахалство. Общо за двете услуги нямаше да му вземат повече от пет кредита. Но аз подритнах едната банкнота към него, престорено равнодушно вдигнах другата и я пъхнах в джоба си.

Цялата работа мина толкова нескопосано! По обратния път за Спитеос бях кисел. И да ми гръмнеше главата, пак не можех да се досетя какво се обърка с взривострела. Не се съмнявах, че точно този бяха изпратили приятелите на Хелър, защото изключително ловко го подмених с незаредения от оръжейната. Не ми беше ясно защо приятелите му трябваше да пращат безполезно оръжие. Разбира се, когато си лежат на рафтовете, те не са заредени. Хрумна ми, че този простоват тъпчо просто не беше заредил получения взривострел.

Монорелсовият вагон вече наближаваше крайната спирка в Спитеос, когато си припомних, че той нагласяваше парчетата фалшива кожа по лицето ми. Но му липсваше хитрост за такъв номер. И освен това бих усетил, че ми измъква взривострела от джоба, ако се беше опитал да ги подмени за втори път.

Чувствах се потиснат. Нещата не вървяха както трябва. Но поне едно знаех твърдо — повече нямаше да се оставя в опасно положение с незаредено оръжие в ръка. Дори връщането ми през лагера беше риск, на какъвто нямах право, защото Ломбар разчиташе на мен.

Беше много късно, но аз се запътих направо към оръжейната. Дъртакът, който отговаряше за нея, прекарваше и нощите вътре. Отворих горната половина на вратата с електронната си карта и изревах в тъмното. След три опита да го събудя глупакът се довлече сънено.

— Какво, по дяволите, ти е подпалило задника, та идваш да ме будиш? — излая той.

Нямах настроение да търпя това. Пъхнах ръката си откъм неговата страна и освободих долната половина на вратата. После с ритник я забих в корема му.

Втурнах се вътре и преди да се опомни, халосах го с опакото на ръката си. Когато падна, опита и върха на обувката ми.

— Внимавай как се държиш, когато говориш с мене!

Той остана на пода. Тръгнах покрай рафтовете. Взех си зашеметяващ пистолет и кобур. Избрах два взривострела и кутия със заряди за тях. Забелязах няколко ножа от онези, които използва Отделът на ножовете, затова прибрах един с калъфа му.

Пак го подритнах.

— Запиши всичко, за да не кажеш после, че съм ги откраднал!

Той стана. Хартийките му се бяха разхвърчали из стаята, когато вратата го трясна. Събра ги от пода и се зае да записва номерата на оръжията. Протегна ръка за картата ми и я притисна към разписката. После каза:

— Офицер Грис, с всеки ден повече заприличваш на Ломбар Хист.

Изгледах го втренчено. Ако искаше да ме обиди по този начин, би могъл да си намери смъртта. Реших да не смятам думите му за оскърбление.

— Благодаря — отвърнах.

По-късно си лежах в леглото и слушах равното дишане на Джетеро Хелър, заспал в другия край на стаята. Положението наистина ставаше лошо!

Много внимателно обмислих всичко — докато Хелър оставаше на Волтар, можех да си строша врата. Тук той беше обкръжен от свят, който познаваше и се оправяше добре в него. Вече обърка главите на стражата, макар че тази нощ успях да позакърпя нещата. Имаше безброй приятели в Правителствения град и във флота. Можеше да измисли какво ли не. А безмилостният поглед на Ломбар Хист нямаше да ни изпусне. За нищо на света не биваше да се провалям. Ама че гадно положение!

Тогава взех непреклонно решение. Каквото ще да става, ще пришпоря подготовката и бързичко ще се махна от Волтар!

Когато стигнем на Блито-3, ще започне друга история. Там нямаше да се притеснявам, че Хелър ще ми се изплъзне. Там той нямаше приятели.

Трябваше да натисна всички лостове, за да го отведа на Земята, и там щях да го правя каквото си поискам!

Мисълта за Джетеро Хелър, безнадеждно натикан в някое хубаво земно затворче, беше толкова приятна, че трудно заспах от злорадство.