Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (22)

Глава трета

Отворих огромната блиндирана врата към залата и понечих да вляза.

Блъсна ме плътна вълна от шум!

Първата зала е невероятно обширно място, пълно с платформи и машини, със сенки и мрачни ъгли.

Залата кънтеше от зловещо плющене. Опитах се да отстъпя и да изляза, но Хелър влезе след мен и затвори вратата. Когато звукът е прекалено силен, причинява илюзията за ослепяване, затова не разбрах веднага какво виждат очите ми.

Плющеше електробич. Виеше се в блестящи кръгове из въздуха, оставяйки след себе си съскащи плетеници.

Пет грозни говеда от апарата, но не от Спитеос, облечени в черни работни униформи, се гърчеха и бягаха на всички страни, за да се отърват от бича.

А точно в средата на залата стоеше графиня Крек. В момента, когато започнах да различавам картината срещу себе си, тя дръпна ръката си с бича далеч назад и отново удари. В устрема напред високият ботуш се заби в каменния под като оръдеен изстрел, светлата коса се мяташе като хиляди камшици.

Бичът прогори белег на лицето на най-близкия тъпанар. Той се сви и падна назад. Те не я нападаха, само се опитваха да избягат. Молеха се и ломотеха нещо, а единият пищеше на пода.

Случката ми се стори странна, защото петимата не бяха от нейния екип, а работници от Външния транспортен отдел, който уреждаше доставките за Спитеос. Въртях глава и се стараех в слабата светлина да различа какво става. На платформата на товарния асансьор имаше огромна клетка за превоз на диви животни. Предният капак беше вдигнат.

Тренировъчните зали винаги смърдят, но освен обикновените за това място миризми усетих и острата воня на някакъв звяр. Оглеждах се припряно, с все по-лошо предчувствие. Нима някъде наоколо имаше див звяр? Къде ли беше?

Улових мигновено движение на не повече от петнадесетина фута. В тъмнината зад бюрото на графинята горяха нечии очи!

Беше лепъртидж!

Моментално затърсих начин да се измъкна от този дяволски капан. Но Хелър беше затворил вратата и опираше гръб в нея, зяпнал ставащото пред нас.

Не исках да показвам паниката си. Опипах взривострела, който бях подменил. Осемстотин киловолта едва ли щяха да ми стигнат, за да спра нападащ лепъртидж.

Когато извърнах очи от заслепяващите проблясъци на бича, можах да разгледам животното по-добре. Седеше си спокойно с всичките си деветстотин фунта тегло, без никакви окови, на свобода да разкъса всеки по желание. Козината на черни и оранжеви петна беше сплъстена. Зъбите му приличаха на кинжали. А по долната му челюст забелязах капки ярка кръв, прясна ярка кръв! О, добри богове, нима графинята му беше дала някого за закуска?

Загледан втрещено в кръвта, аз едва пристъпих настрани, за да виждам по-ясно. Имаше ли труп пред звяра? Не, но кръв имаше.

Животното помръдна и аз подскочих. Но то само наведе глава. Лижеше предните си лапи. Те кървяха. Тогава разбрах какво е станало.

Понякога, много рядко, хващат лепъртидж, за да го използват в представления. Обучените да правят номера животни се броят на пръсти, при това никога не ги извеждат от клетките, а дресьорите не влизат при тях, защото лепъртиджите могат да късат глави с едно замахване на лапата. И като предпазна мярка изтръгват ноктите им. Някой съвсем наскоро беше направил същото и с този звяр.

Да, вече виждах кървавата следа, започваща от клетката. Когато лепъртиджът е излязъл, раните са се отворили отново.

Животното вдигна глава. Големите като чинийки очи светеха. Някои казват, че тези твари виждали и в най-непрогледната нощ. Слава на дяволите, не гледаше мене, а продължаващия хаос в средата на залата.

Най-лошото в бичуването беше, че графиня Крек не проявяваше дори блед намек за чувство. Това беше най-вледеняващата й особеност. Тя никога не се ядосваше, не се натъжаваше, не се усмихваше. И със същото изражение на лицето, с което налагаше тези идиоти от външните служби на апарата, би могла и да си изяде вечерята.

Нямаше начин да й се изплъзнат. Когато се опитваха да припълзят зад електрическите машини или сандъците, тя използваше бича, за да ги измъква на открито и да ги удря пак и пак.

Вече четирима бяха на пода. Лежаха неподвижно. Петият потърси убежище в клетката. Бичът се уви като змия около краката му и той беше извлечен навън. Инструментът за мъчение изсъска и удари отново. Предположих, че е нагласен на ниско напрежение — така причинява най-силна болка. Човекът изпищя и се сгърчи на кълбо.

Вече всички бяха проснати на пода.

Графиня Крек се изпъчи величествено сред натръшканите тела. Никакви емоции. Дори дишането й не бе учестено.

Ритна в ребрата шефа на групата. Той протрепери и запълзя надалеч от нея. С равен глас тя каза:

— Когато се върнете в базата си, искам да предадете на вашия началник: ако още веднъж ми изпрати осакатено животно, специално ще дресирам някой звяр как да го намери и да го убие, после ще пусна животното на свобода. Запомнете добре какво ви казвам: не можете да осакатявате животни и да очаквате, че ще ги приема. Засега ви оставям живи. Махайте се!

Шефът с ритници накара подчинените си да станат и без да я погледнат дори, те се втурнаха към асансьора и избягаха, оставяйки по пътя си овъглени парцалчета от униформи.

Графиня Крек измъкна от джоба на вехтото си палто комуникационен диск и каза нещо. После метна електробича към рафта с камшиците в другия край на залата.

Без и мускул да трепне на лицето й, тя спокойно тръгна към дивия, наскоро заловен лепъртидж!

Насочи показалец към него. Той седна и се вгледа в нея. С едно щракване на челюстите си можеше да й откъсне ръката. А тя сочеше с една ръка муцуната му, другата обърна с дланта нагоре. Звярът вдигна осакатена лапа и положи тези тридесетина фунта върху протегнатата длан! Графиня Крек огледа раните от изтръгнатите от корен нокти.

Нейните хора нахлуха през една странична врата. Бяха от обичайния боклук на крепостта — мазни, мръсни, голи до кръста, цяла дузина. Застанаха доста надалеч. Не им стискаше да доближат лепъртиджа.

Графинята пусна лапата на животното. Показалецът й още сочеше муцуната му. Тя се премести встрани и с другата ръка показа клетката.

С някак смешен стон лепъртиджът се изправи. Стигаше до над рамото й. Повлече се през залата. С една ръка, насочена към животното, а другата — към клетката, тя вървеше до звяра. Накрая той влезе вътре.

Хората й незабавно се размърдаха. Затвориха предния капак на клетката. Тя вече беше качена на товарна количка и те само чакаха указание къде да я преместят.

— Сложете го в топла клетка — каза графинята с безизразния си глас. — Накарайте някой от асистентите на Кроуб да отгледа клетъчна култура и ако е възможно, да му възстанови ноктите. И никой от вас да не закача това животно, защото сега и без друго ще бъде трудно да го дресирам. Разбрахте ли ме?

Окаяниците енергично закимаха. Тя щракна с пръсти и те бързешком изтъркаляха клетката към асансьора, за да се скрият от погледа й.