Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (17)

Глава шеста

На въодушевлението ми бе отсъден твърде кратък живот!

Офицерският клуб изглеждаше толкова спокоен в топлата светлина на прекрасния следобед. Планините около него сякаш гледаха благосклонно надолу. Храстите и цветята насищаха с аромати чудесния въздух.

Това беше капан!

Моят пилот приземи аерокара пред главния вход. Подтичвах по широката стълба покай изрисуваните по стените красиви жени.

Просторният вестибюл беше безлюден, видях само един чистач в униформа, който небрежно попиваше локвичките от разлети питиета. Отидох направо до преградката, зад която седеше чиновник, и почуках с бастунчето си по нея. Разбира се, не съм член на клуба и белокосият служител, вероятно пенсиониран космонавт, продължи да се рови в книжата си.

Сивата ми униформа като че не привличаше особено вниманието му. Затова пляснах още по-силно с бастунчето.

— Я по-бързо, застани мирно! — заповядах аз.

Той продължи да се занимава със своята работа, зачудих се дали не беше глух. В този момент направих грешка, която едва не ми струваше живота. Но не понасям нагли типове от нисшите рангове.

— Ако смяташ, че не можеш да ми отделиш малко време, — изкрещях с пълен глас, — нищо друго не ми остава, освен да докладвам за поведението ти. — Пак никаква реакция. Затова викнах по-силно: — Дойдох да взема багажа на Джетеро Хелър!

Това вече проникна в главата му. Надигна се незабавно и застана пред мен. Помислих, че съм му вдъхнал страхопочитание с крясъците си. Но той някак чудато ме поглеждаше изпод вежди. Не по-тихо от мене — и повярвайте ми, гласовете на тези стари космонавти се чуват на цяла миля — изрева:

— Та значи казахте, че идвате за багажа на Джетеро Хелър? — И без да спре за секунда, изръмжа: — Като те гледам, трябва да си къркач!

Във вестибюла се чу едва доловим шум. Обърнах се. Машината на униформения чистач си беше на мястото, но него не видях.

Със съвсем нормален тих глас чиновникът ми каза:

— Моля ви да попълните този формуляр.

Бръкна под преградката, после измъкна някакви бланки. Замърмори си заглавията им. Наведе се да погледне има ли и други. Извади ги и също ги прегледа внимателно. От успехите през деня изглежда мозъкът ми се беше вкиснал. Въпреки обучението и опита си в апарата не разпознах най-простата хватка за печелене на време.

Дишането отзад ме предупреди.

Извъртях се.

Пред мен стояха трима млади офицери. Единият беше увит в хавлия за баня, другият само по плувки, а третият още не беше смъкнал от главата си шлема на пилот-състезател. А в това време още петима офицери нахлуха през различни врати. Онзи чистач, да го „бибип“, беше изтърчал да ги повика!

Случвало ми се е да гледам разкривени от ярост лица, но тези тук бяха нещо невероятно. Още един офицер се спусна вихрено по някаква стълба, при това с внушителна тояга в ръце!

Най-едрият, само на три фута от мен, излая:

— Хванете го!

В апарата обучават старателно. След секунда вече не бях на мястото си, та да ме хванат. Скочих нагоре и се озовах върху преградката. С ритник запратих касовия апарат в най-близкото лице.

Скрих се зад преградката, гонен като листо от виещите като ураган млади офицери. Ръце се протягаха да ме докопат. Хвърлих един стол по тях.

Като цунами те пометоха преградката.

Отдясно имаше врата. Изхвърчах през нея. Намерих се отново във вестибюла. За миг помислих дали има шансове да се измъкна през главния вход, но вече го запълваха тълпи офицери, събрани от спортните площадки!

Смело мога да кажа, че дадох блестящ пример за стратегическо отстъпление. Хвърлях чинии и маси по тях. Тичах като бесен между столовете, като ги събарях, за да препъвам преследвачите. Дори мятах вази, както си бяха пълни с вода и цветя! Издържах толкова дълго само защото всички едновременно се опитваха да ме хванат. Блъскаха се един в друг. Полека успяха да ме натикат в ъгъла. С последно усилие подскочих да се кача върху подиума за оркестъра, но с летящ плонж един мощен атлет ме събори на пода сред трясък от счупени предмети.

Сигурно си мислите, че само са ме задържали да ме разпитат, както подобава на млади, добре възпитани хора. Не! Започнаха да ме обработват с пети. Повечето бяха боси или със спортни обувки, иначе щяха да ме сритат до смърт!

Накрая един от тях избута другите назад. Беше с внушителни размери и за миг глупашки си въобразих, че се опитва да ме спаси. Но той ме изправи и ме притисна в стената.

— Къде е Хелър?

Този вик почти набута тъпанчетата ми в мозъка. Но нямах време да отговоря. Той сви пръстите си в юмрук и ме цапардоса с все сила в челюстта.

Бушоните ми гръмнаха.

Свестих се от поток ледена вода върху лицето ми. Лежах на пода.

— Нека аз! — провикна се друг, пак ме вдигна и ме трясна в стената.

— Къде е Хелър? — гласът му се издигна във вой.

Преди да отговоря, той се отдръпна, за да забие юмрук в стомаха ми.

Докато се превивах и падах, си помислих, че тези млади господа има още много да научат за правилните методи на разпит.

Пак започнаха с ритниците!

Не знам след колко време се опомних. Чух нечий глас сякаш от много високо. Беше глас на командир. Някой по-старши сред тази млада глутница.

— Искам ред! Какво е направил този?

Надигна се глъч. Бяха спрели да ме ритат, вече можех да си спомня къде съм.

— Сложете го на онзи стол — каза заповедническият глас.

С такава сила ме стовариха на стола, че пак се отнесох. После отново ме заля студена вода. През струйките по лицето си успях да съсредоточа поглед върху синьозеленикава туника срещу мен. Беше на възрастен офицер в пълна униформа. Може би командир на голям боен кораб от флота. Изглеждаше страшно твърд и безмилостен.

— Не, не, отдръпнете се — заповяда той. — Аз ще го накарам да отговори на въпросите ви.

Зашеметено благодарих на дяволите, че се намери някой, който току-виж, ме изслушал.

— Къде е Хелър? — изръмжа той.

И никой не ме удари. В апарата ни учат никога да не говорим при побой и изтезания.

Въпросът изискваше малко обмисляне. Апаратът би ме екзекутирал, ако разкриех съществуването на Спитеос. Но те не искаха това от мен. Те искаха Хелър. Успях да си припомня нещичко от обучението си.

— Аз само дойдох да взема багажа му.

— Знам — отвърна старшият офицер. — Оттам започна всичко. А сега, ако кажете на тези млади господа къде се намира Джетеро Хелър, сигурен съм, че животът ви…

Намесиха се възразяващи гласове.

— Сър, не му обещавайте нищо!

— Ей, ти, по-добре започвай да говориш!

И подобни глупости.

В замаяния ми мозък изплува изпитаното и потвърдено правило на апарата: „Когато се съмняваш, излъжи.“

— Аз съм само куриер — измънках.

Буря от възмущение последва думите ми. Старшият офицер ги накара да млъкнат.

— Господин куриер — започна той с натежал от сарказъм глас, — Джетеро Хелър изчезна преди пет дни. Час след играта трябваше да присъства на купон по случай повишението на негов съкурсник от академията. Но той не се появи. А на думата му може да се разчита, той е боен офицер. Пратиха адютант да го покани отново. Претърсването на целия комплекс не откри нито следа от него, не са го викали и в щаба. Десет минути след като Хелър излезе от спортната зала, дежурният е забелязал в далечината черни камиони, напускащи района.

Олеле, казах си, този може да е капитан на боен кораб или какъвто ще, но да разпитва никак не го биваше. Той ми издаде всичко, което бяха научили! Освен това ми даде предостатъчно време да помисля. Всичко ставаше не по-трудно, отколкото да отворя едно спрейче под носа си.

— Полицията на флота го търси навсякъде от пет дни — продължи невежият офицер.

Спитеос беше в безопасност. Апаратът беше в безопасност. Мисията беше в безопасност. Какви аматьори само бяха тези типове от Космоса!

— Както и да е, вече могат и да не го търсят — казах им. Бях много доволен, че научих за издирването. Почти си струваше да отнеса боя, но трябваше да го прекратя. — Джетеро Хелър беше извикан за спешна консултация по въпрос, обсъждан във Великия съвет.

Това не ги спря. Но поне ги забави. Чуха се викове „Бре-бре!“, не ми повярваха. На някого хрумна светла мисъл, наведе се над мен и докато друг ме държеше, измъкна електронната ми карта от джоба.

— Отдел 451 на апарата! — това беше възглас на улучил ловец.

Последваха викове „Знаех си аз!“, „Къркачи!“ и хорово ръмжене. Щяха да ме нападнат отново, но вече знаех как да се справя с положението. Не ми пукаше, че мисията е секретна.

— Не ви е нужна тази карта — хладнокръвно им съобщих аз. — Нужни са ви заповедите в моята чанта. Сигурно е захвърлена някъде там. За съжаление, ако отворите чантата, ще трябва да се закълнете пред мен за опазване на държавната тайна. Но такъв е редът. Моля, вършете си работата.

Все още не ми вярваха. Откриха чантата — в окаяно състояние. Донесоха ми я да я отключа. Избъбрих в скоропоговорка клетвата за опазване на държавната тайна и всички казаха „Да“. Отворих чантата и им хвърлих заповедта от Великия съвет заедно с кадровата заповед за Джетеро Хелър.

Старшият офицер ги прочете. Някакъв млад гений от Разузнаването на флота ги спря да не предприемат нищо, взе двата документа и се отдалечи към един комуникационен пулт.

Върна се с изкривена от отвращение уста.

— За пръв път виждам нещо, свързано с къркачите, да е както трябва. Документите са истински. Ще трябва да пуснем този.

О, богове, благодаря ви, че се сетих да отида първо в Кадровия отдел на флота, а не в това леговище на млади лепъртиджи! Магията на писмената заповед. Независимо какви мръсотии прикрива. Нали това бе начинът, по който прекарваха живота си!

— Дойдох — казах им с престорено смирение, — за да взема неговия багаж.

Глупаците, да ги „бибип“, си въобразяваха, че приятелчето им е на сигурно място!