Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (14)

Глава трета

Плочата едва осветяваше клетката, миризмата обръщаше стомаха ми с хастара навън. Разгънах копието на заповедта и го размахах пред лицето му, печатите затракаха един в друг.

— Направо от Великия съвет, не си играем на дребно — казах му. — Една от най-важните мисии на годината! И както можете да се уверите, поверена е на Външното управление с пълна свобода на действията, но и с дискретност. — Отново важно размахах документа.

Той не се впечатли и аз изтръгнах от себе си възможно най-жизнерадостния глас в онова ужасно място.

— Непременно трябваше да подберем най-подходящия човек на Волтар и се спряхме на вас!

Дори това да пораздвижи малко амбициите му, с нищо не го показа.

— Мисля — отрони той, — че е най-добре да ми върнете часовника.

Не разбирах какво общо има с това един часовник. Но и без друго трябваше да извикам някой от стражите, за да махне от него електрическите белезници. Отидох до таблото на стената и натиснах сигнализатора.

След малко се показа сбръчкан изрод и ме погледна неуверено.

— Махни белезниците на този затворник — заповядах му. — Донеси храна и вода. Погрижи се и за вещите му.

Като си мърмореше, че трябвало да изрови шифъра, жалката пародия на страж закуцука нанякъде. След малко сакатият се довлече с метална карта, кана с вода и мръсна наглед гозба в ръждясала кутия. Отдръпнах се назад неспокойно, а съществото се засуети с картата в ръка и най-после махна белезниците. Сложи храната и водата на зацапания под и понечи да си тръгне.

— Я почакай! — спрях го. — Къде са вещите на затворника?

Но стражът заотстъпва и измрънка недоволно:

— Смяната ми свърши. Извикайте следващия.

Хелър се надигна и седна. Предпазливо отпиваше от каната, без да прекалява, чакаше да спадне отокът на езика му. Пак натиснах сигнализатора, ядосвах се, че тъпакът дори не предаде искането ми на онзи, който го е сменил.

Мина поне половин час и няколко напразни сигнала, преди да се появи един огромен и самонадеян тип, явно родом от Калабар.

— К,во става тука, бе? — раздразнено попита той. — Зън, зън, зън! Не оставяте човек да си подремне!

Направих крачка-две и вдигнах взривострела. Надвисващото туловище тежеше поне триста фунта, голо до кръста и нашарено от белези. Лицето му би могло без проблеми да ви причини чести кошмари.

— Донеси нещата на затворника! Блуза, обувки и часовник!

Обърнах се към Хелър и той кимна, че това е всичко.

— А ти от коя служба си, бе? — не мирясваше грамадният страж. — Откъде да те знам какъв си! Що не си с униформата на апарата, а?

— Ще ти се отблагодаря за любезността — уверих го. Много ясно съзнавах, че съм на цяла миля под земята и в ръцете на тукашните бандити.

Чудовището кимна, сякаш само това бе очаквало да чуе, и веднага изчезна.

Хелър недоверчиво хапна малко от съдържанието на кутията. Успя да преглътне само с помощта на вода от каната. Аз отново размахах пред очите му заповедта на Великия съвет.

— Това е чудесна перспектива пред вас — казах с мазен глас.

Хелър завъртя глава.

— Да изчакаме.

На едрия страж му трябваше доста време, докато се върне. Под едното му око се виждаше нова драскотина. Захвърли обувките на пода пред Хелър и му натика под носа вече окаяно изглеждащата блуза.

— Като са го докарвали тука, не бил носил часовник — заяви стражът.

Погледнах въпросително Хелър.

— Едва ли сте играл на „куршумена топка“ с часовник на ръката.

— Бях го оставил на един приятел — обясни Джетеро. — Даде ми го веднага щом излязох от игралното поле. Тези човекоподобни го задигнаха.

— Донеси му часовника — заповядах на стража. — Няма часовник, няма и пари.

Той изръмжа тихичко и пак излезе.

Водата и храната вече помагаха. Джетеро стана и аз стиснах по-здраво взривострела. Но той само се поразкърши. После седна и използва ръкавите на блузата и водата, за да си изчисти обувките — някой друг ги беше носил и воняха.

Отново се наложи да чакаме дълго. Сега огромният страж имаше и синина до устата, а кокалчетата на юмруците му бяха ожулени. Но носеше часовника.

Преди това не бях виждал часовник на космически инженер. Взех го пръв, за да се уверя, че в него няма скрити хитроумни оръжия. Животът в апарата прави всеки твърде недоверчив. Но имаше само голяма кръгла скала с мъничка дупка и тежка метална верижка. Дадох го на Джетеро. Той кимна и се зае да го нагласява на ръката си.

— Парите — протегна ръка стражът.

Извадих банкнота от десет кредита — съвсем прилична сума за един страж в Спитеос. Но онзи я погледна, като че го беше ритнала.

— Десет, а! — излая той. — Дадох шейсет да измъкна тоя часовник!

Втурна се към Джетеро да му го отнеме. Бутнах чудовището по рамото, за да го отклоня. Завъртя се и се препъна назад в собствените си крака. Блъсна се в прътите на клетката и си удари колената в пода.

На устата му изскочи пяна.

— Ще те очистя! — кресна и се приготви да скочи.

Вдигнах взривострела, за да го убия.

Внезапно оръжието изхвърча от ръката ми. Нещо се мярна размазано пред очите ми. Хелър стовари дясната си ръка с опакото върху гърлото на стража, и то така, че ударът го вдигна от пода! Чудовището се залепи за стената с глух плясък. Смъкна се надолу като зле сглобена кукла. Устата му кървеше и несъмнено не усещаше на кой свят се намира.

Джетеро вдигна взривострела, включи предпазителя и ми подаде оръжието.

— Никога не убивай човек, ако не се налага да го направиш — спокойно ми каза той. Огледа стража. — Жив е. Дай ми седемдесет кредита — и протегна ръка към мене.

Послушно измъкнах от джоба си още шестдесет кредита и добавих десетачката от пода. Джетеро взе парите. Приклекна пред стража и започна да го потупва по бузите, докато прояви признаци на живот. Хелър му показа седемдесетте кредита.

— Ето ти парите. Благодаря ти за часовника. — Изведнъж прозвуча студеният глас на офицер от флота, нетърпящ възражения: — Сега се върни на поста си и всичко приключва.

Стражът чу какво му се казва. Взе парите и се махна толкова кротко, сякаш само бе наминал да ни попита как сме със здравето. Наистина всичко приключи.

— А сега да погледнем този така наречен документ — изрече Хелър.