Владимир Зеленгоров
Снежният човек (21)

Опити за измъкване на стоките

Хората, които Йети съзря в подножието на скалите, бяха Сампо Синги и Ямо. Той почти не спря погледа си върху тях, за да ги разгледа по-добре, но и да бе сторил това, нямаше да ги познае. Те току-що бяха пристигнали с дружина. Животните, които докараха, пасяха край езерото, а хората копаеха землянки.

В манастира не разбраха, че лама Ринпохе е измъкнат от пещерата, където бе жив погребан, и на негово място е поставен труп на мъртвец. Ламите погребаха намереното тяло и вече не споменаваха за него. Това бе добре дошло за Сампо Синги. Той спокойно поведе приятели за измъкване из пещерите стоките на погиналите търговци. Времето беше хубаво, пътуването леко и приятно. Стигнаха безпрепятствено до езерото. Сампо Синги отиде при пещерите да ги огледа и да скрои планове за измъкване на стоките. Само едно нещо го безпокоеше: не знаеше точно в коя пещера са. Предполагаше, че търговците са ги пренесли в най-долната, но не можеше да разбере защо снежниците хвърлиха кофата и плата от отвора на най-горната. Не му се вярваше, че търговците са ги изнесли чак там, а не можеше да се досети, че снежниците са сторили това. Не само той, но и хората му нямаха търпение. Донесоха стотици метри въжета и много лой за направа на свещи. Сампо Синги с разтупкано сърце и с няколко души се отправи към първата пещера. Очакваха появяването на снежници, затуй неспокойно влязоха във входа й. Оказа се, че той е много къс, широк и скоро се озоваха в пещерата. За голямо тяхно учудване в нея не намериха дори признаци, че е имало някакви стоки. Едва сега Сампо Синги помисли, че оня старец е казал за стоките и пред други хора. Те са дошли по-рано и са ги измъкнали. А може да са минавали търговци или чергари и снежниците да са подхвърлили и на тях нещо от стоките. Те са се досетили каква е работата, нахлули са в пещерите и са измъкнали всичко, каквото са намерили.

Мнозина от хората на Сампо Синги тежко въздъхнаха и съжалиха за напразно извървения път. Той не продума. Още не беше загубил вяра, че ще намери стоките. Смяташе, че те са в другите пещери. Трябва да влезе в тях. Ако не ги намери там, ще се примири.

Другарите му пожелаха веднага да тръгнат към втората пещера, ала ясно им бе, че всички не бива да вървят. Половината от тях трябва да останат вън за охрана на прохода към нея, защото йети може да ги нападнат.

Ямо първа пожела да остане. Тя беше дошла повече от любопитство и жажда за ходене. Стоките малко я интересуваха. С нея останаха още трима души. Сампо Синги им нареди да излязат из пещерата, да застанат на разстояние един от друг и зорко да пазят. Появяването на чергари или търговци на път от Индия не беше изключено, но то едва ли щеше да се случи. По-скоро опасност можеше да дойде от снежниците. Щом не се появиха през отворите на пещерите, те са някъде наблизо. Това показваха техните следи и вероятността да се върнат бе голяма. Затуй трябва да са бдителни. Да не се плашат от тях и да не им позволяват да влязат в пещерите, за да издебнат и уплашат хората, които са вътре.

Сампо Синги завърза края на едно от въжетата за камък при отвора на пещерата. Запалиха свещи и той поведе хората си по прохода, който отиваше нагоре. Вървеше пръв, като в едната си ръка държеше свещ, а в другата остър нож. В пояса му лъщяха два пищова, да стреля в снежниците, ако ги срещнат. Проходът беше стръмен. Това показваше, че води нагоре към пещерата, ала на места бе тесен и трудно можеше да се върви по него. Отнякъде изникнаха и прилепи. Те не нападаха хората, но постоянно се въртяха около тях и гасяха свещите им. Случваше се дори всички свещи да изгаснат изведнаж. Тогава в прохода ставаше тъмно и страшно. Единствено въжето, за което хората се държеха, ги свързваше един с друг. Запалваха отново свещите и подгонваха прилепите, които се криеха из дупките наоколо. В гонене на прилепите, палене на свещите и придвижване напред мина много време, а нищо не показваше, че скоро ще стигнат до пещерата. Всички започнаха да се съмняват, че по тоя проход търговците ще изнесат стоките в по-горната пещера.

— Още малко. Още малко — окуражаваше ги Сампо Синги, ала те разбираха, че краят на това малко съвсем не се вижда. Смятаха, че са тръгнали по съвсем друг проход. Вървят в друга посока и ще загинат, без да стигнат до пещерата.

— Да се върнем. Животът ми е по-мил от тези проклети стоки — предложи един. Друг го подкрепи.

— Аз няма да се върна, докато не достигна до пещерата — отвърна Сампо Синги и продължи. Пени Пало и Юси Мохамед го последваха, а след тях поеха и другите.

— Светлина! — извика Сампо Синги по едно време зарадван.

Всички се взряха напред и разбраха, че между скалите наистина прозира светлина. Първо помислиха, че си въобразяват, че виждат светло, а после сметнаха, че ще излязат на другата страна на скалата, и забързаха по-скоро да се измъкнат из това подземие. Не се излъгаха. Излязоха на открито. Спряха при ручей с бистра вода. По всичко изглеждаше, че желаната пещера е далече, защото проходът продължаваше нагоре. Нито един от хората не пожела да продължат, без да починат. Без сили бе останал и Сампо Синги след трудния път. Всички седнаха, починаха, пиха вода и поеха обратно. Върнаха се пак при първата пещера. Трябваше да тръгнат по другия проход, който води надолу. Сметнаха, че прави завой и отива право в пещерата. Бяха уморени, затуй отложиха търсенето за другия ден. Свечеряваше се. Нямаха друга работа. Прибраха се в лагера да спят. Всички легнаха. Само Пени Пало остана на пост. Трябваше да дежури до изгрева на луната и да събуди Юси Мохамед да го замести. Пени Пало беше много уморен, поседна до палатката си и заспа преди лунния изгрев.

— Ставай! — събуди го на сутринта силният глас на Сампо Синги. Всички започнаха да търкат очи и да се прозяват.

— Кой е на пост? — попита Сампо Синги, като не видя никой да обикаля лагера.

— Аз съм заспал и не събудих Юси да ме замести — отвърна Пени Пало. — Снежниците са дохождали и са отмъкнали две от торбите ми с картофи.

Сампо Синги се понамръщи, но нищо не каза. Новината за кражбата поразтревожи хората. Показа им, че йети са наблизо.

— Ние от тия снежници ли ще се уплашим? — изсмя се Сампо Синги.

Никой не посмя да признае, че го е страх. Пак Ямо остана с двама мъже при първата пещера, а Сампо Синги поведе другите по втория проход, след като завързаха въже за камъка при входа на първата пещера и запалиха свещи. По прохода стигнаха на широка площадка, а след това поеха нагоре. Явно бе, че отиваха към втората пещера. Изминаха стотина крачки и Сампо Синги се спря:

— Йети са пред нас — пошушна той. — Ей стъпките им.

Другарите му, които непосредствено го следваха, веднага се взряха в мястото, което им посочи. На светлината на лоените свещи видяха стъпки на бос крак, подобен на човешки, дълъг близо четиридесет сантиметра. Всички се увериха, че пред тях има някакъв йети. Навярно чува разговорите им. Слуша ги и отстъпва, но докога ще отстъпва!

Сампо Синги мислеше, че ако Йети е сам, нищо не може да им стори. Връхлети ли ги, ще го посрещнат с изстрели. Не повалят ли го, ще го посрещнат с острите си саби. Лошо ще стане за тях, ако той ги посрещне с камъни. Тогава само могат да го стрелят и ако не успеят навреме да го убият, може да премаже някой от тях.

И тази очаквана страшна опасност не стресна Сампо Синги. И тя не го накара да отстъпи, защото плячката така беше завладяла ума му, че мислеше само за нея. Смяташе за излишно да говори с другарите си и ги убеждава да продължат, защото пред страха от снежниците никакви думи не можеха да ги принудят да вървят. Сампо ги увличаше само с безстрашието си. Той беше сигурен, че докато се държи на краката си, докато главата е на раменете му и краката го носят, а ръцете държат сабя и пищов, няма да се уплаши. Няма да се върне назад.

Има мигове, в които животът на човека е по-мил от всичко друго, колкото и примамливо да е то. Тия мигове настъпиха за повечето от хората на Сампо. Наистина той ги беше избрал по храброст. Познаваше всеки от тях. С всеки беше участвувал в едно или друго сражение, в едно или друго пътуване. Знаеше кой на какво е способен. Мислеше, че всички са готови да пожертвуват живота си, а ето че в тия мигове те се колебаеха. Но не само те. И той започна да се пита има ли смисъл да умрат в това подземие, когато не е необходимо, когато могат да живеят и без тая плячка. И ако имаше нещо, което го задържаше да не издаде нареждане за връщане, това беше вярата, че пещерата е вече близо. Че още малко и ще достигнат до нея. Ако снежниците са там в широката пещера, борбата с тях ще бъде много по-лека. Те ще паднат под острите саби. Но пещерата беше доста високо. Близо бяха само снежниците. Те чуваха разговорите на хората из прохода, виждаха светлините на свещите им и отстъпваха пред тях. Те вървяха по-бавно и много по-трудно, защото нямаха свещи и тъмнината им пречеше, но пък в замяна на това познаваха много добре прохода. Колкото се изкачваха по-високо, толкова се чувствуваха по-сигурни. Добре разбираха, че тия неканени гости не преследват тях, а желаят да се изкачат до горната пещера и да измъкнат стоките, които са там. Снежниците нямаха нищо против това, ако имаше откъде да избягат, но такава възможност не съществуваше. Имаше ширини в прохода, където можеха да се скрият, но се бояха от хората и най-много от свещите. Не им оставаше нищо друго, освен да се изпречат на пътя и да ги върнат.

Снежниците бяха четирима: най-малкият Йети, майката, братът и сестрата. След смъртта на другия брат майката прогони неговия убиец и през време на бурята прибра другите си две деца в една пещера. Там прекараха зимата. Чак през пролетта се върнаха при езерото. Влязоха в пещерите и в най-долната намериха умрял бащата. Заживяха без него, като често си спомняха за убиеца. Смятаха, че хората са го изненадали някъде и убили заради сабята, която открадна от тях. Не вярваха, че ще се върне и много се изненадаха, когато го зърнаха отново при езерото. Беше си почти същият. Носеше сабята с дясната си ръка. Беше само поотслабнал и малко прегърбен. Скриха се, но той ги намери във втората пещера. По-големият брат изръмжа и го побутна да се махне, но Йети също изръмжа и му показа сабята. Големият не се уплаши от нея, а скочи върху него и го сграбчи през кръста. Йети не му позволи да го повали и впи ръце в неговото тяло. Вкопчиха се в люта борба, но изведнаж се отдалечиха един от друг и започнаха да си нанасят удари. Сестрата взе страната на големия брат. И тя се нахвърли с пестници върху малкия. Тогава се намеси и майката. Тя се провря между двамата и ги затласка с лакти. Те престанаха да се бият, ала продължиха да ръмжат и да се гледат накриво. И може би нямаше да мине много и пак щяха да се спречкат, ако гласовете на хората в прохода не ги стреснаха. Общата беда, която ги заплашваше, веднага ги примири. Йети не се уплаши от хората. Беше сигурен, че щом се изпречи на пътя им, те ще се уплашат и побягнат. Той ходи през нощта в лагера им и без страх почти отмъкна двете торби с картофи. Другите още се плашеха и бягаха. И той вървеше след тях. Но когато му омръзна да бяга и разбра, че хората скоро ще ги застигнат, спря. Не можеше да проумее какво искат и защо са се вмъкнали в прохода. Спряха се и другите зад него. Сампо Синги пръв го съзря, заел с високия си ръст почти половината от прохода, здраво стиснал сабята. С нея Йети можеше да се спусне и да го промуши, ако той преди това не успее да го застреля, но почувствува, че ръката му потрепера и не бе много сигурен, че ще го улучи. Другите снежници може да се уплашат от изстрела, но може и да се спуснат срещу него и хората му и да ги смачкат с камъните, които държат.

Близо минута Сампо Синги и Йети не снеха поглед един от друг, но нито единият, нито другият предприе нещо. Йети дори се учуди, че Сампо Синги не побягна веднага щом го видя. Сампо Синги дори не издаде и уплашен вик. Не се обърна и назад, за да не изплаши хората си, ала му се стори, че долови, че техните стъпки се отдалечават. Помисли, че всички са се уплашили, не са могли да издадат никакъв звук и го оставят сам. Бързо се обърна. Само Пени Пало и Юси Мохамед стояха зад него, стискаха пищовите си, но явно бе, че са изплашени. Сампо Синги разбра, че не може да продължи.

— Назад — каза глухо и заотстъпва заднишком, за да следи снежниците, но те останаха на местата си, без да посмеят да ги преследват.

От чистото небе грееше топло слънце, когато Сампо Синги се измъкна из прохода. Хората му, излезли преди него, гледаха уплашено и оживено разказваха кой какво е почувствувал. Той ги гледаше тъжно и въздишаше, защото съвсем не очакваше, че толкова трудно ще влезе в тия пещери. Започна да губи вяра, че ще успее да се добере до стоките на търговците, а толкова време живя с надежда, че ще ги намери. И все пак не реши да се откаже. Седмица ще седи, ще обикаля, ще търси други проходи и ще достигне пещерите. Изпречат ли се снежници на пътя му, ще стреля, па̀ каквото ще да стане. Вместо свещи реши да направят факли и с тях да влязат. Снежниците ще се уплашат от светлината им, ще побягнат и няма да им пречат.

Юси Мохамед отклони предложението му пак да опитват чрез проходи. Предложи той самият, като голям катерач, да направи опит да се изкачи до втората пещера по скалата. Скалата наистина беше малко наклонена. Имаше пукнатини, площадки, където можеше да се стои и почива, тъй че катеренето по нея беше възможно, ала това можеше да направи само много опитен катерач, и то ако има железни клинове, да ги забива в пукнатините на скалата. Наистина групата бе предвидила такова нещо и носеше клинове. Имаше и въжета. И все пак Сампо Синги не се съгласи да направят такъв опит, защото пещерата беше високо, а и при най-малката погрешна стъпка Юси можеше да се отметне, да падне долу и да се пребие. Юси Мохамед настояваше на своето, като уверяваше, че ще успее да се изкачи. Ямо предложи да съшие завивките, които носеха, и да ги разперят отдолу, та ако падне, да падне върху тях, а не върху земята, за да не се пребие. Всички приеха предложението и тя хукна да събира завивките и да ги съшива. Юси се приготви и започна да се катери. При изкачването на първите няколко метра той без трудности достигна първата площадка в скалата на височина повече от двадесет метра, ала сам се убеди, че по-нагоре не ще може да излезе. Пропадна и този опит за достигане до втората пещера.