Владимир Зеленгоров
Снежният човек (20)

В родното място

Снежникът видя мохамеданите и Ямо едва след като те тръгнаха към манастирското селище, но не трепна от тях. През времето, което прекара по тия места, срещна много хора, но нито един човек не посмя да го нападне. Всички бягаха с ужас от него. Само жената в пещерата не побягна, но после се качи на коня и той не разбра накъде отиде. Не можа да намери нито нея, нито непристъпна пещера, където хора да не минават. Затуй не се чувствуваше спокоен както горе в планината, където се роди и отрасна. Там беше по-студено. Храна по-трудно се намираше, но бе по-спокойно. По тия места, където скиташе, времето беше по-топло. Намираха се повече корени, треви, растения и плодове за храна. Имаше и много повече диви животни. Но те бяха наплашени от хората и мъчно ги улавяше. Това го принуждаваше понякога да напада стада с овце и овни. Пастирите се изплашваха до смърт от него, но псетата дълго го гонеха и безпокояха. Тежеше му и самотата. Жадуваше да види своите. Дощя му се да се върне при тях. Не знаеше точно през кои места трябва да мине и тръгна напосоки. Вървеше нощем. Денем се криеше и спеше. Една нощ не можа да намери никаква храна. При изгрев слънце се спря в малък храсталак. Там можеше да прекара деня, но беше много гладен. Престраши се и полека се измъкна из храсталака, повървя и зърна пред себе си колиба. Уплашено се спря. По едно време жена излезе от колибата и се отправи на изток. Той предположи, че в колибата все има нещо за храна. Почака жената да се отдалечи, спусна се към колибата. Отвори вратата. Вътре нямаше човек. На загасващия огън в котел имаше сварени картофи. Той грабна един. Поопари се. Разчупи го на две и набързо го изяде. Услади му се много. Можеше да изяде всичките картофи, но се страхуваше да остане повече в колибата. Досети се, грабна котела, бързо се измъкна из колибата, внимателно огледа. Жената се връщаше и той хукна в противоположна посока. Тя не можа да издаде никакъв звук от уплаха и той успя да ги отмъкне на закрито място и да ги изяде. Видял вече, че хората носят вода в съдове, слезе при близкия ручей, наля си вода в котела, пи от нея, както пиеха хората. После отново напълни котела и понесе водата със себе си. От време на време се спираше, пиеше от нея и радостно се усмихваше.

Много нощи вървя. На много места денува, но никъде не остана за дълго време и ето че една сутрин езерото „Сините очи“ блесна пред погледа му. Той се огледа в бистрите му води, пи вода и се запъти към скалите. По широката поляна между тях и езерото нямаше ни хора, ни питомни или диви животни. Не се мярнаха и близките му. Започна да издава разни звукове, да крещи от радост, че се е завърнал. Никой не му отвърна. Влезе в най-долната пещера. В нея не намери нищо. Запъти се към по-горната. И там не намери своите, но откри скорошните им следи. Зарадва се и пое към най-горната пещера. Към нея водеха два прохода. Единият почваше отдолу, правеше големи криволичения и разклонения. Беше тъмен и мъчно проходим. Йети знаеше, че трудно се върви по него. Затуй тръгна по другия, който започваше от втората пещера и беше много по-достъпен. Добра се най-после и до третата пещера. В нея намери непокътнати стоките на търговците, така както си бяха поставени в торби и сандъци. Любопитствуваше да види какви са, ала не умееше да отвори сандъците, нито да отвърже торбите. Като му омръзна да ги занича, отиде при отвора на пещерата и надникна надолу към подножието на скалите, но веднага се дръпна назад. Надникна предпазливо втори път. Не, не беше се излъгал. Долу стояха хора. Почуди се откъде са дошли, като преди два часа ги нямаше никакви. Някъде наблизо са били, видели са го и тръгнали подире му! Има ли и други наоколо или са само тези двамата!

Хвана го страх да стои сам в пещерата, защото нямаше накъде да бяга, ако хората се покажат на входа й. Пак надникна навън. Те продължаваха да стоят в подножието на скалите и да гледат към отворите на пещерите. Йети не разбра видяха ли го, но се уплаши още повече от тях. Реши да се спусне към изхода и да излезе на открито, но скоро се отказа от това си намерение и остана. Пак заоглежда торбите и сандъците със стоките на търговците. Помисли, че същите тия хора преди ги пренесоха в пещерата и сега са дошли да си ги приберат.