Владимир Зеленгоров
Снежният човек (13)

Погребан жив

Ямо не успя да убеди Сампо Синги да не отмъщава на Зиндаб и хората, ала го убеди да заведе семейството на поклонение в някой манастир. Да отидат дори в Лхаса^[1] и да търсят място за изселване.

Сампо Синги като че ли беше забравил за съществуването на Буда. Не му се ходеше по поклонения и манастири, ала имаше желание да обиколи селищата около тях и да се пресели в някое по-голямо, където ще може да търгува и да живее по-добре. Затуй реши да тръгне с трите си жени и с децата. По-големият брат не пожела да иде. Остана да наглежда жилищата и да се грижи за стоката. Тръгна средният.

Керванът от поклонници, напуснал хощуна, беше голям. Водеше го Сампо Синги. Редом с него яздеше изпитаният му другар Пени Пало.

След тях яздеха жените им на коне.

Първа беше Ямо. Въпреки че бе втора жена на Сампо, тя успя да извоюва първото място в семейството. По нейно желание конят й беше буен и силен, но опитната й ръка го държеше здраво. От едната страна на седлото в голяма кожена торба беше настанен синът й, а от другата — дрехи и храна. Почти редом с нея яздеше Гита. Нейният кон не беше нито по-слаб, нито по-кротък от коня на Ямо. А и Гита не беше по-лоша ездачка от нея. Още млада булка, тя се държеше кипро и ловко направляваше коня. От едната страна и на нейното седло висеше торба с едно от децата на Мани. Мани водеше три деца със себе си. Едно беше на Гитиния кон. Друго на нейното седло. Третото, вече седемгодишно, яздеше само на кон. Мани се смяташе вече само по обичай жена на Сампо и не искаше да се мери с другите му две жени. Тя яздеше по-назад редом с другия си мъж. По пътя започнаха да настигат и поклонници, тръгнали от други селища из Тибет, от Китай и Монголия. Едни от тях се просваха на пътя и се изправяха там, където достигаха главите им, и отново се просваха. По тоя начин пътуваха с години до свещения град, измъчвани от глад и мъка.

Сампо Синги не знаеше кога будистката религия^[2] е възприета от тибетците, но виждаше, че ламите не работят нищо. Само произнасят молитви, които и те не разбират, а народът трябва да ги храни. Имаше лама и в неговото селище. Няколко дни след като се завърна с кервана от Индия, Сампо Синги го покани на гости, подари му хубава броеница, плат и пари. Нагости го с чай. Помоли го да посещава дома му винаги, когато има нужда от нещо, но молитви да не му чете.

За поклонението покани и него. Ламата много се зарадва на тая чест. Той беше възрастен и прост монах. Смяташе Сампо за свой благодетел и го почиташе.

Като съзря богомолците, които лягаха и ставаха по пътя, ламата слезе от коня да стори същото, но Сампо му махна с ръка отново да се качи. И той го послуша, защото сам разбираше, че е по-умно да се язди, отколкото да се ляга и става. Ако има грях, грехът ще се пише на Сампо, а не на него. Носеше ръчна молитвена мелница и смяташе, че като я върти, измолва греховете си.

Дни и нощи керванът вървя, но Лхаса беше още далече и керванът спря на поклонение в манастира, където някога отведоха големия Сампов брат и на връщане от Индия там го оставиха. Сампо смяташе, че ще види пак брата си и реши да го потърси, ако случайно не го срещне между многото лами.

Тибетската земя беше приютила в най-хубавите си места към две хиляди манастири, където прекарваше в лентяйство и мърморене на неразбираеми молитви една десета от мъжете на страната.

Като всички манастири^[3] и тоя, в който спря керванът на Сампо Синги, бе ограден с високи стени и гледан отдалече, приличаше на крепост. Около него беше изникнало голямо селище с почти еднообразни къщи, иззидани с камъни и кирпичи. Между тях се провираха тесни, каменливи улички, по които постоянно денем минаваха поклонници и лами. Повечето от стопаните в тези селища притежаваха стада овце, якове и коне. Имаха и обработваема земя. Други се занимаваха с търговия или упражняваха разни занаяти.

На Гита новото селище се хареса много. И тя беше готова да остане в него. Ямо обходи много улици, разгледа всичко по-интересно, но не всичко й хареса. Струваше й се, че няма да живее добре в него. То ще потиска волния й дух. Мани се въртеше като уплашена овца. Всичко я замайваше и удивляваше, но същевременно я и плашеше, та не знаеше какво да каже.

Манастирът имаше хиляди овце, коне и якове, имаше земя. Търгуваше със стоки, получаваше непрекъснато подаръци, затуй беше богат.

Сампо Синги сметна, че брат му е добре, че се е съвзел вече от поклонението на Кайлас, и тръгна да разпитва за него.

Хилядите лами в манастира имаха различно положение. Голяма част от тях бяха прости прислужници и ратаи, пастири, други занаятчии. Хранеха се като отшелници. С доходите на манастира се занимаваха висшите лами.

Сампо предполагаше, че брат му е пастир или занаятчия. Ако беше по-виден лама, нямаше да се влачи като просяк по камънаците на Кайлас и да върши глупости, които висшите лами не вършеха. Няколко дни разпитва, а не можа да го открие. Реши да го търси в храмовете и един ден се запъти към тях.

И той, и жените му, и другите поклонници вървяха бавно из продълговатата зала на първия храм, потънала в полумрак. Взираха се в наредените фигури на богове, излети от бронз и позлатени. Оглеждаха кандилата, хоругвите и непрекъснато шепнеха неразбираеми молитви.

В тоя храм Сампо срещна много лами, но и между тях не позна брат си. Започна да губи вяра, че ще го намери. Помисли, че е умрял след завръщането си от поклонението. Затуй реши да не го търси повече и да отведе хората си към Лхаса. Ала една сутрин научи, че лама от манастира обещал пред отците да се оттегли в пещера, където жив да бъде зазидан.

По някакви гадания висшите лами бяха определили, че именно в тоя ден трябва да стане зазиждането или живото погребение на монаха. Пред манастира се събраха всички поклонници, наредиха се в две редици и зачакаха появяването на ламата, който се лишаваше по своя воля от всички земни блага, между които и най-скъпото — светлината.

В определеното време тежката врата на манастира се разтвори. Най-напред се показаха по-висшите лами, а след тях, заобиколен от няколко по-низши калугери, вървеше монахът, обрекъл живота си на Буда. Той беше към четиридесет години, но изглеждаше много по-стар. И в сравнение с другите лами много слаб, като че ли прекарал тежка болест.

Сампо Синги стоеше в редиците на поклонниците заедно с жените си. И той вторачил очи в отшелника.

И колкото отшелникът по̀ се приближаваше към него, толкова той повече пребледняваше и въпреки студеното време усещаше, че се изпотява. Не, очите не го лъжеха.

— Какво ти става? Защо трепериш! — попита тихо Ямо и го побутна по рамото.

— Отшелникът е брат ми — отвърна Сампо, без да се обърне към нея.

Ямо се изненада от думите му. Не каза нищо, но и тя вторачи по-силно поглед в отшелника. Наистина чертите на лицето му имаха нещо общо с чертите на Сампо. Значи не беше изключено да е брат му.

Сампо продължаваше да гледа отшелника, да трепери от мъка и да шепне: „Защо е толкова оглупял, защо?“

— Право е, че много е оглупял — обади се и Ямо. И тя вярваше в Буда, ала не можеше да разбере как е възможно един човек по свое желание да се погребе жив. Какви грехове може да е сторил, та да се излага на такива изтезания? Ако мъжът й беше поискал да го зазидат, щеше да помисли, че е много грешен, но какви грехове можеше да има брат му, който от момче се е покалугерил? Не можа да си обясни постъпката му с друго, освен с оглупяване. Тя за първи път посещаваше такъв голям манастир. Дойде с голямо желание, защото се надяваше, че ще види много хубави работи в него, а се излъга. Къде е тоя Буда, който ще чуе калугерските бърборения, които те сами не разбираха и не знаеха за какво се молят с тях? А тия бронзови фигури на боговете! Колко души са тия богове и какво правят сега?

— Сампо — побутна тя мъжа си, — обади се, поговори с него. Може да се откаже.

— Не е позволено — отвърна Сампо.

Наистина не беше позволено да се говори на отшелника, за да не се съблазнява. Сампо поиска да срещне поне погледа му, ала и това не му се удаде.

Отшелникът вървеше бавно. Цялото му лице сияеше, като че не отиваше в доживотна тъмница. Погледът му беше устремен някъде напред и не падаше дори за миг върху някои от занемелите поклонници. Мнозина от тях го изпратиха с очи и се размърдаха. Гита и Мани заплакаха, като разбраха кой е. От очите на Ямо не капна сълза. Тя пожела дори да придружи мъжа си чак до пещерата, където щяха да зазидат отшелника.

В процесията се включиха почти всички по-прости калугери. С тях тръгнаха и много от поклонниците. Изпращачите мълчеха, като че ли се страхуваха да проговорят, и вървяха колкото можеха по-бавно, сякаш се стараеха да удължат последните часове на новия лама Ринпохе — светия калугер.

Долината към пещерата беше тиха. По двата склона на планината, между която се провираше реката, имаше различни дървета. Над тях се виеха само гарвани на големи орляци и зорко следяха движението на хората. Хищниците се надяваха скоро да налетят на разсечени и разхвърляни човешки тела, ала се излъгаха.

След дълъг път първите лами стигнаха до пещера с доста широк отвор и спряха. Спря се и лама Ринпохе. Той не поглеждаше слънцето, което се усмихваше от ясното синьо небе. Не се радваше на светлината, която пълнеше очите му. Не го привличаше нищо наоколо. Цялото му съзнание беше насочено към пещерата, молитвите, които ще произнася, и статуи на боговете, които единствени ще бъдат заедно с него. Мислеше за времето, когато ще бъде очистен от всички земни грехове и ще премине към вечно блаженство.

Петима калугери влязоха в пещерата. Дълго четоха молитви. После двама от тях постлаха в единия й край проста рогозка, изплетена от бамбук, и пак зачетоха молитви. Друг монах постави върху рогозката фигури на божества. Един след друг, строги и мълчаливи, монасите излязоха от пещерата. Тогава към нея се запъти светият калугер. Напразно Сампо му правеше знаци с очи и ръце. Той не поглеждаше към никого, сякаш хората наоколо бяха нищожни гадини, които можеха да осквернят погледа му.

Малцина от поклонниците и калугерите се чудеха на глупавото му желание. Другите го обожаваха за смелостта му да доживее останалия си живот в тая мрачна пещера, за да достигне вечно блаженство.

Отворът на пещерата не беше на високо и светият лама лесно се изкачи до него и влезе в пещерата. Не се обърна назад, не погледна към никого. Подви крака и седна върху рогозката с очи, отправени към дъното на пещерата, и веднага започна да реди маниста от броеницата в ръцете, да произнася молитви и щастливо да се усмихва, като че ли се намираше в най-хубавото място на земята.

Сампо гледаше как монаси започнаха да зазиждат с тежки каменни блокове входа на пещерата, а брат му продължаваше да сияе от щастие.

— Какъв глупак! Какъв глупак! — стенеше Сампо Синги и едвам сдържаше гнева си. Само страхът от издаване, че е негов брат, го караше да стиска устните си. Не беше позволено роднини да знаят, че техният близък е жив зазидан. Но ето че Сампо не само научи, но и видя как ламите зазидаха пещерата и брат му остана зад зида.

— Ще го измъкнем оттук — прошепна Ямо. — Ще го измъкнем и убедим да тръгне и живее с нас^[4]. Как ламата от нашия хощун Пасанг напусна манастира, ожени се за анела^[5]. Двамата се преселиха някъде другаде да живеят.