Владимир Зеленгоров
Снежният човек (11)

Изненадата на спасителката

Когато спасителката на Ямо разбра, че хората на господаря са се насочили към пещерата, заплака. Беше сигурна, че е свършено с нещастната жена. Тя беше намерила вече кон. Приготвила храна и следната нощ щяла да я изпрати в посока на нейния хощун. И вярваше, че Ямо ще успее да стигне до дома си, ще се спаси. А тия проклетници как успяха да я открият! Зачака всяка минута да види, че носят отрязаната й глава, а ги зърна уплашено да бягат. Не можа да разбере какво се е случило. Не посмя да се появи пред тях, да ги попита. Но скоро разбра от пастири, че снежен човек ги прогонил. И той живеел в пещерата. Спасителката повярва, защото наистина само снежникът можеше да уплаши и прогони нападателите. Но Ямо? Може ли тя да живее с един йети! Де се е чуло и видяло такова нещо! Ней много й се искаше да се добере до пещерата и да разбере какво е станало, а не смееше. Страхуваше се и тя от снежника. Той, щом я види, сигурно ще се нахвърли върху нея, както се е нахвърлил върху нападателите на Ямо. Но защо не е нападнал Ямо? Или след като е прогонил тях, убил е и нея.

Минаха няколко дни. От Ямо нямаше вест. Спасителката й беше сигурна, че е загинала, защото гладна не може да живее. Ами ако е тежко ранена и не може да се помръдне! Тогава? Навярно е още жива, но умира от глад и жажда. Спасителката загуби съня си и най-после се реши да отиде до пещерата. Да се разбере какво е станало. Рано излезе. Бавно и предпазливо се запромъква между скалите, та никой да не я види. Прислони се до една скала в мрачината, впери поглед в отвора на пещерата и зачака. Стори й се, че много бавно настъпи утрото, че още по-бавно изгря слънцето. И едва когато то започна да топли земята, на отвора на пещерата се показа рошава глава, след нея грамадно космато червеникаво тяло. Спасителката зина да извика от уплаха, но успя да сдържи вика си. „Значи това е снежникът!“ — помисли си тя. Беше далече от него, добре се беше прикрила, та се надяваше, че той нито ще я зърне, нито ще усети, че има човек наблизо. Но и да я види, и да я усети, запъти ли се към нея, тя ще побегне. А той с това едро, тежко тяло не ще може да я настигне.

Снежникът не я усети, не я съгледа. Слезе няколко крачки и седна. Едва сега спасителката забеляза сабята в ръката му. Дали с тая сабя той е отсякъл главата на Ямо! Но ето че не мина много време и Ямо се показа на входа на пещерата. Бързо погледна към близките скали и като не съзря никакъв човек, слезе няколко крачки вдясно от снежника и също седна, като продължаваше да оглежда околната местност. Снежникът често се обръщаше към нея и понякога дълго задържаше погледа си, но тя не се обръщаше към него, като че не го забелязва. Той не беше я убил, но и тя не се боеше. „Но докога ще живеят заедно?“ — питаше се спасителката. Идеше й да я извика. Дори направи опит, но глас не можа да издаде. Какво да направи?

— Ямо — екна неочаквано гласът й по едно време, но беше толкова слаб, че само тя го чу.

— Ямо! — повтори.

Тоя път гласът й беше по-силен. Йети полека се обърна, но не мръдна от мястото си. Ямо скочи като уплашена и се загледа по посока на гласа.

— Аз съм. Аз — подаде глава спасителката, като разбра, че снежникът не скочи.

Няколко минути двете жени се гледаха, без да си продумат. После и двете отместиха погледите си към снежника. Той продължаваше да седи спокойно, да се протяга и да се прозява.

— Не се плаши от него — проговори Ямо първа. — Той не е страшен.

— Страх ме е — отвърна спасителката. — Приготвила съм ти кон. Ако можеш, ела утре вечер в горичката при нашата палатка. Аз ще те чакам. Ще яхнеш коня и ще бягаш.

— Добре. Добре. Ще дойда — отвърна Ямо. Тя видя как спасителката й бързо се отмести от скалата, при която беше спряла, и се скри.

Снежникът продължаваше да се прозява. По едно време стана. Отряза си като друга сутрин бут месо, изяде го и се запиля надолу към реката. Ямо не тръгна след него. Имаше си вода и трябваше да се нахрани. Снежникът й остави месо, ала не й се ядеше. За пръв път от толкова време я обхвана радостно чувство. Пак й се възвърна вярата, че ще види детето си. Не знаеше нищо за мъжа си. Не достигнаха до нея слуховете, че се е завърнал и ходил да я търси.

Отокът на главата й беше спаднал. Времето беше сухо, та се надяваше, че на кон ще може да пътува. Не знаеше само какво ще направи снежникът, когато тя тръгне. Ще тръгне ли и той след нея или ще изгледа само гърба й, въпреки че дни и нощи се отделяше от пещерата само когато му се пиеше вода. На лов ходеше нощем и сутрин се връщаше. Прибираше се в пещерата и спеше спокойно, докато се съмне. През целия ден се въртеше из скалите и се печеше на слънце, като се стараеше тя все да бъде пред очите му. Продължаваше да я гледа с кротък, дружелюбен поглед. Влезеше ли тя в пещерата, той се изкачваше до входа и там сядаше. Излезеше ли Ямо, и той се отдалечаваше. Върнеше ли се нощем от лов, първо проверяваше тя в пещерата ли е. И щом я съзреше, отиваше в другия ъгъл; лягаше и скоро заспиваше. Имаше нещо у него от верността на куче към господаря. Но и той като куче не смееше да се приближи много близо до нея. Това караше Ямо да смята, че щом си тръгне, той ще я последва. Тя от последването не се боеше. Страхуваше се да не направи опит да я задържи в пещерата. Той е толкова по-силен от нея, как ще избяга? Ще стане ли нужда да си послужи с ножа? Тя можеше с тоя нож да го убие, но някак не й се щеше да стори това. Опитваше се да го научи да говори. Той я слушаше, разбираше какво иска от него. Мъчеше се дори да произнася думи, ала успяваше само да издаде отделни звукове и нищо повече.

Какво да се прави! Време за чакане тя нямаше. Трябва да тръгне и… каквото ще да стане.

Последния ден, който прекара в пещерата, й се видя много дълъг. Ту влизаше в нея, ту излизаше. Дълго седеше пред входа й, въздишаше и гледаше в посоката, където смяташе, че е нейният хощун, просваше се върху постелята си и дълго лежеше по очи. Искаше й се да заспи, та някак по-бързо да дойде вечерта. Колко ще бъде щастлива, ако по това време снежникът се запилее нанякъде и не я види, когато тръгне. Но той като че ли разбираше по безпокойните й погледи какво е намислила, по честото излизане от пещерата и през целия ден не мръдна. Но за голяма нейна радост в минутите, когато тя се гласеше да тръгне, той неочаквано стана и бавно заслиза към реката. Ямо въздъхна радостно. Почака още малко, хвърли последен поглед към потъналата в мрак пещера и бързо се запровира между скалите в посока към палатката на спасителката си. Вървеше и често се обръщаше назад. Не беше изминала стотина крачки и когато пак се обърна, замръзна на мястото си. Йети вървеше почти по стъпките й. Тя не се помръдна повече и стисна здраво ножа, готова да го прободе, ако се опита да я върне назад. Снежникът се спря само на няколко крачки от нея. Погледът му като че ли искаше да й каже: „Ето ме и мене“, но не беше весел и ласкав. Ямо въздъхна тежко, отпусна ръката си, с която стискаше ножа, постоя близо минута и пак тръгна. Ако снежникът се нахвърли върху нея, тя ще си послужи с ножа, но ако той замахне със сабята! Може да я разсече на две. Сърцето й биеше до пръсване. Тя вървеше и чуваше стъпките на снежника да отекват бързо след нея, както отекваха нейните стъпки. Той продължаваше да я следва на няколко крачки, без да прави опит да я спре или да издаде някакъв звук. Това започна да успокоява Ямо, да й вдъхва вяра, че ще успее да стигне до определеното място от спасителката й. Ами ако жената, като види снежника, побегне? Тоя страх накара Ямо да се спре. Щом тя се обърна, и снежникът се спря. Ямо започна да му прави знаци да се върне, но той я гледаше, без да разбере какво му казва, и не мърдаше. Но щом тя продължи, той я последва.

Вървяха доста дълго, докато Ямо забеляза колиба и горичка до нея. Наоколо пасяха коне. Един между тях беше оседлан.

Спасителката живееше само с мъжа си. Но той беше болен и лежеше в колибата. Затуй тя сама чакаше Ямо. Предполагаше, че снежникът може да бъде с нея, та стоеше настрана в гъсти храсталаци. Щом съзря Йети, тя се уплаши много, но не побягна. Снежникът също я видя, започна да забавя крачките си и да изостава. Тъй че когато Ямо и спасителката се срещнаха, той беше на двесте крачки от тях. Двете жени бързо се разбраха. Спасителката хвана оседлания кон. Ямо пое юздата му, метна се на него и го подкара. Спасителката бързо се отдалечи към колибата си, където силно лаеха три едри вързани псета. Тя беше готова веднага да ги отвърже, ако снежникът тръгне да гони Ямо. Той започна неспокойно да се върти на едно място. Неочаквано се спусна към един от конете, който беше най-близо, хвана го с една ръка за врата и се опита да го яхне, но конят подскочи силно и успя да избяга. Йети се спусна към другия кон и успя да го яхне. Животното не беше яздено. Вдигна задница и снежникът падна на земята. Изпъшка, надигна се и хукна в посоката където се изгуби Ямо, без да се обръща.